Търсене в текстове за 'Цел на Живота'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

СТРАНИЦИ:
1 , 2 , 3 , 4 , 5 , 6 , 7 , 8 , 9 ,

Намерени са 8790 резултата от 1506 текста в 9 страници с която и да е от думите за : 'Цел на Живота'.
На страница 1: 1000 резултата в 171 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 00. УВОД GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор.
Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте. При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата. Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н. Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм. Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор. Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
към текста >>

Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития.
Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития. Той трябваше да ги намери, ако не искаше да бъде възпрепятстван в своя по-нататъшен стремеж. Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същността на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подробностите, да ги постави в погрешна светлина. Естествено такава една грешка не може да се забележи при подробностите. Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подробностите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение. Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същност и значение.
към текста >>

Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същността на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подробностите, да ги постави в погрешна светлина.
Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития. Той трябваше да ги намери, ако не искаше да бъде възпрепятстван в своя по-нататъшен стремеж. Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същността на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подробностите, да ги постави в погрешна светлина. Естествено такава една грешка не може да се забележи при подробностите. Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подробностите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение. Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същност и значение. Именно едва след като Гьоте откри тази природа на цялото, за него станаха видими онези погрешни тълкувания; те не можеха да бъдат съединени с неговата теория за живите същества, противоречаха на тази теория. Ако искаше да върви по-нататък в своя път, той трябваше да отстрани подобни грешки и предразсъдъци.
към текста >>

2. 02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота.
Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота. Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи. Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления. Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела.
към текста >>

Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време.
Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време. Обаче това, което имаме пред нас от един мъртъв организъм, в действителност не е вече никакъв организъм. Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подробности, всички отделни части. Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане. Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст":
към текста >>

Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане.
Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време. Обаче това, което имаме пред нас от един мъртъв организъм, в действителност не е вече никакъв организъм. Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подробности, всички отделни части. Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане. Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст":
към текста >>

Ние го срещаме още веднъж във "Фауст", а именно на Земята е представен като онзи принцип на живота, който прониква всемирния организъм:
Проявяваше се стремеж да се долови чрез някакъв опит онзи принцип проникващ цялата вселена, да бъде той изобразен в някакво вещество. 1) Обаче този клонящ към мистичното начин на разглеждане света съставлява само един преходен епизод в развитието на Гьоте и скоро отстъпва на една по-здрава и по-обективна форма на мислене. Възгледът за цялата вселена като един велик организъм, както го намерихме загатнат по-горе в цитатите от "Фауст" и "Сатирос", остава обаче да съществува до времето около 1870 година, както ще видим по-късно, където Духът късно от статията "Природа". Ние го срещаме още веднъж във "Фауст", а именно на Земята е представен като онзи принцип на живота, който прониква всемирния организъм:
към текста >>

“В вълните на живота, в буря на делата,
“В вълните на живота, в буря на делата,
към текста >>

Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота.
През време когато в Гьотевия дух се развиваха такива определени възгледи, в Щрасбург в ръцете му попадна една книга, която искаше да представи един светоглед, който беше точно противоположен на неговия. Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и истина, част III, книга11). Докато дотогава трябваше да укорява само обстоятелството, че живия организъм се описваше като едно механическо съчетание на отделните неща, в лицето на Холбах, той се запозна с един философ, който действително считаше живия организъм като един механизъм. Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота. Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието. Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя. Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно.
към текста >>

За тази цел живите същества трябваше да бъдат изследвани по степента на тяхното родство и да бъдат съответно събрани в групи.
Стремежите на Лине бяха да достави една систематична прегледност в познанието на растенията. Трябваше да бъде намерено определено редуване, определена поредица, в която всяко растение да стои на определено място, така щото във всеки момент то да може лесно да се намери, за да има човек въобще едно средство за ориентиране в безграничното множество на подробностите. За тази цел живите същества трябваше да бъдат изследвани по степента на тяхното родство и да бъдат съответно събрани в групи. Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други. За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци.
към текста >>

Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел.
Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година.
към текста >>

Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци.
Тук Гьоте видя всички външни признаци на растението, всичко, което принадлежеше навъншния изглед, непостоянно, променливо. От това той извади заключението, че следователно същността на растението не се намира в тези свойства, а трябва да се търси по-дълбоко. От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и Дарвин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида. Обаче резултатите, които двамата извлякоха от това, са съвършено различни. Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци. Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост.
към текста >>

Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост.
Тук Гьоте видя всички външни признаци на растението, всичко, което принадлежеше навъншния изглед, непостоянно, променливо. От това той извади заключението, че следователно същността на растението не се намира в тези свойства, а трябва да се търси по-дълбоко. От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и Дарвин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида. Обаче резултатите, които двамата извлякоха от това, са съвършено различни. Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци. Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост.
към текста >>

В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето.
Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване. В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството. В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето. Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването. Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението. Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството.
към текста >>

3. 03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ . GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план.
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план. Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин. Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
към текста >>

4. 04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота.
С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща. Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота. Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи. Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго.
към текста >>

Като определя някак си живота от една точка, принципът на ентелехията ни се явява в растението по такъв начин, че всички отделни органи са образувани според същия формиращ принцип.
Ние срещаме организма в природата в две главни форми: Като растение и като животно; и в двете по различен начин. Растението се различава от животното чрез липсата на един действителен вътрешен живот. При животното този вътрешен живот се явява като усещане, волево движение и т.н. Растението няма един такъв душевен принцип. То се изразява напълно в неговата външност, във формата. Като определя някак си живота от една точка, принципът на ентелехията ни се явява в растението по такъв начин, че всички отделни органи са образувани според същия формиращ принцип. Тук ентелехията се явява като формираща сила на отделните органи.
към текста >>

Животът на растението се диференцира в един завършващ орган, същинския плод, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв продукт.
В образуването на плода се явява последното разширение. Животът на растението се диференцира в един завършващ орган, същинския плод, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв продукт. В семето всички вътрешни, съществени моменти на живота на растението са концентрирани. От него се ражда едно ново растение. То е станало почти напълно идейно, явлението у него е сведено до един минимум.
към текста >>

В семето всички вътрешни, съществени моменти на живота на растението са концентрирани.
В образуването на плода се явява последното разширение. Животът на растението се диференцира в един завършващ орган, същинския плод, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв продукт. В семето всички вътрешни, съществени моменти на живота на растението са концентрирани. От него се ражда едно ново растение. То е станало почти напълно идейно, явлението у него е сведено до един минимум.
към текста >>

Естествено при живота на животното се явява нещо различно.
Естествено при живота на животното се явява нещо различно. Тук животът не се изгубва, не се изчерпва във външната форма, а се отделя от телесната част и употребява тялото само като инструмент. Той не се проявява вече само като способност да изгради един организъм от вътре, а се проявява в един организъм като нещо, което е различно от организма и има власт над него. Животното се явява като един затворен в себе си свят, като един микрокосмос до много по-висока степен отколкото растението. То има един център, на който служи всеки орган.
към текста >>

Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи.
Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи.
към текста >>

За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на загадката на живота.
Той намери същността на организма. Това лесно може да се оцени неправилно, когато някой изисква, защото типът, онзи формиращ от себе си принцип /ентелехия/, да бъде самият той обяснен чрез нещо друго. Обаче това е едно неоснователно изискване, защото типът, установен в интуитивна форма, сам обяснява себе си. За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на загадката на живота.
към текста >>

5. 06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването.
Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението. Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността. А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост. Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят. Изгубена е била всяка вяра в мисленето. То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването. Единствено, което се счита за възможно, е: Да се приведе в една система това, което опитът казва. При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато. Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите. Тази вяра се основава само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват. Мисленето може да се старае да проникне в техния по-дълбок смисъл; обаче на него не му е позволено да изпитва самата истина, да стигне чрез собствена сила до глъбините на света.
към текста >>

Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят.
А с волята и с действието е същото нещо. Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят. Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това. Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява. Нека не бъда криво разбран.
към текста >>

Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо.
Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това. Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява. Нека не бъда криво разбран. Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо. Аз не искам да обсъждам индивидите, които чувстват болезнено дълбокия трагизъм състоящ се в това, че ние зависим от условия, който действат парализиращо върху всичката наша работа и които напразно се стараем да изменим. Но нека само не забравяме, че страданието е обвивката на щастието.
към текста >>

Когато перспективата, изгледът на една преследвана цел отпадне, тази двигателна пружина може да бъде само безкористната отдайност на обекта, на който човек посвещава своята дейност, това може да бъде само любовта.
Ние трябва именно да се откажем от един такъв стремеж напълно, и да търсим нашето определение чисто в това, да изпълним безкористно онези идеални задачи, които нашият разум ни предписва. А какво друго значи това, освен че ние трябва да търсим нашето щастие само в творчеството, в неуморната дейност: само действащият, а именно безкористното действащият, който със своята дейност не се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение. Глупаво е за човека да иска да бъде възнаграден за неговата дейност; не съществува никаква истинска награда. Тук Хартман би трябвало да гради по-нататък. Той би трябвало да покаже, какво може да бъде при такива предпоставки единствената двигателна пружина на нашите действия. Когато перспективата, изгледът на една преследвана цел отпадне, тази двигателна пружина може да бъде само безкористната отдайност на обекта, на който човек посвещава своята дейност, това може да бъде само любовта. Само едно действие от любов може да бъде едно действие. Идеята трябва да бъде нашата ръководна звезда в науката, а Любовта в действието. А с това ние отново стигнахме до Гьоте. "За действащия човек е важно това, той да върши правилното, а дали правилното става, това не трябва да го интересува." "Целият наш фокус се състои в това, да се откажем от нашето съществуване, за да съществуваме*/*Сентенции в проза, цитир. на други места, стр.464 и 441./"
към текста >>

6. 08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката.
Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте.
към текста >>

Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
към текста >>

7. 10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Ние не познаваме един Управител на света, който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе.
Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението, че съдържанието на нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение на основата на света, но че самата тази основа на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина. Ние не познаваме един Управител на света, който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе. Управителят /Ръководителят/ на света /Бог, бележка на прев./ се е отказал от своята сила, от своята власт, предал е всичко на човека, унищожавайки своето собствено отделно съществуване и е определил на човека задачата: Действай по-нататък. Човекът се намира в природата, гледа природата, в нея намека на нещо по-дълбоко, обуславящо, намека на едно намерение. Неговото мислене го прави способен да познае това намерение. То става негово духовно притежание.
към текста >>

Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател.
Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество. Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук. Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател.
към текста >>

Но тогава ние го чувстваме същевременно като принуждение, че трябва да извършим това действие само заради тази цел.
Представяйки си обекта, той извиква в нас стремежа към едно съобразно с него действие. Само едно такова действие е свободно. Защото ако към интереса, който проявяваме към обекта, би трябвало да се прибави един друг далечен повод, тогава ние не бихме искали този обект заради самия него, а заради нещо друго и бихме изпълнили това, което не искам; бихме изпълнили едно действие против нашата воля. Такъв би бил случаят приблизително при действието от егоизъм. Тук ние не проявяваме никакъв интерес към самото действие; то не е за нас една потребност, а една полза, която то ни донася. Но тогава ние го чувстваме същевременно като принуждение, че трябва да извършим това действие само заради тази цел. Самото действие не е за нас една потребност; защото ние бихме го изоставили, ако то не ни принасяше полза. Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие. Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие. Да извърши човек едно действие заради самото него, това значи той да действа от Любов.
към текста >>

Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека.
винаги меродавна е индивидуалността. Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл. Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения. Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата. Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество? Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът? А: - Що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина? И с това пада онази разделяща стена, която разделя всяка наука на две сфери: В едно учение за съществуващото и в едно такова за това, което трябва да бъде. Както всички други науки етиката също е едно учение за съществуващото. В това отношение единната черта минава през всички науки, а именно, че те изхождат от нещо дадено и преминават към условията на това дадено.
към текста >>

Това схващане за държавата няма никаква друга цел, освен да се погрижи за това, всеки един да намери един подходящ кръг на действие.
Обаче по отношение на действието на човека сред своя народ има значение и нещо друго. Всяка личност представлява една духовна способност, една скрита духовна сила, сбор от сили, които търсят възможност да проявят своята дейност. Ето защо всеки трябва да намери мястото, където неговото действие може да се включи целесъобразно в организма на неговия народ. Не трябва да се оставя на случайността, дали той ще намери това място. Това схващане за държавата няма никаква друга цел, освен да се погрижи за това, всеки един да намери един подходящ кръг на действие. Държавата е формата, в която организмът на един народ проявява своя живот.
към текста >>

Винаги се касае само за това, каква цел си е поставила тази или онази личност; по какви пътища е тръгнала тя.
Тук трябва да кажем също няколко думи върху метода на историята. Историята трябва да има постоянно пред погледа, че причините към историческите събития трябва да се търсят в индивидуалните намерения, планове и пр. на хората. Всяко извеждане на историческите факти от планове, които стоят на основата на историята, е една грешка. Винаги се касае само за това, каква цел си е поставила тази или онази личност; по какви пътища е тръгнала тя. Историята трябва да се основава изцяло на човешката природа. Именно волята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани.
към текста >>

8. 11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи.
Неговото същество действаше философски, т.е. така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите. За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи. На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно. Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан. И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./.
към текста >>

Умът трябва да се схваща като сбор от дейности, които имат за цел да обхванат сетивния свят според определени, предварително набелязани в него форми.
За Кант философията е науката на условията за възможността на света като едно човешко явление. За нещата в себе си ние не знаем нищо. Ние не сме изпълнили още нашата задача, когато стигаме до сетивното виждане на едно разнообразие във време и пространство. Ние се стремим да обхванем това разнообразие в едно единство. А това е работа на ума. Умът трябва да се схваща като сбор от дейности, които имат за цел да обхванат сетивния свят според определени, предварително набелязани в него форми. Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света. Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
към текста >>

Ние трябва да намерим нашата цел в обекта, без претенция да добием нещо за нашия субект.
Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард фон Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задоволяване. Действането от егоизъм и за задоволяването на този егоизъм Хартман счита за нещо илюзорно. Ние трябва да схванем нашата задача, която ни е поставена в света, и да действуваме чисто заради тази задача, отказвайки се от нашето себе. Ние трябва да намерим нашата цел в обекта, без претенция да добием нещо за нашия субект. Именно това последното е основната черта на Гьотевата етика. Хартман не би подтиснал думата, която изразява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман.
към текста >>

Така за нас философията на Хартман е отново едно доказателство за това, как, изхождайки от различни изходни точки, човек стига до същата цел.
Така за нас философията на Хартман е отново едно доказателство за това, как, изхождайки от различни изходни точки, човек стига до същата цел.
към текста >>

9. 12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

"всеки човек трябва да мисли по свой начин: Защото той винаги ще намери в своя път нещо истинно или един вид истина, която му помага в живота; само че той трябва да върви безогледно; трябва да се контролира;.....".
Що се отнася до втория упрек, той е такъв, че едва ли може да го повдигне някой който е вникнал в същността на Гьоте. Колко пъти не се е изказвал Гьоте против начинанията на проблематични натури, които се стремят към цели, без да ги е грижа за това, дали с това се движат вътре в границите на техните способности! Нима той самият трябваше да пристъпи тази повеля, трябваше да изнесе естественонаучни възгледи, пренебрегвайки математическите неща поради своята некомпетентност? Гьоте знаеше, че пътищата към истината са безкрайно много и че всеки може да върви по онзи път, който отговаря на неговите способности, и стига до своите цели. "всеки човек трябва да мисли по свой начин: Защото той винаги ще намери в своя път нещо истинно или един вид истина, която му помага в живота; само че той трябва да върви безогледно; трябва да се контролира;.....". "И най-нищожният човек може да бъде пълен, когато се движи между границите на своите способности и сръчности; обаче даже красиви предимства биват затъмнени, заличени и унищожени, когато липсва онази безусловна изискваща съразмерност* /*Сентенции в проза, цитир. на др. място, стр.405/.
към текста >>

10. 16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел.
Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата. Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел.
към текста >>

И всички други научни дейности се провеждат в крайна сметка за това, за да служат на тази най-висша цел.
Те не го извеждат вън от неговите елементи. Обаче областта, в която духът живее и тъче като в своя първично собствена област, е идеята, е светът на мислите. Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни отговори, това е научна дейност в най-висшия смисъл на думата. И всички други научни дейности се провеждат в крайна сметка за това, за да служат на тази най-висша цел. Да вземем научното наблюдение. То трябва да ни доведе до познанието на един природен закон. Самият закон е чисто идеен. Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа. Едно недуховно същество не би имало тези потребност.
към текста >>

А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н.
Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес.
към текста >>

На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък.
Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
към текста >>

11. 16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство.
Следователно едва в понятието светът добива своето пълно съдържание. Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата. По този начин това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло. Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство. Множеството е само една форма, в която се изразява единството на мировото съдържание. Сетивата, които не са в състояние да обхванат това единно съдържание, се придържат в множеството; те са родени плуралисти. Обаче мисленето преодолява множеството и стига по този начин чрез дълга работа до единния миров принцип.
към текста >>

12. 16_3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

За неговата цел това е първо единствено важния въпрос.
Но и тук неговото схващане е съществено различно от това, което обикновено се разбира под тази част на оптиката. Той не иска да обясни от строежа на окото неговите функции, а иска да разгледа окото при различни условия, за да стигне до познанието на неговите способности и сили. Неговият подход е и тук по същество наблюдателен. Какво настъпва, когато светлина и тъмнина действат върху окото; какво настъпва, когато ограничени образи влизат в отношение с него и т.н.? Той не пита първо, какви процеси стават в окото, когато се ражда това или онова възприятие, а търси да разбере същината на това, което може да възникне чрез окото в живия акт на виждането. За неговата цел това е първо единствено важния въпрос. Другият, строго погледната, не принадлежи на областта на физиологичната теория на цветовете, а на учението за човешкия организъм, т.е. на общата физиология. Гьоте има работа само с окото, доколкото то вижда, а не с обяснението на виждането, на зрението от онези възприятия, които можем да получим при мъртвото око.
към текста >>

13. 16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

За нашата сегашна цел ние искаме да подложим на разглеждане най-външното отношение, което нашият дух установява между обектите на опитността.
За нашата сегашна цел ние искаме да подложим на разглеждане най-външното отношение, което нашият дух установява между обектите на опитността. Ще разгледаме най-простия случай, в който опитността ни предизвиква към една духовна работа. За да не усложняваме нашето изследване, да заемем нещо възможно най-просто, например две светещи точки. Искаме да се абстрахираме напълно от това, че може би във всяка една от тези светещи точки имаме пред себе си нещо извънредно сложно, което поставя на нашия дух една задача. Искаме да се абстрахираме също така от качеството на конкретните елементи на сетивния свят, които имаме пред себе си и да вземем под внимание единствено обстоятелството, че имаме пред себе си два разделени един от друг, т.е. явяващи се разделени за сетивата елементи.
към текста >>

За нашата сегашна цел ние не искаме да предположим едно такова отноение.
За нашата сегашна цел ние не искаме да предположим едно такова отноение. Ние предполагаме, че нещата, с които имаме работа, не се изключват по отношение на тяхното съществуване, а напротив са същности съществуващи една с другата. Когато се абстрахираме от всяко отношение изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно отношение на отделните качества, че мога да премина от едното към другото. Аз мога да стигна от единия елементи на опитността до другия. За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност. Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството.
към текста >>

14. 17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности.
Днес много се говори за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век. Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности. Обаче що се отнася за основните представи, чрез които модерният възглед за природата се стреми да разбере света на опитностите, аз ги считам за нездрави и пред едно енергично мислене те са незадоволителни. Върху този въпрос аз вече се изказах в този труд. В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г. Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления.
към текста >>

Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления.
Дали идеите, които си съставям за тези предмети, са фактически идеите за някакви действителни неща, или дали те представляват само химерични същности, които не могат да съществуват." Смисълът на това декартовото изречение е станал до такава степен навик у последователите на модерния възглед за природата, че за тях всеки друг начин на мислене едва ли заслужава внимание. Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един процес на движение, който може да бъде изразен чрез една математическа формула. Когато един цвят се явява в света на явленията, те приписват това на едно трептящо движение и изчисляват брой на трептенията в определено време. Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат изразени в такива математически формули. Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления. Дю Боа Раймонд, един представител на тези учени, казва* /*"За границите на природопознанието" и т.н., Лайпциг 1882 г. стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята." Идеалът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
към текста >>

Вундт, казва в своята "Логика": имайки предвид и прилагайки основния принцип, че поради качествената непроменливост на материята всички природни процеси са в крайна сметка движения, като цел на физиката се счита нейното цялостна превръщане в приложна механика."
Един от най-видните германски философи, В. Вундт, казва в своята "Логика": имайки предвид и прилагайки основния принцип, че поради качествената непроменливост на материята всички природни процеси са в крайна сметка движения, като цел на физиката се счита нейното цялостна превръщане в приложна механика."
към текста >>

15. 17_б. ВТОРО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Накрая на своята сказка Оствалд казва: "Енергията, колкото и необходима и полезна да бъде тя за разбирането на природата, достатъчна ли е също тя за тази цел /именно за обяснение на света на телата/?
Накрая на своята сказка Оствалд казва: "Енергията, колкото и необходима и полезна да бъде тя за разбирането на природата, достатъчна ли е също тя за тази цел /именно за обяснение на света на телата/? Или има явления, които не могат да бъдат представени чрез досега известните закони на енергията в тяхната пълнота?..... Вярвам, че не бих искал да се справя с отговорността, която днес съм поел към вас с моето изложение, че на този въпрос трябва да отговорим с не. Колкото и огромни да са предимствата, които енергийното схващане на света има пред механическото или материалистичното, както ми се струва, още отсега могат да бъдат посочени точките, които не могат да бъдат покрити чрез познатите главни принципи на енергетиката и които поради това сочат към съществуването на принципи които са над тях. Енергетиката ще остане наред с тези нови принцип. Само че в бъдеще тя не ще бъде, както трябва да я считаме днес, най-обхватният принцип за овладяването на природните явления, а вероятно ще се яви като един особен случай на още по-общи отношения, за чиято форма засега едва ли можем да имаме някакво предчувствие."
към текста >>

16. 17_в ТРЕТО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на ръка едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен процес, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете"
Първичното явление представлява една необходима връзка на елементите на света на възприятията. Ето защо едва ли може да се каже нещо по-несполучливо от това което Х. Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на ръка едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен процес, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете"
към текста >>

17. 18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА' GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Философът и художникът имат същата цел.
Философът и художникът имат същата цел. Те се стремят да дадат форма на съвършеното, което техният дух вижда, когато оставят природата да действа върху тях. Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел. Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес. В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища.
към текста >>

Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел.
Философът и художникът имат същата цел. Те се стремят да дадат форма на съвършеното, което техният дух вижда, когато оставят природата да действа върху тях. Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел. Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес. В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят.
към текста >>

се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на вселената и същността на съществуването не се състои в това, което външния свят доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него.
се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на вселената и същността на съществуването не се състои в това, което външния свят доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него. Ето защо Гьоте счита като грешка, когато природоизследователят иска да проникне във вътрешността на природата чрез инструменти и обективни опити, защото "В самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-великият и най-точен физически апарат, който може да съществува и това е най-голямото нещастие на по-новата физика, че тя някакси отделя експериментите от човека и иска да познае природата само в това, което изкуствени инструменти показват и чрез това иска да разграничи и докаже това, което тя произвежда." "Но в замяна на това човекът стои така високо, че това, което иначе е неизобразимо, се изобразява в него. Какво е една струна и всяко нейно механическо деление спрямо ухото на музиканта? Можем даже да кажем, какво са елементарните явления на природата спрямо човека, който трябва първо да ги обуздае и да ги измени, за да може някакси да си ги асимилира*/*"Сентенции в проза, цит. на др. място стр.351/?
към текста >>

18. 19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.* GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният.
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
към текста >>

Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят.
Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства.
към текста >>

Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания. Така в човека се намира едно духовно-душевно същество, което съдържа заложбата за един нов човек.
към текста >>

В човека, който влиза в живота чрез раждането, той ще види да идва отново в сетивния свят онова, което е излязло от него чрез смъртта.
Този, който обработва една такава наука, ще постъпи както постъпва ботаникът. Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и плодове. В плода той намира зародиша на новия растителен живот. И когато вижда да се ражда едно нова растение, той търси неговия произход в зародиша, който се е получил от едно друго растение. Ученият на духовната наука ще проследи, как един човешки живот, независимо от неговата външна страна, развива също и една вътрешна същност; той ще констатира, как външните изживявания умират подобно на листата и цветовете на растението; но вътре той ще проследи духовно-душевната ядка, която подслонява в себе си заложбата за един нов човек. В човека, който влиза в живота чрез раждането, той ще види да идва отново в сетивния свят онова, което е излязло от него чрез смъртта. Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека във физическото наследствено течение от предците, е само веществото, материалът, който духовно-душевният човек изгражда оформяйки го, за да доведе до физическото съществуване това, което се е образувало зародишно в един предхождащ живот.
към текста >>

Така е и с опитностите на живота.
Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек. И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество. Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека. Така е и с опитностите на живота. Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Но ние виждаме също, че през време на един живот това вътрешно нарастване на силата на по-висшия човек трябва да остане в духовно-душевна форма. И ние забелязваме също и другото, че този човек се стреми да стане достатъчно силен, за да се изяви в тялото. За да постигне това, пречка се явява телесната определеност в дадения живот.
към текста >>

Чиста непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради посочените причини въпроса за безсмъртието и в това негово съществено значение, в което то може да бъде наречено по-добре безсмъртие на живота отколкото безсмъртие на душата" /Брентано, Психология, стр.21 и следв./.
Защото кое би могло да гарантира за едно по-нататъшно съществуване на това, което Юм намира като съдържание на душата? Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да говори в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл. Това става ясно веднага, когато размислим, че, със или бездушевна субстанция, не може да бъде отречено определено продължаващо съществуване на нашия душевен живот тук на земята. Ако някой отхвърли душевната субстанция, остава му само предположението, че за едно продължаващо съществуване като това не е нужен един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот продължава да съществува и след разрушението на нашето телесно явление, не ще бъде затова безсмислен за него както и за другите. Чиста непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради посочените причини въпроса за безсмъртието и в това негово съществено значение, в което то може да бъде наречено по-добре безсмъртие на живота отколкото безсмъртие на душата" /Брентано, Психология, стр.21 и следв./.
към текста >>

От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа.
По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото. От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа.
към текста >>

19. 01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество.
Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие. Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности. Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество. Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество. Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил. От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света.
към текста >>

20. 03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА GA_2 Светогледа Гьоте

Нашият начин да гледаме на света и на живота, е така много определен от тях, че никой не може да възбуди нашето съучастие, ако той не потърси допирни точки с този свят.
Ние така сме се вживели в създадения от тях свят, че едва ли някой може да разчита да бъде разбран от нас, ако той би искал да се движи вън от предначертания от тях път. Нашият начин да гледаме на света и на живота, е така много определен от тях, че никой не може да възбуди нашето съучастие, ако той не потърси допирни точки с този свят.
към текста >>

Това е онзи отрасъл на науката, който се издига над чистото събиране на наблюдения, над запознаването с отделните опитности, за да достави един задоволителен общ възглед за света и живота.
За ЕДИН отрасъл на нашата духовна култура трябва да признаем, че той не е изнамерил още една такава допирна точка. Това е онзи отрасъл на науката, който се издига над чистото събиране на наблюдения, над запознаването с отделните опитности, за да достави един задоволителен общ възглед за света и живота. Той е това, което обикновено наричаме философия. За нея изглежда като че нашата класическа епоха не съществува. Тя търси своето спасение в едно изкуствено откъсване и аристократично изолиране от целия останал духовен живот. Това изказване не може да бъде опровергано от факта, че един доста голям брой по-стари и по-нови философи и естествоизпитатели не са добили своето научно гледище чрез това, че са развили зародишите намиращи се в научните творения на нашите духовни герои (Гьоте и Шилер). Те са добили своето научно гледище вън от този светоглед, който са застъпвали Шилер и Гьоте, и след това са го сравнили с него.
към текста >>

Те също не са сторили това, с цел да добият нещо за своето направление от научните възгледи на класиците, а за да ги изпитат, дали те могат да устоят пред това тяхно собствено направление.
Той е това, което обикновено наричаме философия. За нея изглежда като че нашата класическа епоха не съществува. Тя търси своето спасение в едно изкуствено откъсване и аристократично изолиране от целия останал духовен живот. Това изказване не може да бъде опровергано от факта, че един доста голям брой по-стари и по-нови философи и естествоизпитатели не са добили своето научно гледище чрез това, че са развили зародишите намиращи се в научните творения на нашите духовни герои (Гьоте и Шилер). Те са добили своето научно гледище вън от този светоглед, който са застъпвали Шилер и Гьоте, и след това са го сравнили с него. Те също не са сторили това, с цел да добият нещо за своето направление от научните възгледи на класиците, а за да ги изпитат, дали те могат да устоят пред това тяхно собствено направление. Ние ще се върнем по-подробно върху този въпрос. Първо бихме искали да посочим последствията, които се получават за въпросната област на науката от това поведение спрямо най-висшата степен на развитие на културата на новото време.
към текста >>

Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард фон Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите.
Една голяма част от образованата публика на читателите ще отхвърли днес веднага от себе си един труд на научната литература, без да го прочете, ако този труд се явява с претенцията да бъде философски. Едва ли някога философията се е радвала на по-малко обич както днес. Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард фон Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите. Никой освен тях не се интересуват от тези трудове. Образованият човек, който не е специалист, има неопределеното чувство: "Тази литература не съдържа нищо, което до отговаря на някои от моите духовни нужди; нещата, които се разглеждат тук, не ме засягат; те по никакъв начин не са свързани с това, от което аз се нуждая за задоволяване на моя дух”. За тази липса на интерес към философията може да носи вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота. Това, което за така продължителното време беше един пълен заместител; религиозните догми, то все повече изгубва от своята убедителна сила.
към текста >>

За тази липса на интерес към философията може да носи вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота.
Една голяма част от образованата публика на читателите ще отхвърли днес веднага от себе си един труд на научната литература, без да го прочете, ако този труд се явява с претенцията да бъде философски. Едва ли някога философията се е радвала на по-малко обич както днес. Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард фон Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите. Никой освен тях не се интересуват от тези трудове. Образованият човек, който не е специалист, има неопределеното чувство: "Тази литература не съдържа нищо, което до отговаря на някои от моите духовни нужди; нещата, които се разглеждат тук, не ме засягат; те по никакъв начин не са свързани с това, от което аз се нуждая за задоволяване на моя дух”. За тази липса на интерес към философията може да носи вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота. Това, което за така продължителното време беше един пълен заместител; религиозните догми, то все повече изгубва от своята убедителна сила.
към текста >>

21. 03_б. НАУКАТА НА ГЬОТЕ ПО МЕТОДА НА ШИЛЕР GA_2 Светогледа Гьоте

Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде идеалът на нашия метод.
Шилер е предначертал насоката на пътя, по който трябва да вървят такива изследвания. Никой като него не е обхванал с поглед величието на Гьотевия гений. В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата поезия. С това същевременно се оправдава фактът, защо посочваме нашите изложения като изградени на основата на светогледа на Гьоте и на Шилер. Тези изложения искат да разгледат научното мислене на Гьоте според онзи метод, за който Шилер е дал образеца. Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде идеалът на нашия метод. По този начин ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер плодотворни за нашето съвремие.
към текста >>

22. 04_а. ОПИТНОСТ - А. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ПОНЯТИЕТО НА ОПИТНОСТ GA_2 Светогледа Гьоте

Когато едно животно ни се явява в определена област, ние питаме за влиянието на тази последната върху живота на животното; когато виждаме как един камък започва да се търкаля, търсим други процеси, с които това търкаляне не е свързано.
Ние се стараем да изясним взаимните зависимости на всички подробности, които срещаме. Когато едно животно ни се явява в определена област, ние питаме за влиянието на тази последната върху живота на животното; когато виждаме как един камък започва да се търкаля, търсим други процеси, с които това търкаляне не е свързано. Но това, което се получава по този начин, не е вече една чиста опитност.
към текста >>

23. 04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ GA_2 Светогледа Гьоте

Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет.
Не са ли е това мислителни определения? В смисъла, в който ние ги употребяваме, положително не. Ние само си послужихме с тези понятия, за да насочим погледа на читателя или на слушателя върху не проникнатата от мисленето действителност. Ние не ще приложим тези понятия към действителността, към тази действителност, която е още само чиста опитност; а само си служим с тях, за да насочим вниманието върху онази форма на действителността, с която не е свързано още никакво понятие. Всички научи изследвания трябва да бъдат извършени посредством езика, посредством говора, а той може да изразява само понятия. Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет. Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”. В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение. Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата. Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се изразим, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща.
към текста >>

24. 06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

Да но, ще каже някой, не срещаме ли ние в живота много неща, за които до сега не сме си образува ли и най-малкото понятие?
Че това е така, най-доброто доказателство за него ни доставя обстоятелството, че две лица, които водят един по-богат духовен живот, проникват също така по-дълбоко в света на опитността отколкото други, при които не е този случаят. Много неща, които минават без да оставят следа при тези последните, правят на първите едно дълбоко впечатление. ("Ако окото ни беше от слънчево естество, то не би искало да види слънцето."). Да но, ще каже някой, не срещаме ли ние в живота много неща, за които до сега не сме си образува ли и най-малкото понятие? Съвършено вярно. Но нима сборът на всички възможни понятия е тъждествен със сбора на тези, които аз съм си образувал в моя досегашен живот? Нима моята система от понятия не е способна да се развива? Не мога ли аз по отношение на една неразбираема за мене действителност да поставя веднага в действие моето мислене, за да развия именно на място понятието, което трябва да държа срещу един предмет? От мене се изисква само способността да извлека от фонда на света на мислите определено понятие.
към текста >>

25. 06_в. ПОЗНАНИЕТО GA_2 Светогледа Гьоте

Една наука на познанието, която иска да обхване познанието в неговата имаща световно значение роля, трябва да даде първо неговата идеална цел.
Гражданин на два свята, на света на сетивата и на света на мислите, единият проникващ към него отдолу, другият светещ отгоре, човекът овладява науката, чрез която свързва и двата тези свята в едно неразривно единство. От една страна върху нас действа външната форма, от друга страна вътрешната същност; ние трябва да съединим и двете. С това нашата теория на познанието се издига над онова становище, което най-често възприемат подобни изследвания и което не се издига над формалностите. Казва се: "Познанието е обработването на опитността”, без да се определя, какво се вработва в тази опитност; определя се: “При познанието възприятието се влива в мисленето, или по силата на една вътрешна принуда мисленето прониква от опитността до намиращата зад нея същност”. Това са обаче чисти формалности. Една наука на познанието, която иска да обхване познанието в неговата имаща световно значение роля, трябва да даде първо неговата идеална цел.
към текста >>

Тази цел се състои в това, да дадем на незавършената опитност на непълната опитност един завършек, една пълнота чрез откриването на нейната ядка.
Тази цел се състои в това, да дадем на незавършената опитност на непълната опитност един завършек, една пълнота чрез откриването на нейната ядка. Тя е мисъл, идея. Най-после, трето, тя трябва да покаже, как става това откриване. Разделът "Мислене и Възприятие" в настоящата книга ни изяснява това. Нашата теория на познанието води до положителния резултат, че мисленето е същността на света и че индивидуалното човешко мислене е отделната форма на изява на тази същност. Една чисто формална наука на познанието не може да стори това, тя остава безплодна.
към текста >>

Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка?
Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси. И все пак това отношение трябва да се разкрие именно в теорията на познанието. Следователно тази наука трябва да ни покаже, докъде ще стигнем с нашето познание, накъде ни води всяка друга наука. По никой друг път, а само по пътя на теорията на познанието ние стигаме до възгледа, че мисленето е ядката на света. Защото тя ни показва връзката на мисленето с останалата действителност. Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка? И по-нататък, откъде бихме искали да знаем за една сетивна или духовна същност, че тя е първичната сила на света, ако не бихме изследвали нейното отношение към действителността?
към текста >>

26. 07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА GA_2 Светогледа Гьоте

Проникващото разбиране на Космоса е цел и идеал на неорганичната естествена наука.
Сетивният свят като неорганичен не стига до индивидуалност. Той е завършен само в неговата цялостност. Ето защо ние трябва да се стремим, за да имаме едно цяло, да разберем целия неорганичен свят като една система. Такава система е Космосът. Проникващото разбиране на Космоса е цел и идеал на неорганичната естествена наука. Всеки научен стремеж, който не прониква дотам, е само една подготовка; той е само един член, а не самото цяло.
към текста >>

27. 07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА GA_2 Светогледа Гьоте

Тя считаше своите методи за недостатъчни да разберат живота и неговите явления.
Дълго време науката е спирала пред органическото. Тя считаше своите методи за недостатъчни да разберат живота и неговите явления. Даже вярваше въобще, че всяка закономерност, каквато е тази действаща в неорганическата природа, престава тук. Това, което се допускаше в неорганическия свят, че едно явление ни става обяснимо, когато познаваме неговите естествени предварителни условия, тук просто се отричаше. Хората си представяха организма устроен целесъобразно според определен план на твореца. Считаше се, че всеки орган си има своето определение предначертано; тук всяко питане би искало да се отнася само за това: коя е целта на този или онзи орган, защо съществува това или онова?
към текста >>

Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта.
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят. Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
към текста >>

Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила.
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят. Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение. Как мога да узная аз онази мисъл?
към текста >>

В края на миналото столетие още царуваше всеобщо възгледът, че не съществува една наука като обяснение на явленията на живота в смисъла, в който например физиката е една обясняваща наука.
В края на миналото столетие още царуваше всеобщо възгледът, че не съществува една наука като обяснение на явленията на живота в смисъла, в който например физиката е една обясняваща наука. Даже Кант се опита да даде за този възглед едно философско основание. Той считаше именно нашия ум за такъв, който може да отива само от частното към общото.
към текста >>

28. 08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА GA_2 Светогледа Гьоте

Когато ни се удаде да доловим в историята общи закони са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като идеали.
Естествено меродавна е не случайната отделна личност, не тази или онази личност, а личността въобще; обаче тази личност неразвиваща се от себе си в особени форми и явяваща се така в сетивното съществувание, а достатъчна в себе си, завършена в себе си, намираща в себе си своето определение. Типът има определението да се реализира първо в индивида. Личността има определението да добие едно идейно, действително почиващо на себе си съществуване. Съвършено различно нещо е, когато някой говори за едно общо човечество, отколкото за една обща природна закономерност. При последната особеното е обусловена от особеното, от частното. Когато ни се удаде да доловим в историята общи закони са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като идеали. Тази е вътрешната противоположност между природа и дух. първата изисква една наука, която се издига от непосредствено даденото, като нещо обусловено, към това, което духът може да схване, като обуславящ фактор, духът изисква една наука, коятонапредва от даденото, като обуславящ фактор, към обусловеното. Че особеното е същевременно законодателно, това характеризира духовните науки; че тази роля се пада на общото, това характеризира естествените науки. Това, което в естествената наука е за нас ценно само като преходна точка, особеното, това единствено ни интересува в духовните наука.
към текста >>

29. 08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА GA_2 Светогледа Гьоте

Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н.
Нашият възглед относно източниците на нашето познание не може да остане без влияние върху възгледа за нашите практически действия. Човекът действа според мислителни определения, които са в него. Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието. Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия. Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие. Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава.
към текста >>

Нашата наука на познанието изключва напълно положението, да се вмъкне в историята някаква цел, като тази например, хората да бъдат възпитани от една по-нисша степен на съвършенството до една по-висока степен и др. подобни.
"През всички времена само индивидите са тези, които са действали за науката, не епохата”. Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте. Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята. Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време. Историята трябва да бъде основана изцяло на човешката природа. Нашата наука на познанието изключва напълно положението, да се вмъкне в историята някаква цел, като тази например, хората да бъдат възпитани от една по-нисша степен на съвършенството до една по-висока степен и др. подобни. Също така погрешно е по отношение на нашия възглед, както Хердер върши това в своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството", когато някой иска да схваща историческите събития както фактите на природата според редуването на причина и следствие. Законите на историята са от по-висше естество. Един факт на физиката се определя от друг факт така, че законът стои над явленията. Един исторически факт се определя като нещо идейно от нещо идейно. Тук може да става дума за причина и следствие само тогава, когато се придържаме към външността на нещата.
към текста >>

30. 00. ПРЕДГОВОР GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Обаче ние сме длъжни да осъзнаем най-после, че само тогава ще поставим началото на едно действително задоволяващо обхващане за света и живота, когато застанем на решителна противоположна позиция спрямо този ум.
Съвременната философия страда от една нездрава вяра в Кант. Нека настоящия труд допринесе за преодоляването на тази вяра. Би било престъпно да подценим безсмъртните заслуги на този човек за развитието на немската наука. Обаче ние сме длъжни да осъзнаем най-после, че само тогава ще поставим началото на едно действително задоволяващо обхващане за света и живота, когато застанем на решителна противоположна позиция спрямо този ум. Какво направи Кант? Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност. От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първооснова на "вещта в себе си". Но ако тази "вещ в себе си", заедно с отвъдната първооснова на нещата, е само един признак, що тогава? Лесно е да се разбере, че работата стои именно така.
към текста >>

Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност.
Следващите изследвания трябва да дойдат в помощ на посочения недостатък. Тези изследвания искат да изобразят но това, което познавателната способност не може, както стори това Кант. Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност.
към текста >>

Който се занимава с науката не с тази цел, той работи само затова, защото е видял, че така работи и неговият учител; той "изследва" затова, защото случайно е научил това.
Повелението ценността на битието на човешката личност това е целта на всяка наука. Който се занимава с науката не с тази цел, той работи само затова, защото е видял, че така работи и неговият учител; той "изследва" затова, защото случайно е научил това. Той не може да се нарече "свободен мислител".
към текста >>

31. 02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

За нашата настояща цел достатъчно да се убедим, че можем да постигнем истинско знание само с помощта на такива съждения, които към едно понятие прибавят друго, чието съдържание, най-малко за нас, не е включено в първото.
Този въпрос, така както Кант го поставя, свободен ли е той от всякакви предпоставки? Съвсем не, тъй като той постави възможността на безусловно достоверната система на знанието в зависимост от това, че тя се построява, само синтетически и такива съждения, които се получават независимо от какъвто и да е опит. Кант нарича систематически съждения такива, при които понятното на сказуемото прибавя към понятието на подлога нещо, намиращо се напълно вън от този последния, "макар и то да стои във свръзка с него"/2/, докато в аналитическите съждения сказуемото изразява нещо, което вече се съдържа /в скрита форма/ в подлога. Тук не е място да се впускаме в остроумните възражения на Йоханес Ремке/3/ против едно такова деление на съжденията. За нашата настояща цел достатъчно да се убедим, че можем да постигнем истинско знание само с помощта на такива съждения, които към едно понятие прибавят друго, чието съдържание, най-малко за нас, не е включено в първото. Ако заедно с Кант наречем този род съждения синтетически, ние все така можем да признаем, че познанията във форма на съждения могат да се добият само тогава, когато съединението на сказуемото с подлога бъде такова синтетично. Но работата стои другояче с втората част на въпроса, които изисква, щото тези съждения да бъдат .............., т.е. получени независимо от всякакъв опит. Напълно е възможно/4/ такива съждения да не съществуват./*4 С това подразбираме, естествено, простата възможност на мислене/. За началото на теорията на познанието трябва да считаме за напълно неустановено, можем ли да стигнем до съждения без да имаме опитност или само чрез опитност.
към текста >>

32. 03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ. GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска.
Сега нека се запитаме: по какъв начин считаме до такова убеждение? Схемата на изминатия път на мислите е следната: ако съществува външен свят, той е възприеман не като такъв, но се изменя, поради нашата организация, в свят на представите. Тук имаме работа с предпоставка, която последователно развита се самоунищожава. Но способен ли е този ход на мислите да обоснове някакво убеждение? Имаме ли ние право да считаме дадения ни образ на света като субективно съдържание от представи, само заради това, че до този възглед, ако го премислим строго довежда, това което наивното съзнание допуска? Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска. Тогава би се оказало възможно да бъде доказана неверността на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен. Това ще рече, би могло да се случи; обаче тогава вече резултатът в никой случай не може да се счита за доказан, ако изхождаме от това твърдение.
към текста >>

33. 04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него.
Ето защо да се въздържим от каквото и да е било определение на непосредственото даденото до тогава, докато не знаем, какво отношение има такова определение към определеното. Даже със самото понятие "непосредствено дадено" ние не изказваме нищо за това, което се намира преди познанието. Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него. Формата на понятие тук, в началото на теорията на познанието, е само първото отношение, в което се поставя познанието към съдържанието на света. С това обозначение е предвиден и случаят, че цялото съдържание на света е само признак на нашето собствено "Аз"; така щото тук би запазил своите права и изключителният субективизъм, тъй като за дадеността на този факт не може и да става дума; той може да бъде само резултат на познавателни съображения, т.е. да се окаже правилен само благодарение на теорията на познанието, но не може да и служи за предпоставка.
към текста >>

34. 06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка.
"Ние трябва да намерим абсолютно първото, в прекия смисъл безусловния основен принцип на всяко човешко знание. Ние не бива да го доказваме или да го определяме, ако той трябва да бъде абсолютно основния първи принцип". Видяхме, че доказваното и определяното са неуместни с изключение само по отношение на съдържанието на чистата логика. Обаче "Азът" принадлежи към действителности, а тук е необходимо да установим личността в даденото на тази или онази категория. Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза". другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория.
към текста >>

35. 07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него. Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността.
към текста >>

36. 08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота.
Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота.
към текста >>

Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали.
Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност.
към текста >>

Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност.
Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност.
към текста >>

37. 00. СЪДЪРЖАНИЕ GA_4 Философия на свободата

10.Факторите на живота
10.Факторите на живота
към текста >>

13. Всемирна цел и цел на Живота (Предназначение на човека)
13. Всемирна цел и цел на Живота (Предназначение на човека)
към текста >>

15. Стойността на живота (Песимизъм и оптимизъм)
15. Стойността на живота (Песимизъм и оптимизъм)
към текста >>

38. 01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА' GA_4 Философия на свободата

„Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата; като форма на живот, тя присъства в самия човек".
„Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата; като форма на живот, тя присъства в самия човек".
към текста >>

Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
към текста >>

Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре.
Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре. Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност.
към текста >>

Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата.
Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата. Къде остава божествената свобода, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка? Не, тя трябва да ни отказва всичко, за да извоюваме щастието, да го породим от нашия свободен Аз. Не на природата, а на себе си ние искаме да дължим всичко!
към текста >>

Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят.
Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят. В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в свобода! да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч. №28, 247 стр.)
към текста >>

да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч.
Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят. В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в свобода! да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч. №28, 247 стр.)
към текста >>

Така че този етичен индивидуализъм, като последна етично-еволюционна цел на човека, вече включва в себе си така наречения свободен Дух, който си пробива път и постепенно се освобождава както от принудата на природните закони, така и от принудата на всички общоприети нравствени закони."
В своята „биографична" лекция от 27.10.1918 („Историческа симптоматология", Събр. Съч. №185), Рудолф Щайнер допълва по този повод: „Това, което оставих тогава под писмена форма, беше преди всичко един етичен индивидуализъм. С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде свободен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуалност. Така че този етичен индивидуализъм, като последна етично-еволюционна цел на човека, вече включва в себе си така наречения свободен Дух, който си пробива път и постепенно се освобождава както от принудата на природните закони, така и от принудата на всички общоприети нравствени закони."
към текста >>

39. 02. Предговор към новото издание (1918 г.) GA_4 Философия на свободата

Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата.
Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден. Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата. С това, струва ми се, се разкрива едно познание, което чрез собствения си живот и чрез родството на този собствен живот с целия душевен живот на човека доказва своята оправданост и валидност.
към текста >>

40. 03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ GA_4 Философия на свободата

Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката.
Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата. Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено.
към текста >>

41. 04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА GA_4 Философия на свободата

Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел.
Това чувство поражда стремеж да се превъзмогне противоположността. И в превъзмогването на тази противоположност в крайна сметка се състои целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрестанно търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел. В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя. Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят. Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали.
към текста >>

По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави.
В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя. Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят. Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави. Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят. Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери. Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят.
към текста >>

Ако при това са се промъкнали отделни изречения относно опити за примиряване на съзнанието със света, единствената им цел е била да осветлят същинските факти.
Очаквам, че някой, който е чел дотук, ще прецени изложеното от мен като несъответствуващо на „съвременното равнище на науката". Нему мога само да отговоря, че дотук не исках да се занимавам с никакви научни резултати, а просто с описанието на онова, което всеки изживява в собственото си съзнание. Ако при това са се промъкнали отделни изречения относно опити за примиряване на съзнанието със света, единствената им цел е била да осветлят същинските факти. Затуй и не отдавах значение на това, отделни изрази като „Аз", „Дух", „свят", „природа" и така нататък да се употребяват прецизно, както е обичайно в психологията и философията. Обикновеното съзнание не познава строгото различаване в науката, а дотук се целеше единствено да се установи обикновеното положение на нещата. Интересуваме не как науката досега е интерпретирала съзнанието, а както ежечасно се изживява.
към текста >>

42. 05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА GA_4 Философия на свободата

Размишлението ми има за цел да състави понятия за процеса.
Когато наблюдавам как една ударена билярдна топка предава движението Си на друга, аз оставам без всякакво влияние върху протичането на този наблюдаван процес. Посоката на движение и скоростта на втората топка се определят от посоката и скоростта на първата. Докато се отнасям само като наблюдател, за движението на втората топка мога да кажа нещо едва след като то настъпи. Друго е положението, ако започна да размишлявам върху съдържанието на моето наблюдение. Размишлението ми има за цел да състави понятия за процеса. Понятието за една отскачаща топка аз поставям във връзка с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай. Следователно към процеса, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори процес, който се извършва в понятийната сфера. Последният е зависим от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно. Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н.
към текста >>

Тогава обаче може да ми се отговори: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето и в този смисъл го предпоставя; но в обикновения ход на живота мисленето възниква вътре в рамките на съзнанието и следователно предпоставя съзнанието.
Повечето съвременни философи ще ми възразят: Преди да има мислене, трябва да има съзнание. Затова трябвало да се изхожда от съзнанието, а не от мисленето. Без съзнание нямало мислене. На това съм длъжен да отвърна: ако искам да си изясня каква връзка съществува между мислене и съзнание, аз трябва да размишлявам. По такъв начин аз предпоставям мисленето. Тогава обаче може да ми се отговори: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето и в този смисъл го предпоставя; но в обикновения ход на живота мисленето възниква вътре в рамките на съзнанието и следователно предпоставя съзнанието. Ако този отговор се дадеше на твореца на света, който иска да създаде мисленето, тогава той несъмнено би бил уместен. Мисленето естествено не може да се появи, без преди това да се създаде съзнанието. Но философа го занимава не сътворяването на света, а неговото разбиране. Затова именно той трябва да търси изходните точки не за сътворяването, а за разбирането на света. Твърде странно ми се струва, когато философът бива упрекван, че на първо място се интересувал за правилността на своите принципи, а не направо за обектите, които иска да разбере.
към текста >>

43. 06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ GA_4 Философия на свободата

Това обяснение, забележете, се свежда до следното: Тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази връзка." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук.
Един много четен съвременен философ /Хърбърт Спенсър/ описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Ако някой септемврийски ден, разхождайки се по полето, доловим на няколко крачки пред себе си шум и на страната на канавката, откъм която той явно идва, видим тревата да се движи, ние вероятно ще се отправим към мястото, за да разберем какво е причинило шума и движението. С приближаването ни от канавката излита яребица и с това нашето любопитство е задоволено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията. Това обяснение, забележете, се свежда до следното: Тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази връзка." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук. Когато доловя някакъв шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме извежда отвъд шума. Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задоволява. Но чрез моя размисъл на мен ми е ясно, че един шум трябва да се схваща като следствие. Следователно едва когато свържа понятието следствие с възприятието шум, аз имам повод да изляза от отделното наблюдение и да потърся причината.
към текста >>

Следователно към тази цел трябва да се тръгне по друг път.
Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа. Той не може да извърши загатнатото на стр. 63 и сл. разграничаване между това, какво става с възприятието по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето. Следователно към тази цел трябва да се тръгне по друг път.
към текста >>

44. 07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА GA_4 Философия на свободата

Той се отдава на живота и смята нещата за действителни във вида, в който опитът му ги предлага.
На наивния човек не може да му се придиря за липсата на посоченото тук прозрение. Той се отдава на живота и смята нещата за действителни във вида, в който опитът му ги предлага. Но първата стъпка, която се прави за преодоляване на това становище, може да се състои единствено във въпроса: как се отнася мисленето към възприятието? Независимо дали в дадената за мен форма възприятието продължава, или не продължава да съществува преди и след възникване на моята представа, ако аз искам да заявя нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето. Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм изговорил резултата от един мисловен процес, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда. Между възприятието и всеки вид изявление за него се вмъква мисленето.
към текста >>

По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи.
Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света. По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си.
към текста >>

Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи.
От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи.
към текста >>

Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите.
Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността. Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също. Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
към текста >>

45. 08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ GA_4 Философия на свободата

Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота.
Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света. Към възприятията му се присъединяват неговите понятия. Той по свой особен начин ще мисли общите понятия. Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота.
към текста >>

То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота.
На тази определеност противостои друга, зависеща от нашата особена организация. Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност. С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност. Това е индивидуалното в собствената ни личност. То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота.
към текста >>

46. 10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА GA_4 Философия на свободата

ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
към текста >>

Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването.
И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин. От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е възприятието от обективна страна. Оттук според принципа на наивния реализъм, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност. Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на възприятието, ако то трябва да се представи като съвършена реалност. За този монизъм чувството е нещо не напълно реално: в първата форма, в която ни е дадено, то още не съдържа своя втори фактор - понятието или идеята. Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването. Ние по-напред се чувстваме съществуващи и едва в течение на постепенното развитие се добираме до точката, където в смътно усещаното собствено съществуване у нас се появява понятието за нашето себе. Но онова, което за нас се появява едва по-късно, първоначално е неразделно свързано с чувството. Това обстоятелство кара наивния човек да вярва, че в чувстването битието му се представя пряко, а в знанието – косвено. Ето защо формирането на емоционалния живот ще му се струва най-важното нещо. За него взаимовръзката на света ще му е станала понятна едва тогава, когато я е поел в своето чувстване.
към текста >>

Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно.
Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно". Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях. Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно. Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления. Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение.
към текста >>

47. 11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА GA_4 Философия на свободата

Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик.
Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека. Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало. Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик.
към текста >>

Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел.
От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
към текста >>

Третата степен на живота вече е мисленето и представянето.
Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит.
към текста >>

Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма.
Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
към текста >>

Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
към текста >>

Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид.
Мотивите на нравствеността са представи и понятия. Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид. Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието.
към текста >>

Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи.
С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята. Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм. Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието). Особеното съдържание на егоистичните нравствени принципи ще зависи от това, каква представа човекът си създава за своето собствено или за чуждото благополучие. Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи.
към текста >>

Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота).
Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия). Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота). Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи. Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо. Точно така ще постъпи и привърженикът на нравствения принцип за културния напредък. Има обаче един по-висш принцип, който в отделния случай не изхожда от определена единична нравствена цел, а отдава определено значение на всички нравствени максими и винаги пита дали в съответния случай по-важен е единият или другият морален принцип.
към текста >>

Има обаче един по-висш принцип, който в отделния случай не изхожда от определена единична нравствена цел, а отдава определено значение на всички нравствени максими и винаги пита дали в съответния случай по-важен е единият или другият морален принцип.
Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия). Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота). Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи. Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо. Точно така ще постъпи и привърженикът на нравствения принцип за културния напредък. Има обаче един по-висш принцип, който в отделния случай не изхожда от определена единична нравствена цел, а отдава определено значение на всички нравствени максими и винаги пита дали в съответния случай по-важен е единият или другият морален принцип.
към текста >>

Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел.
Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел.
към текста >>

По пътя към тази цел оправдана роля играят нормите.
По пътя към тази цел оправдана роля играят нормите. Целта се състои в осъществяването на чисто интуитивно схващани нравствени цели. Такива цели човекът постига дотолкова, доколкото притежава способността въобще да се извиси до интуитивното идейно съдържание на света. В отделния волеви акт с тези цели често ще се смесва и нещо друго като движеща сила или мотив. Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във волевия човешки акт. Върши се, каквото е редно, човекът представлява арената, на която редното бива извършвано; собствено е онова действие, което той оставя да произтече от себе си.
към текста >>

Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си.
Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си. Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно. Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко същество.
към текста >>

48. 12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ GA_4 Философия на свободата

Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството.
На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
към текста >>

„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
към текста >>

Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им.
За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело. Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени. Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза.
към текста >>

Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не.
Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
към текста >>

49. 13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА) GA_4 Философия на свободата

ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
към текста >>

Ако някой твърди, че дървесният цвят е цел на корена, тоест че първият оказва влияние върху втория, това твърдение се отнася само за фактора при цвета, който той мисловно констатира при него.
При процеса, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между възприятие и понятие. Възприятието за причината предхожда възприятието за следствието; в нашето съзнание причина и следствие щяха да останат просто успоредно съществуващи, ако не можехме да ги свържем чрез съответстващите им понятия. Възприятието за следствието може само да следва възприятието за причината. Ако следствието трябва да окаже реално влияние върху причината, това е възможно единствено чрез понятийния фактор. Защото възприятийният фактор на следствието изобщо не е налице преди този на причината. Ако някой твърди, че дървесният цвят е цел на корена, тоест че първият оказва влияние върху втория, това твърдение се отнася само за фактора при цвета, който той мисловно констатира при него. По време на възникването на корена възприятийният фактор на цвета още не съществува. За целесъобразната взаимовръзка е необходима не само идейната законосъобразна взаимовръзка на по-късното с по-ранното, но освен туй и понятието (законът) за следствието трябва да влияе на причината реално, чрез един възприемаем процес. А възприемаемо влияние на едно понятие върху нещо друго можем да наблюдаваме само при човешките действия. Следователно представата за целесъобразност е приложима единствено тук. Както нееднократно установявахме, наивното съзнание, което признава само възприемаемото, се опитва да принесе възприемаемо и там, където се открива само идейно.
към текста >>

Там се поставя въпросът за извънсветовната цел на света, за извънчовешкото предназначение (а оттук и за целта) на човека и т. н.
Наивният човек знае как осъществява даден процес и от това заключава, че и природата постъпва по същия начин. В чисто идейните природни взаимовръзки той съзира не само невидими сили, но и невъзприемаеми реални цели. Човекът прави сечивата си целесъобразно; според наивния реалист, Творецът изгражда организмите по същата рецепта. От тази погрешна представа за целесъобразност науките се освобождават съвсем бавно. Във философията тя и днес причинява твърде големи поразии. Там се поставя въпросът за извънсветовната цел на света, за извънчовешкото предназначение (а оттук и за целта) на човека и т. н.
към текста >>

Ето защо човешкият живот има само такава цел и такова предназначение, каквито човекът му придава.
Природните цели са произволни допускания като невъзприемаемите сили (срв. стр.110 и сл.). Но от гледна точка на монизма неоправдани са също допусканията за житейски цели, които човекът не си поставя сам. Целесъобразно е само онова, което едва човекът го е направил такова, защото нещо целесъобразно възниква само чрез осъществяването на дадена идея. А действена в реалистичен смисъл идеята става единствено в човека. Ето защо човешкият живот има само такава цел и такова предназначение, каквито човекът му придава. На въпроса, каква е задачата на човека в живота, монизмът може да отговори единствено: задачата, която той самият си поставя. Моята мисия на този свят не е предопределена, а съответно такава, каквато си я избера. Аз не поемам жизнения си път по точно предписан маршрут.
към текста >>

На въпроса, каква е задачата на човека в живота, монизмът може да отговори единствено: задачата, която той самият си поставя.
стр.110 и сл.). Но от гледна точка на монизма неоправдани са също допусканията за житейски цели, които човекът не си поставя сам. Целесъобразно е само онова, което едва човекът го е направил такова, защото нещо целесъобразно възниква само чрез осъществяването на дадена идея. А действена в реалистичен смисъл идеята става единствено в човека. Ето защо човешкият живот има само такава цел и такова предназначение, каквито човекът му придава. На въпроса, каква е задачата на човека в живота, монизмът може да отговори единствено: задачата, която той самият си поставя. Моята мисия на този свят не е предопределена, а съответно такава, каквато си я избера. Аз не поемам жизнения си път по точно предписан маршрут.
към текста >>

191 от същия том: „Теорията за целесъобразността твърди само, че - въпреки хилядите неудобства и мъки в живота на тварите - в природните образувания и еволюции несъмнено съществува голяма целесъобразност и планомерност, но целесъобразност и планомерност, които се осъществяват само в рамките на природните закони и които не могат да целят някакъв свят на безделието, където на живота да не противостои смъртта, нито на развитието - изчезването с всички негови повече или по-малко неприятни, но просто неизбежни междинни степени.
Както оформлението на един крайник на човешкото тяло не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за този крайник, а от взаимовръзката с по-голямото цяло - тялото, към което крайникът принадлежи, така и оформлението на всяко природно творение, било то растение, животно или човек, не се определя и обуславя от някаква витаеща във въздуха идея за него, а от принципа за формата на по-голямото, целесъобразно изявяващо се и оформящо се цяло на природата." И на стр. 191 от същия том: „Теорията за целесъобразността твърди само, че - въпреки хилядите неудобства и мъки в живота на тварите - в природните образувания и еволюции несъмнено съществува голяма целесъобразност и планомерност, но целесъобразност и планомерност, които се осъществяват само в рамките на природните закони и които не могат да целят някакъв свят на безделието, където на живота да не противостои смъртта, нито на развитието - изчезването с всички негови повече или по-малко неприятни, но просто неизбежни междинни степени.
към текста >>

Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието.
Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея. По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея. Такива същности са и природните творения. Който нарича дадено нещо целесъобразно затуй, защото то е образувано законосъобразно, той може да прикачи същото название и към природните творения. Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия. Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието. Но в природата никъде не могат да се открият понятия като причина; оказва се, че понятието винаги представлява само идейната взаимовръзка между причина и следствие. Причини в природата съществуват само под формата на възприятия.
към текста >>

Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството.
Добавка към новото издание (1918 г.). При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес. От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството. А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>

50. 14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ) GA_4 Философия на свободата

Но тогава те не продължават да регулират живота, а вече са го регулирали.
Нравственото въображение и моралната идейна способност могат да станат предмет на знанието едва след като са произведени от индивида. Но тогава те не продължават да регулират живота, а вече са го регулирали. Те трябва да се схващат като действащи причини наред с всички останали (цели те представляват само за субекта). С тях ние се занимаваме като с едно естествознание на моралните представи.
към текста >>

Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените.
Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката). Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените. Моралните закони обаче се създават едва от нас. Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени. Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват. Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма. Но от едно по-късно поколение те съвсем не се прилагат със същото право като диетични правила, защото са насочени към индивида, а не - както природния закон - към представителя на един род.
към текста >>

Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота.
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
към текста >>

Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция.
Добавка към новото издание (1918 г.). В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна. От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна.
към текста >>

51. 15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) GA_4 Философия на свободата

СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
към текста >>

Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв.
Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. стр.164 сл.) е този за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им. Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото.
към текста >>

Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък.
Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля. Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност.
към текста >>

Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания.
Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля. Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност.
към текста >>

Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност.
Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност.
към текста >>

Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието.
По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света.
към текста >>

Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването.
към текста >>

Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания.
към текста >>

Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването.
Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания. Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне".
към текста >>

Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие.
Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания. Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог.
към текста >>

Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел?
В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах!
към текста >>

Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението.
Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание.
към текста >>

Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./
към текста >>

Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане.
От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./
към текста >>

Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието.
Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите.
към текста >>

Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки.
Той може да си представи нещата по следния начин. Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки. Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща. По времето, когато се е сблъсквал с незачитане, той е изпитвал огорчения именно защото е честолюбив, но като спомен те се явяват в по-слаба светлина, докато радостите от признанието, към които е толкова податлив, се запомнят много трайно. За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така. В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие. При все това неговата преценка е погрешна.
към текста >>

„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
към текста >>

Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
към текста >>

Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
към текста >>

Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
към текста >>

Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
към текста >>

Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
към текста >>

Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
към текста >>

Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката?
към текста >>

По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
към текста >>

Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието.
стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието.
към текста >>

Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие.
Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие.
към текста >>

По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
към текста >>

184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност.
към текста >>

На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност.
към текста >>

За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата.
За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
към текста >>

Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека.
към текста >>

Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг.
към текста >>

Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота.
Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада.
към текста >>

Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие.
Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада.
към текста >>

За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада.
Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада.
към текста >>

Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява.
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания.
към текста >>

Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява.
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите.
към текста >>

И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота.
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията.
към текста >>

Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания.
Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
към текста >>

При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество.
Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина.
към текста >>

Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
към текста >>

Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер.
Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието.
към текста >>

Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието.
Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
към текста >>

То се измерва с нуждите на живота.
Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
към текста >>

Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
към текста >>

Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
към текста >>

Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
към текста >>

Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие.
Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието.
към текста >>

Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му.
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може.
към текста >>

Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната.
Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите.
към текста >>

Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието.
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
към текста >>

Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си.
към текста >>

Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие.
Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието.
към текста >>

Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й.
Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие.
към текста >>

Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
към текста >>

Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота.
Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля.
към текста >>

Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното.
Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота.
към текста >>

За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля.
Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител.
към текста >>

То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота.
Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител.
към текста >>

Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота.
Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията. Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>

52. 16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД GA_4 Философия на свободата

При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание).
Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>

53. 17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА GA_4 Философия на свободата

Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената.
Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот. Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън. Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят. Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване. Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената. Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност. За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв. стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност.
към текста >>

Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене.
Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване. Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената. Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност. За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв. стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието.
към текста >>

Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия.
Доколкото са от мисловен порядък, те трябва да произхождат от човешката интуиция. Човекът не превръща целите на някакво обективно (отвъдно) Прасъщество в свои индивидуални цели, а преследва собствените си цели, дадени му от неговото нравствено въображение. Човекът отделя осъществяващата се в неговото действие идея от единния свят на идеите и я поставя в основата на своята воля. Следователно в неговите действия не се изявяват повели, внушавани от отвъдното, а повелите на принадлежащите към този свят човешки интуиции. Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия. Човекът не намира такава отвъдна първопричина на Битието, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия. Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дейности. Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее. Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други. Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дейност, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите.
към текста >>

Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае.
Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае. Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене. А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване. Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно.
към текста >>

54. 19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ GA_4 Философия на свободата

„Истината дирим и двамата - ти вънка в живота, аз вътре, в сърцето, и всеки намира я там.
„Истината дирим и двамата - ти вънка в живота, аз вътре, в сърцето, и всеки намира я там.
към текста >>

В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество.
Само истината може да ни вдъхне увереност при разгръщане на индивидуалните сили. Силите на изтерзания от съмнения са парализирани. В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество.
към текста >>

Но аз знам също така, че много мои съвременници се опитват да уредят живота си в духа на загатнатата посока.
Но аз знам също така, че много мои съвременници се опитват да уредят живота си в духа на загатнатата посока. На тях бих искал да посветя този труд. Целта му не е да прокара „единствено възможния" път към истината, а да разкаже за пътя, по който е поел един човек, който радее за истината.
към текста >>

Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота.
В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот. Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието. Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота. Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания. Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите.
към текста >>

Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите.
В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот. Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието. Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота. Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания. Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите.
към текста >>

Областите на живота са много.
Областите на живота са много. За всяка от тях се създава отделна наука. Но самият живот представлява единство и колкото повече науките се стремят към задълбочаване в отделните области, толкова повече те се отдалечават от съзерцаването на живото всемирно цяло. Наложително е да има наука, която да издирва в отделните науки елементите за възвръщане на хората към цялостния живот. Чрез своите познания изследователят в сферата на частните науки иска да осъзнае света и неговото въздействие; целта на настоящия труд е философска: самата наука трябва да стане органично-жизнена. Частните науки са предстепени на предлаганата тук наука.
към текста >>

При композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действителност.
Чрез своите познания изследователят в сферата на частните науки иска да осъзнае света и неговото въздействие; целта на настоящия труд е философска: самата наука трябва да стане органично-жизнена. Частните науки са предстепени на предлаганата тук наука. Подобно отношение царува при изкуствата. Композиторът твори въз основа на учението за композицията. То представлява набор от знания, чието притежаване е необходима предпоставка за композирането. При композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действителност. В съвсем същия смисъл философията е едно изкуство. Всички истински философи са били художествени творци на понятия. За тях човешките идеи са се превръщали в художествен материал, а научният метод - в художествена техника. По този начин абстрактното мислене придобива конкретен индивидуален живот. Идеите стават жизнена сила.
към текста >>

Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способност, а развиването на всички дремещи у нас способности.
Всяка наука щеше да бъде само задоволяване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стойността на съществуването на човешката личност. Науките придобиват истинска стойност едва като изтъкнат значението на своите резултати за човека. Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способност, а развиването на всички дремещи у нас способности.
към текста >>

Ето защо настоящата книга не разглежда връзката между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните.
Ето защо настоящата книга не разглежда връзката между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните.
към текста >>

55. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ (1895) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Крайната цел на делото на Ницше е обрисуването на типа „свръхчовек“.
Крайната цел на делото на Ницше е обрисуването на типа „свръхчовек“. Една от главните задачи в моята книга е да охарактеризирам този тип. Моят образ на свръхчовека е противоположност на карикатурата, представена в светкавично разпространилата се книга за Ницше от госпожа Лу Лидреае-Саломе1. Едва ли можем да открием нещо по-противоречащо на Ницшевия дух от мистичното чудовище, което госпожа Саломе е направила от свръхчовека. Моята книга показва, че никъде в идеите на Ницше няма и следа от мистицизъм. Няма да се опитвам да опровергавам мнението на госпожа Саломе, че Ницшевите мисли в „Човешко, твърде човешко“ са повлияни от изказванията на Паул Рее2, автор на „Психологически наблюдения“, „Изворът на моралните усещания“ и др.
към текста >>

56. I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

И когато след няколко седмици той вече се бил озовал „под стените на Мец“, „все още го измъчвали въпросите“ за живота и „старогръцкото изкуство“ (вж.
Чувствата на немците по време на войната през 1870 г. предизвикват в душата му толкова незначителен отзвук, че той, „докато отшумяват над Европа бурите на битката на Вьорт“14, се намирал на едно живописно кътче в Алпите, „потънал в мисли, едновременно угрижен и безгрижен“, и записвал мислите си за древните гърци. И когато след няколко седмици той вече се бил озовал „под стените на Мец“, „все още го измъчвали въпросите“ за живота и „старогръцкото изкуство“ (вж. „Опит за самокритика“ във второто издание на „Раждането на трагедията“). Когато войната свършила, толкова малко бил обхванат от въодушевлението на своите съвременници по повод спечелената битка, че през 1873 г. в творбата си за Давид Щраус той вече пише за „лошите и страшни последици“15 на приключилата победно битка. За него е илюзия, че също и немската култура е спечелила в тази война и той нарича тази илюзия пагубна, защото, докато тя властва сред немския народ, е налице опасността победата „да се преобразува в пълно поражение: в поражение, в унищожение на немския дух в полза на немския райх“. Това е убеждението на Ницше във време, когато цяла Европа е изпаднала в национално въодушевление.
към текста >>

Освен споменатото може да се каже още много, което е различавало живота на чувствата и мислите на Ницше от този на неговите съвременници.
Когато войната свършила, толкова малко бил обхванат от въодушевлението на своите съвременници по повод спечелената битка, че през 1873 г. в творбата си за Давид Щраус той вече пише за „лошите и страшни последици“15 на приключилата победно битка. За него е илюзия, че също и немската култура е спечелила в тази война и той нарича тази илюзия пагубна, защото, докато тя властва сред немския народ, е налице опасността победата „да се преобразува в пълно поражение: в поражение, в унищожение на немския дух в полза на немския райх“. Това е убеждението на Ницше във време, когато цяла Европа е изпаднала в национално въодушевление. Това е убеждение на една несвоевременна личност, на един борец срещу своето време. Освен споменатото може да се каже още много, което е различавало живота на чувствата и мислите на Ницше от този на неговите съвременници.
към текста >>

Обикновеното мислене не е достатъчно за решаване на дълбоките въпроси, които той е поставил пред света и живота.
Ницше не е „мислител“ в обикновения смисъл на думата. Обикновеното мислене не е достатъчно за решаване на дълбоките въпроси, които той е поставил пред света и живота. За тези въпроси трябва да се освободят всичките сили на човешката природа; мисловното разглеждане само не е достатъчно за тях. Ницше не се доверява на чисто мисловни доказателства за един възглед. „В мен живее недоверие към диалектиката, към доказателствата“, пише през декември 1887 г. на Георг Брандес16 (вж. неговите „Хора и дела“, стр. 212).
към текста >>

Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота.
Ницше не се доверява на чисто мисловни доказателства за един възглед. „В мен живее недоверие към диалектиката, към доказателствата“, пише през декември 1887 г. на Георг Брандес16 (вж. неговите „Хора и дела“, стр. 212). За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил отговор: „Ти питаш защо? Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота. Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
към текста >>

Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота.
„В мен живее недоверие към диалектиката, към доказателствата“, пише през декември 1887 г. на Георг Брандес16 (вж. неговите „Хора и дела“, стр. 212). За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил отговор: „Ти питаш защо? Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота. Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
към текста >>

Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
неговите „Хора и дела“, стр. 212). За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил отговор: „Ти питаш защо? Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота. Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
към текста >>

Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината?
Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот. Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура. В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни. Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината? Дали Фихте си е задавал този въпрос? Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината?
към текста >>

Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота.
Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината. След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“).
към текста >>

За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“).
Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“).
към текста >>

Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота.
Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота. Тя има стойност само като условие за живот. Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота.
към текста >>

Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота.
Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота. Тя има стойност само като условие за живот. Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители. „Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми. Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност.
към текста >>

„Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми.
Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители. „Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми. Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му.
към текста >>

Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена.
Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители. „Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми. Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му.
към текста >>

От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност.
Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители. „Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми. Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му.
към текста >>

Той не е философски ум, а „духовен медосъбирач“21, който търси „пчелните кошери“ на познанието, за да принесе придаващото стойност на живота.
Само такива мисли интересуват Ницше. Той не е философски ум, а „духовен медосъбирач“21, който търси „пчелните кошери“ на познанието, за да принесе придаващото стойност на живота.
към текста >>

Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното.
Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг.
към текста >>

Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност.
Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
към текста >>

Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното.
Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
към текста >>

Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание.
Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността. Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи. И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22
към текста >>

Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото.
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти. Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът. По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер. То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може.
към текста >>

Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти.
Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели. Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини.
към текста >>

Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти.
Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н. Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения. Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи. Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти. Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този начин преследват житейските си цели. Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи.
към текста >>

57. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо.
са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си.
към текста >>

По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
към текста >>

Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел.
заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
към текста >>

Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел.
Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
към текста >>

Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки.
към текста >>

Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума.
към текста >>

Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него.
към текста >>

Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки.
Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му.
към текста >>

Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
към текста >>

Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него.
Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
към текста >>

Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му.
Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
към текста >>

Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
към текста >>

Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел.
Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“. Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел.
към текста >>

Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат.
Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си. Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността. За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто.
към текста >>

Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята.
Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на най-голямото презрение. Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“. Те искат да направят всички хора еднакви. Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята. Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие. Тогава ще се възцарят на земята мир и покой. Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония. Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред.
към текста >>

Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота.
Те искат да направят всички хора еднакви. Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята. Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие. Тогава ще се възцарят на земята мир и покой. Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония. Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред.
към текста >>

Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата.
Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата. На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори. Те биха могли да го разберат само погрешно. Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички. Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание.
към текста >>

Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път.
Те биха могли да го разберат само погрешно. Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички. Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание. На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра. Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека.
към текста >>

Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота.
Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело.
към текста >>

Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие.
Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар.
към текста >>

Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си.
Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори. Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят. Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня.
към текста >>

Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво.
Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило.
към текста >>

Той живее, за да може да мечтае за живота в покой.
Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му носи душевен мир. Той живее, за да може да мечтае за живота в покой. Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън. Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой. „Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра.
към текста >>

Творецът поставя живота си над своите творби.
Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата.
към текста >>

В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36
Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36
към текста >>

Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
към текста >>

Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо.
Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи.
към текста >>

За философа отричането на живота е много благоприятно.
Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение.
към текста >>

Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота.
Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност.
към текста >>

И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение.
Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея.
към текста >>

И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение.
За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот.
към текста >>

Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот.
И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота.
към текста >>

Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота.
Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота.
към текста >>

Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща.
Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици.
към текста >>

Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал.
Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9)
към текста >>

Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот.
Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
към текста >>

И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота.
Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник. Те изразяват истинския характер на проповедничеството. И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него.
към текста >>

Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота.
Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот. В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила.
към текста >>

Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му.
Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
към текста >>

Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота.
Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост. Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
към текста >>

Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота.
Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал.
към текста >>

Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт.
Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал.
към текста >>

Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал.
Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал.
към текста >>

Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка.
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността.
към текста >>

Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти.
Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления. Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт. Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли. На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго. Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка. Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие. Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка. Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления.
към текста >>

“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки! “ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
към текста >>

Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50.
Самият той, като определен от сънищни образи, представлява нещо сънищно. Й. Г. Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа. Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание. Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50. За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51.
към текста >>

„Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел.
Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени.
към текста >>

Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб.
към текста >>

Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо.
Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае. Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия. Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля. Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо. Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество. Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55
към текста >>

Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята.
„Когато пристигнах при хората, аз ги заварих да седят върху една стара самонадеяност. Всички си въобразяваха, че отдавна вече знаят какво е за човека добро и какво - зло. Говоренето за добродетели им се струваше нещо овехтяло. И който искаше да спи добре, преди сън говореше още за „добро“ и „зло“. Тази сънливост аз обезпокоих, когато учех: що е добро и зло, това още никой не знае, освен ако не е творец! Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята. Той твори така, че нещо да е добро или зло.“60
към текста >>

„Същността на живота е заграбване, нараняване, преодоляване на чуждото и слабото, потискане, жестокост, налагане на лични правила, присъединяване и експлоатация.“62
Състраданието желае да запази точно това, което силният иска да преодолее: слабостта, страданието. Войната на силния срещу слабостта е смисълът на всяко човешко, както и на всяко естествено развитие. „Същността на живота е заграбване, нараняване, преодоляване на чуждото и слабото, потискане, жестокост, налагане на лични правила, присъединяване и експлоатация.“62
към текста >>

Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота?
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота? Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи. Но не се обвинява, тъй като не преценява резултата на своите действия според неестествени критерии. Знае, че действа по начин, който отговаря на естествените му подбуди, и може най-много да съжалява, че те не са по-добри. По същия начин преценява резултата от чуждите действия.
към текста >>

Иначе е на мнение, че превъзмогването на по-слабото чрез по-силното, което той смята за принцип на живота, по необходимост трябва да води до робството.
Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и безплодни хора. И силните винаги ще бъдат призвани да определят целите за слабите. Също така силните ще си служат със слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби. Разбира се, Ницше не говори за „морално право“ на силните да третират слабите. „Морални права“ той не признава. Иначе е на мнение, че превъзмогването на по-слабото чрез по-силното, което той смята за принцип на живота, по необходимост трябва да води до робството.
към текста >>

Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек.
Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота.
към текста >>

Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството.
Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател.
към текста >>

Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява.
А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина.
към текста >>

И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело.
Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала. Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм.
към текста >>

Да се направи тяхното развиване съзнателна цел на човечеството, е възгледът, който има Заратустра.
Търси стойността на човека в качеството на неговите инстинкти. Човека с инстинкти за здраве, дух, красота, постоянство, благородство той оценява по-високо, отколкото такъв с инстинкти за слабост, омраза, робство. Съди за дадено творение на изкуството според степента, в която то допринася за увеличаването на неговите сили. Под този последен човешки тип Ницше разбира своя свръхчовек. Такива свръхчовеци можеха да се появяват досега по стечението на случайни обстоятелства. Да се направи тяхното развиване съзнателна цел на човечеството, е възгледът, който има Заратустра. Досега човек е виждал целта на човешкото развитие в някакви идеали. Ницше смята за необходимо да се променят възгледите. „По-стойностният тип е вече налице, но като щастлив случай, като изключение, никога като желан. Много по-често е предизвиквал страх, почти е олицетворявал ужасното. И от страха се е родил противоположният тип, който е бил култивиран и постигнат: домашният питомец, стадното животно, болното човекоживотно - Христос...“ („Антихрист“, § 3)
към текста >>

Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек.
Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор.
към текста >>

И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота.
Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор.
към текста >>

Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска.
Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор.
към текста >>

„Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота!
„Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот! Блещуках в златно в нощния ти взор. Сърцето ми стоеше тихо пред това блаженство: златна ладия видях да блещука върху нощните води, потъваща, пиеща, отново появяваща се златна ладиялюлка!
към текста >>

Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно.
към текста >>

Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността.
Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека. Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир. Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше. („Веселата наука“, § II)
към текста >>

Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел.
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
към текста >>

58. III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас.
Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас. „Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи. Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя.
към текста >>

В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване.
Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек. „Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека. Ницше иска, когато е писал изречението, точно това, което по-къс-но иска със своя Заратустра. Но му липсва още силата да изкаже желанието си на свой език. Когато пише книгата за Шопенхауер, той вече вижда концепцията за свръхчовека, основната идея на културата.
към текста >>

Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно?
Животните не живеят исторически. Те следват инстинктите, които действат в тях във всеки отделен момент. Човек се самоопределя чрез миналото си. Когато иска да предприеме нещо, той се пита: какъв опит имам или какво е направил някой друг в подобно начинание? Импулсът за действие може напълно да се заглуши чрез спомена за някакво преживяване. Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно? Споменът, който иска да обхване нещата, които сам човек не е преживял, живее като исторически смисъл, като учение за миналото в човека. Ницше пита: Доколко историческият смисъл действа жизнеподпомагащо? Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874). Поводът за това писание е било схващането на Ницше, че историческият смисъл при съвременниците му, особено при учените е станал характерен признак. Ницше вижда навсякъде да се възхвалява задълбочаването в миналото.
към текста >>

Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874).
Когато иска да предприеме нещо, той се пита: какъв опит имам или какво е направил някой друг в подобно начинание? Импулсът за действие може напълно да се заглуши чрез спомена за някакво преживяване. Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно? Споменът, който иска да обхване нещата, които сам човек не е преживял, живее като исторически смисъл, като учение за миналото в човека. Ницше пита: Доколко историческият смисъл действа жизнеподпомагащо? Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874). Поводът за това писание е било схващането на Ницше, че историческият смисъл при съвременниците му, особено при учените е станал характерен признак. Ницше вижда навсякъде да се възхвалява задълбочаването в миналото. Само чрез познаване на миналото човек трябва да бъде в състояние да различава това, което е възможно или невъзможно за него. Такова изповедание му се набива в ушите. Само който знае как се е развил един народ, може да прецени какво е необходимо за неговото бъдеще.
към текста >>

Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина.
Философите не искат да измислят нещо ново, а само да изучават мислите на своите предшественици. Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество. В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали. „Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие. Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото. Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила. Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл. За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура.
към текста >>

Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота!
Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила. Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл. За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота! “ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще. От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея. Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“. („История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото. „Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон.
към текста >>

Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера.
Той не може да изтърпи, че човек още не е варварин, щом е станал вече филистер. („Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“. Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873). Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера. Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае.
към текста >>

Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита.
към текста >>

В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни.
Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата. От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879). В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни. Става „философ на действителността“ в най-добрия смисъл на думата.
към текста >>

Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега.
Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше. Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности. Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега. Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек? “ („Веселата наука“, § 382)
към текста >>

59. 1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота.
Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения. Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ. Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота. Нека ме закриля също и занапред верният Бог! “ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр. 194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г.
към текста >>

65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота.
По това време той също така казва какво го е примамило да изложи противоположни мнения спрямо всеобщо признатите истини. „Каква е реакцията на мненията? Когато едно мнение престане да е интересно, тогава човек се стреми да му придаде очарование, като го превръща в негова противоположност. Обикновено тази противоположност подвежда и си създава нови привърженици; междувременно тя става по-интересна. (Ницше, Съчинения, том XI, стр. 65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота. Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение.
към текста >>

„Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г.
Теорията на познанието се занимава с тези въпроси. Един истински мислител обаче, след като в него възникнат подобни въпроси, пристъпва към изследването на изворите на човешкото познание. За него започва свят на определени философски проблеми. Всичко това не се случва с Ницше. Към тези въпроси той изобщо не пристъпва с отношение, което има нещо общо с логиката. „Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г. (в предисловието към второто издание на „Веселата наука“). Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина. На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност. При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина. Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито.
към текста >>

Работниците трябва, според мнението му, да останат стадо, те не трябва да се възпитават да разглеждат себе си като цел.
Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си. „Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“. За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие отношение към социалния въпрос. Работниците трябва, според мнението му, да останат стадо, те не трябва да се възпитават да разглеждат себе си като цел. „Налице са инстинктите, чрез които един работник сам става в състояние да разрушава из основи всичко чрез най-безотговорна мисловна слободия. Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас. Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но изразено като несправедливост)? Но какво трябва да се запитаме още веднъж? Искаме ли да имаме цел, трябва също да искаме средството.
към текста >>

Искаме ли да имаме цел, трябва също да искаме средството.
Работниците трябва, според мнението му, да останат стадо, те не трябва да се възпитават да разглеждат себе си като цел. „Налице са инстинктите, чрез които един работник сам става в състояние да разрушава из основи всичко чрез най-безотговорна мисловна слободия. Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас. Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но изразено като несправедливост)? Но какво трябва да се запитаме още веднъж? Искаме ли да имаме цел, трябва също да искаме средството. Искаме ли роби, тогава ще сме глупаци, ако ги възпитаваме за господари.“ (Съчинения, Том VIII, стр.153)
към текста >>

60. 2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
В противоположна посока се движи физическата му природа. „Човек има, при положение, че е личност, по необходимост и философията на своята личност. Но има една съществена разлика. В единия случай философства липсата, в другия случай изобилието и силата са тези, които философстват.“ (Съчинения, Том V, стр. 5) При Ницше двете се редуват. Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му. Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането?
към текста >>

Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв.
В Ницшевия душевен живот се срещат редица граничещи с патологичното черти, напомнящи за Хайнрих Хайне и Леопарди82, които иначе имат също много общо с него. Хайне е мъчен още от младостта си от дълбока меланхолия, страда от съноподобни състояния. По-късно от своето физическо страдание и продължително боледуване се научава да създава идеи, близки до тези на Ницше. Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв. „Философията на Фридрих Ницше като психопатологичен проблем“, стр. 120) и дионисиево-дитирамбическото одобрение на живота. Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същност в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала личност, пълзяща през живота като сянка.
към текста >>

120) и дионисиево-дитирамбическото одобрение на живота.
В Ницшевия душевен живот се срещат редица граничещи с патологичното черти, напомнящи за Хайнрих Хайне и Леопарди82, които иначе имат също много общо с него. Хайне е мъчен още от младостта си от дълбока меланхолия, страда от съноподобни състояния. По-късно от своето физическо страдание и продължително боледуване се научава да създава идеи, близки до тези на Ницше. Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв. „Философията на Фридрих Ницше като психопатологичен проблем“, стр. 120) и дионисиево-дитирамбическото одобрение на живота. Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същност в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала личност, пълзяща през живота като сянка.
към текста >>

Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същност в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала личност, пълзяща през живота като сянка.
Хайне е мъчен още от младостта си от дълбока меланхолия, страда от съноподобни състояния. По-късно от своето физическо страдание и продължително боледуване се научава да създава идеи, близки до тези на Ницше. Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв. „Философията на Фридрих Ницше като психопатологичен проблем“, стр. 120) и дионисиево-дитирамбическото одобрение на живота. Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същност в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала личност, пълзяща през живота като сянка.
към текста >>

Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше. При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори. Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места. Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства. И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това.
към текста >>

218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите.
И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това. (Съчинения, Том VIII, стр. 218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите.
към текста >>

Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът?
352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма. Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал. В „Залезът на кумирите“ (1888) (Съчинения, Том VIII, стр. 167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните.
към текста >>

Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие!
Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре. Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена. Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света. Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост? Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр. 323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше. При него откриваме нещо сходно, когато четем всички негови произведения.
към текста >>

61. 3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел.
През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ. Тя бива издадена по-смъртно. Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно. Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена. Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици. Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората.
към текста >>

Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е.
Тя бива издадена по-смъртно. Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно. Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена. Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици. Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората. „Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва?
към текста >>

Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него.
Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена. Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици. Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората. „Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота.
към текста >>

Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота.
Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората. „Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души.
към текста >>

Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед.
Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед. По този начин не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка? Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи. Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер. Ето защо е разбираемо, че неговото най-голямо преживяване трябва да бъде и неговото най-горчиво разочарование. За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личност на Вагнер до идеален образ.
към текста >>

Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи.
Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед. По този начин не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка? Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи. Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер. Ето защо е разбираемо, че неговото най-голямо преживяване трябва да бъде и неговото най-горчиво разочарование. За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личност на Вагнер до идеален образ. Ницше прави от него това, което Вагнер никога не е могъл да бъде. Не вижда и не обожава истинския Вагнер.
към текста >>

Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер.
Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед. По този начин не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка? Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи. Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер. Ето защо е разбираемо, че неговото най-голямо преживяване трябва да бъде и неговото най-горчиво разочарование. За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личност на Вагнер до идеален образ. Ницше прави от него това, което Вагнер никога не е могъл да бъде. Не вижда и не обожава истинския Вагнер. А в този идеален образ неговият аз се претопява напълно.
към текста >>

62. НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Втора част: За ползата и вредата от историята за живота.
Несвоевременни размишления. Първа част: Давид Щраус, изповедникът и писателят. Първо издание, 1873 г. Втора част: За ползата и вредата от историята за живота. Първо издание, 1874 г. Трета част: Шопенхауер като възпитател. Първо издание, 1874 г. Четвърта част: Рихард Вагнер в Байройт. Първо издание, 1876 г.
към текста >>

63. Бележки GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

20. „съждения, стойностни съждения по отношение на живота...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ.
20. „съждения, стойностни съждения по отношение на живота...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ.
към текста >>

64. Рудолф Щайнер – живот и творчество GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

„Възгледите за света и живота през деветнадесети век“, по-късно излиза с разширения като „Загадките на философията“ (Събр.
1900 г. „Възгледите за света и живота през деветнадесети век“, по-късно излиза с разширения като „Загадките на философията“ (Събр. съч. 18). Начало на антропософските лекции по покана на Теософското Общество в Берлин. „Мистиката в зората на съвременния духовен живот“ (Събр. съч. 7).
към текста >>

Непрекъсната лекторска дейност и последни пътувания с тази цел из Европа.
1924 г. Непрекъсната лекторска дейност и последни пътувания с тази цел из Европа. На 28 септември е изнесена последната лекция пред членовете на Антропософското общество. Начало на боледуването.
към текста >>

65. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

За това се изисква една интимна обхода с този идеен свят, каквато могат да създадат само много години от живота.
Графиня и граф Врокдорф ме бяха поканили да говоря за мистиката пред един кръг от слушатели,за които този въпрос беше един важен жизнен въпрос. Преди 10 години аз не бях се осмелил още да изпълня подобно желание. Не че тогава светът на идеите, които днес застъпвам, не живееха още в мене. Този свят на идеите се съдържа изцяло в моята "Философия на свободата"/Берлин, 1894 година, Емил Фелбер/. Но аз да изразя този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за основа на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина. За това се изисква една интимна обхода с този идеен свят, каквато могат да създадат само много години от живота. Едвам сега, когато тази обхода ми е присъща, аз се осмелявам да говоря така, както ще се види в настоящия труд.
към текста >>

66. ВЪВЕДЕНИЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Ние четем у древните мъдреци това мъдро изречение "Познай Себе си", въпреки че то се използва в мирските нрави в смисъла: Погледни себе си, що си ти, изследвай това, което живее в твоите гърди, разсъждавай върху себе си и не укорявай другите, въпреки че, казвам, то намира приложение в живота в мирските нрави, ние можем да разпрострем това изречение "познай себе си" много добре и върху природното и свръхприродното /естественото и свръхестественото /познание на целия човек, следователно в смисъла, че не само човек да насочва поглед върху себе си и при това да си спомня, как трябва да постъпва в своите нрави пред хората, но да познае и своята собствена природа, от къде иде, от какво е съставен, за какво е предназначен." Валентин Вайгел е стигнал от своите собствени гледища до познанията, които са обхванати в мъдрото изречение на Аполон.
И съединяваме се вътрешно с размишляващия в уединение енорийски свещеник М. Валентинус /Валентин Вайгел/, когато четем уводните думи на неговата написана в 1578 година книжка "Познай Себе си". Ние четем у древните мъдреци това мъдро изречение "Познай Себе си", въпреки че то се използва в мирските нрави в смисъла: Погледни себе си, що си ти, изследвай това, което живее в твоите гърди, разсъждавай върху себе си и не укорявай другите, въпреки че, казвам, то намира приложение в живота в мирските нрави, ние можем да разпрострем това изречение "познай себе си" много добре и върху природното и свръхприродното /естественото и свръхестественото /познание на целия човек, следователно в смисъла, че не само човек да насочва поглед върху себе си и при това да си спомня, как трябва да постъпва в своите нрави пред хората, но да познае и своята собствена природа, от къде иде, от какво е съставен, за какво е предназначен." Валентин Вайгел е стигнал от своите собствени гледища до познанията, които са обхванати в мъдрото изречение на Аполон.
към текста >>

Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен.
Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията. Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата. Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен. Във всеки случай той трябва да бъде много труден, защото така рядко е намиран. Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат? Обаче всичко възвишено е също така трудно, както и рядко."
към текста >>

Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота.
Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота. И за това Гьоте е намерил един сполучлив израз: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш! Ти си само един мрачен гост на тъмната земя."
към текста >>

Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел.
Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата. Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата. Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел.
към текста >>

67. МАЙСТЕР ЕКХАРТ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род.
към текста >>

68. ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури.
В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури. Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна. Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят.
към текста >>

Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна.
В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури. Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна. Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят. Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени.
към текста >>

Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота.
Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката. Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество. И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност. Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание. Като природно създание той не може да се издигне над това, което природата го е създала. Той трябва да остане в нея. И въпреки това неговият вътрешен живот го издига над това положение на природно създание.
към текста >>

Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел.
Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел. Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието. За всичко, което човекът е достигнал вече, съществува едно познание.
към текста >>

Една нова цел е началото на един нов път.
Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел. Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието. За всичко, което човекът е достигнал вече, съществува едно познание. То се състои в проникването на един вече съществуващ предмет чрез силите на нашия дух.
към текста >>

Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното.
Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел. Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието. За всичко, което човекът е достигнал вече, съществува едно познание. То се състои в проникването на един вече съществуващ предмет чрез силите на нашия дух. За по-висшия живот на вътрешността не съществува подобно познание.
към текста >>

Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието.
Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел. Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието. За всичко, което човекът е достигнал вече, съществува едно познание. То се състои в проникването на един вече съществуващ предмет чрез силите на нашия дух. За по-висшия живот на вътрешността не съществува подобно познание. Тук силите на нашия дух трябва да доведат до съществуване тепърва самия предмет; те трябва да му създадат едно съществуване, което е подобно на естественото съществуване. Естествената наука проследява развитието на съществата от най простото до най-съвършеното, човека.
към текста >>

Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново.
Тогава човек няма в себе си нищо друго освен естественото познание на ума. Тогава за това естествено по знание се говори така, като че то е най-висшето, еднакво с действието на Всемирното същество. Но то не е това, защото не е добито в един живот, който да е пристъпил към това познание като един преобразен, като един новороден живот. Това, което добиваме само като естествен човек, то остава само естествено, даже и когато след това изказваме основния принцип на висшето познание в думи. Преобразяването трябва да се извърши изхождайки от самата природа. Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново. Човек не трябва само да съзерцава ретроспективно извършеното вече развитие, нито пък да счита, че образът, който си е съставил в своя дух за това развитие впоследствие, е най-висшето; но неговият поглед трябва да вижда напред несътвореното; неговото познание трябва да бъде начало на едно ново съдържание, а не един завършек на стоящото пред него съдържание на развитието. Природата преминава от червея към млекопитаещото животно, от млекопитаещото към човека не чрез процес на понятия, а чрез един действителен процес. Човекът трябва само да повтори този процес духом. Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие.
към текста >>

Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота.
Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва. Духът започва един природен процес на по-висша степен. Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо. Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата. Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума.
към текста >>

Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота.
Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата. Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума. Но в действителност тя не се придържа към това. В своето действие тя надхвърля своето познание. Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо.
към текста >>

Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето.
В своето действие тя надхвърля своето познание. Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо. Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си. Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог. Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето. Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието. Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя. И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух.
към текста >>

Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
към текста >>

По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора.
Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене.
към текста >>

Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух.
"Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори. Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот. Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас.
към текста >>

69. НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса.
Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг. За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части. Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост. Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене. Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса. Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството. И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин. Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото.
към текста >>

Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота.
Обаче Николай беше лично така проникнат от представите на християнството, че можа да повярва: Ето аз събуждам в себе си едно собствено "не-знание", докато в действителност изнасяше само получените по предание възгледи, в които е бил възпитан. Но той стоеше също пред една извънредно опасна пропаст в човешкия духовен живот. Той беше човек на науката. Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота. При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят. Той е едно същество като другите същества, включен в потока на природните действия. Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот. Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи.
към текста >>

При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят.
Обаче Николай беше лично така проникнат от представите на християнството, че можа да повярва: Ето аз събуждам в себе си едно собствено "не-знание", докато в действителност изнасяше само получените по предание възгледи, в които е бил възпитан. Но той стоеше също пред една извънредно опасна пропаст в човешкия духовен живот. Той беше човек на науката. Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота. При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят. Той е едно същество като другите същества, включен в потока на природните действия. Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот. Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи. Защото отначало той тежи само на него.
към текста >>

70. АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

За тази цел той многократно ходи в Париж, в Италия и Англия и посещава също знаменития абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург.
Агрипа от Нетесхайм е водил един твърде променлив живот. Той произхожда от един благороден род и се е родил в Кьолн. Следва от рано медицина и право и се стреми да си изясни природните явления по начина, който е бил приет тогава сред определени кръгове и общества, а също и от отделни изследователи, които са държали грижливо в тайна това, което познанието на природата им откривало. За тази цел той многократно ходи в Париж, в Италия и Англия и посещава също знаменития абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург. Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба на богатите и благородниците, на разположение на които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности. Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен начин и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света. У него ясно се проявява стремежът да добие от една страна едно ясно становище към естествената наука, а от друга страна към висшето познание. До едно такова становище стига само онзи, който разбира, по какви пътища може да се стигне до едното и до другото познание. Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен.
към текста >>

За тази цел прави пътешествия в Швеция, Унгария, Испания, Португалия и на Изток.
Парацелзий характеризира самия себе си, като записва пред своя портрет: "Слуга на друг не бива да бъде никой, който може да остане сам за себе си." Цялото негово становище към познанието се съдържа в тези думи. Той навсякъде иска да стигне до основите на природознанието, за да се издигне чрез собствената сила до най-висшите области на познанието. Като лекар той не иска, както неговите съвременници, да приеме просто това, което са твърдели считаните за авторитети древни изследователи, като Гален, или Авицена; Той иска сам да чете направо в книгата на природата. "Лекарят трябва да мине през изпита на природата, която е светът; и цялото нейно начало. И това, което природата го учи, него трябва да вложи той в своята мъдрост, но да не търси нищо в своята мъдрост, а само в светлината на природата." Той от нищо не се плаши, за да познае действията на природата във всички направления. За тази цел прави пътешествия в Швеция, Унгария, Испания, Португалия и на Изток. Той може да каже за себе си: "Аз се отдадох на изкуството поставяйки в опасност своя живот и не се срамувах да се уча от скитниците, палачите и бръснарите. Моето учение бе подложено на изпит по-строго отколкото среброто и бедността, страха, войните и неволите." Това, което съществува като предание на древните авторитети, няма за него никаква стоиност; защото вярва, че може да стигне до истинския възглед само тогава, когато сам изживее издигането от естественото знание до най-висшето познание. Това самоизпитване поставя в неговата уста гордото изречение: "Който търси истината, трябва да дойде в моето царство..... И да ме следва; а не аз вас, Авицена, Разес, Гален, Месур! След мене, а не аз след вас, вие от Париж, вие от Монтпелие, вие от Бавария, вие от Майсен, вие от Кьолн, вие от Виена и всичко, което се намира край Дунав и Рейн; вие острови в морето, ти Италия, ти Атина, ти Гърция, ти арабино, ти израелитино; след мене, а не аз след вас! Мое е царството!
към текста >>

В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
към текста >>

Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух.
На основата на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена. Това са същите членове, които срещаме у древните египтяни, у неоплатониците и в Кабалата. Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло. В това отношение той е едно чисто елементарно тяло. Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес. Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления. От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух". Човекът е сетивно същество. Той свързва смислено сетивните впечатления чрез своя ум. Следователно в него оживява "Разсъдъчната душа".
към текста >>

Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа.
Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека.
към текста >>

71. ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Фанатизираното усърдие на свещениците му създават големи неприятности в живота.
Яков Бьоме живее като духовен отшелник, прехранвайки се скромно от своя занаят и наред с това, за да може сам да си ги спомни, записва звуците, които звучат в неговата вътрешност, когато чувства Духа в себе си. Фанатизираното усърдие на свещениците му създават големи неприятности в живота. Той, който иска да чете само писанието, което светлината вътре в него му разбулва, е преследван и измъчван от онези, за които е достъпно само външното писание, скованото, догматичното вероизповедание.
към текста >>

И както не противоречи на целия хармоничен живот на човека, че неговата ръка се обръща срещу собственото тяло и го наранява, също така не е невъзможно нещата на света, които живеят живота на Първичното същество по свой собствен начин, да се обърнат един срещу други.
Първичното същество не живее своето съществувание в себе си. Многообразието на света участвува в това съществуване. Както човешкото тяло живее своя живот не като отделен член, а като множество членове /органи/, така и Първичното Същество. И както човешкият живот е разлят в това множество от членове /органи/, така и Първичното същество е разлято в многообразието на нещата. Както е вярно, че целият човек има един живот, вярно е също, че всеки орган си има своя собствен живот. И както не противоречи на целия хармоничен живот на човека, че неговата ръка се обръща срещу собственото тяло и го наранява, също така не е невъзможно нещата на света, които живеят живота на Първичното същество по свой собствен начин, да се обърнат един срещу други. Следователно, разделяйки се на различни животи, Първичният живот дарява на всеки живот способността да се обърне срещу Цялото. Злото не извира от доброто, а от начина, по който доброто живее. Както светлината може да свети само тогава, когато прониква тъмнината, така и Доброто може да съществува само тогава, когато прониква своята противоположност. Светлината лъчезари от "първичната основа" на тъмнината; доброто се ражда от "първичната основа" на безразличието. И както в сянката само светлостта ни показва съществуването на светлината; а тъмнината се чувства като нещо, което отслабва светлината: Така и в света във всички неща се търси само закономерността; а злото, нецелесъобразно се приема като нещо самопонятно.
към текста >>

В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/.
В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно. Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост. С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма. В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/. Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи.
към текста >>

72. ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Сега престават да съществуват всички идващи отвън морални норми; човекът става за себе си мярка и цел.
Сега престават да съществуват всички идващи отвън морални норми; човекът става за себе си мярка и цел. Той не стои под никакъв закон; защото самият закон е станал неговото същество. "Законът е за лошите; ако не би съществувала никаква заповед написана: Благочестивите все пак биха любили бога и ближния."
към текста >>

73. ЕПИЛОГ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

/виж стр.2 в настоящия труд и раздел върху Фихте в моята книга: "Възгледи върху света и живота в 19-ия век", излязла в ново издание под заглавие "Загадките на философията".
Също и в същността на човешкия "Аз" Й. Г. Фихте хвърля светлина и показа на човешката душа, къде тя трябва да търси себе си и що е тя. /виж стр.2 в настоящия труд и раздел върху Фихте в моята книга: "Възгледи върху света и живота в 19-ия век", излязла в ново издание под заглавие "Загадките на философията". Издателство Бъдещият ден, Щутгарт/. Хегел разпростря царството на мисълта върху всички области на битието и се опита да обхване с мисълта както външното сетивно природно битие така и най-висшите творения на човешкия дух.
към текста >>

74. ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ GA_8 Християнството като мистичен факт

Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване.
„Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки начин. Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност. Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване.
към текста >>

Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване.
Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
към текста >>

А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство".
Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство".
към текста >>

Затова той насочва вниманието ни първо към мистерийните места на древен Египет, Мала Азия и Гърция и накрая към живота на Буда.
„Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността". Не мистичните усещания са предмет на неговия анализ, а разкриването на онова, което преминава като едно духовно течение през цялата културна еволюция на човечеството; като нещо, което се е проявявало само в скритите, сакрални обреди. Така например духовните импулси през епохата на античността са оставали извън обикновения живот и са били поддържани само в мистерийните светилища. Християнството, както става съвсем ясно от множеството изследвания на Рудолф Щайнер е изминало различни степени на развитие, чието начало е много преди явяването на Христос на Земята. Затова той насочва вниманието ни първо към мистерийните места на древен Египет, Мала Азия и Гърция и накрая към живота на Буда. „Легендата за живота на Буда не трябва да се приема като биография в обикновения смисъл, точно както и Евангелията не могат да се считат за биографии на Христос Исус. И в двата случая се разкриват не случайни събития, а един предначертан за Спасителя жизнен път." Христовият принцип се разкрива в описанията на Рудолф Щайнер като изключително, универсално по своята значимост събитие, като знаменателна съставна част от историята на човешката еволюция. Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно събитие, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света.
към текста >>

„Легендата за живота на Буда не трябва да се приема като биография в обикновения смисъл, точно както и Евангелията не могат да се считат за биографии на Христос Исус.
„Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността". Не мистичните усещания са предмет на неговия анализ, а разкриването на онова, което преминава като едно духовно течение през цялата културна еволюция на човечеството; като нещо, което се е проявявало само в скритите, сакрални обреди. Така например духовните импулси през епохата на античността са оставали извън обикновения живот и са били поддържани само в мистерийните светилища. Християнството, както става съвсем ясно от множеството изследвания на Рудолф Щайнер е изминало различни степени на развитие, чието начало е много преди явяването на Христос на Земята. Затова той насочва вниманието ни първо към мистерийните места на древен Египет, Мала Азия и Гърция и накрая към живота на Буда. „Легендата за живота на Буда не трябва да се приема като биография в обикновения смисъл, точно както и Евангелията не могат да се считат за биографии на Христос Исус. И в двата случая се разкриват не случайни събития, а един предначертан за Спасителя жизнен път." Христовият принцип се разкрива в описанията на Рудолф Щайнер като изключително, универсално по своята значимост събитие, като знаменателна съставна част от историята на човешката еволюция. Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно събитие, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света.
към текста >>

75. ГЛЕДИЩА GA_8 Християнството като мистичен факт

Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука.
Естественонаучното мислене е проникнало дълбоко в представите на съвременното човечество. Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука. Несъмнено, има твърде много хора, които задоволяват тези потребности, без ни най-малко да бъдат смущавани в духовния си живот от развитието на естествената наука. Обаче онези, които долавят пулса на времето, не принадлежат към тази категория хора. Представите, черпени от природознанието, завладяват с растяща бързина умовете на хората, а сърцата им, макар и неохотно, макар и често пъти несмело и колебливо, следват този общ импулс. Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян. Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи.
към текста >>

Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм?
Но нима изискванията на естествената наука са такива, каквито някои от нейните представители ги смятат? Не, те не са такива, това показва поведението на самите нейни представители. То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области. Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм? Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърхност, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни относно техните химически свойства? Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката. Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят. И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия. Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта.
към текста >>

Тогава в областта на духовния живот той стига до един начин на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони.
Човек работи в смисъла на естествената наука, само тогава, когато разглежда духовното развитие на човека също така безпристрастно, както естествоизпитателят наблюдава физическия свят. Тогава в областта на духовния живот той стига до един начин на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони. Човек се стреми към по-висши методи, които несъмнено не са естественонаучните, но са издържани напълно в техния смисъл.
към текста >>

76. МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа.
Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства.
към текста >>

Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел.
Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства. Той бил въвеждан в живо та на Духа и трябвало да гледа в един по-висш свят.
към текста >>

За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота.
Но съществува и едно друго отношение към нещата. Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения.
към текста >>

Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта.
Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид. „Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира. Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността.
към текста >>

Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота.
Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота. Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност. Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо. Именно тази вечност търсят мистите. Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея.
към текста >>

Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят?
Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят? Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си. И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност? Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината. Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие.
към текста >>

За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот.
Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие. Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен начин. Защото, какво би се случило най-напред, ако мистът би „издал" своята тайна? Той би изговорил думи, нищо друго освен думи. Никъде не биха се намерили усещания и чувства, които да извлекат Духа от тези думи. За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот. Без тях посветеният би хвърлил слушателя в празнота, в нищото. Той би му отнел това, което съставлява неговото щастие и в замяна не би му дал нищо друго. Или пък не би могъл да му отнеме нищо, защото само с думи той не би могъл да промени неговия сетивен живот. Такъв слушател би почувствувал, би изживял нещо действително само при нещата, които неговите сетива долавят. Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота.
към текста >>

Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота.
За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот. Без тях посветеният би хвърлил слушателя в празнота, в нищото. Той би му отнел това, което съставлява неговото щастие и в замяна не би му дал нищо друго. Или пък не би могъл да му отнеме нищо, защото само с думи той не би могъл да промени неговия сетивен живот. Такъв слушател би почувствувал, би изживял нещо действително само при нещата, които неговите сетива долавят. Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота. И това би трябвало да се схваща като престъпление. Този факт вече не е напълно валиден за условията при които се осъществява духовното познание днес. Защото съвременното човечество притежава качествено нова способност за изграждане на понятия, каквато на древните липсваше. Днес има хора, които осъществяват познанието за духовния свят в своите собствени изживявания; а наред с тях има и хора, които могат да вникват в тези изживявания с помощта на своето понятийно мислене. Такава способност за изграждане на понятия по-рано липсваше.
към текста >>

За тази цел е необходимо чисто безпристрастие.
Мъдростта на Мистериите прилича на оранжерийно растение, което трябва да се отглежда на затворено място. Който я изнася в атмосферата на всекидневието, и дава за живот такъв въздух, в който тя не може да вирее. Пред разяждащия разсъдък на съвременната наука и логика, тя се разтваря в нищото. Затова нека се освободим за известно време от всяко възпитание, което микроскопът, телескопът и естественонаучният начин на мислене са ни дали, нека очистим нашите загрубели ръце, които твърде много са били заети с дисекции и експерименти, за да можем да влезем в чистия храм на Мистериите. За тази цел е необходимо чисто безпристрастие.
към текста >>

Това, което той описва тук е условие за живота на миста.
Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста.
към текста >>

От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек.
Природата се развива от най-несъвършеното към съвършеното. От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек. В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество. Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност. Тези сили не са идентични със самото сетивно същество. Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата. Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество.
към текста >>

77. ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Аз сам в живота си се стремих да стана един като тях и то с всички мои сили.
„Изглежда очевидно, че тези, които са устроили посвещенията не са били лоши хора. Те ни показват, че всеки, който достига непосветен и неозарен в подземния свят, остава в тинята; пречистеният, обаче и посветеният, когато отиде там, живее при Боговете. Защото тези, които имат работа с посвещенията, казват, че мнозина носят „тирса"*/* Тирсът е един жезъл, завършващ на върха с борова шишарка и обвит с лозови пръчки, с листа и бръшлян, който са носели Бакхус и вакханките. Бел. на пр./, но истински одухотворени са само малцина. Според мен те не са други, освен онези, които старателно са се стремили по правилния начин към мъдростта. Аз сам в живота си се стремих да стана един като тях и то с всички мои сили.
към текста >>

Хераклит застава пред нас като една личност, която се отнася с голяма сериозност към живота.
Хераклит застава пред нас като една личност, която се отнася с голяма сериозност към живота. Това се вижда ясно от неговите черти, ако умеем да вникнем в тях. Той носеше в себе си такава интимност на познанието, за която знаеше, че всички думи могат само да загатнат за нея, но не и да я изразят. От подобно настроение израства неговото знаменито изречение: „Всичко тече", което Плутарх ни пояснява с думите: „Човек не може да се потопи два пъти в една и съща река, защото е едно смъртно същество. Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато."
към текста >>

Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота.
„Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме?
към текста >>

Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81).
към текста >>

Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението.
„Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното.
към текста >>

Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването.
„Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят.
към текста >>

Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
За него от преходността говори нещо вечно. За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
към текста >>

Това, което му се случва, идва от живота.
Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него. Това, което му се случва, идва от живота.
към текста >>

Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност.
Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето.
към текста >>

Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство.
Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето.
към текста >>

Не е ли така и с живота?
Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството. Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон. Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот. Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето. Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес. Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности? От къде идват различията? От нищото ли се получават те?
към текста >>

С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало."
Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало."
към текста >>

Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема.
Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата. Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща. Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни на развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня, земята и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н.
към текста >>

И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността. Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване. Следователно, това възпитание беше едно философско посвещение. И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
към текста >>

78. ПЛАТОН КАТО МИСТИК GA_8 Християнството като мистичен факт

За него смъртта е само един от многото моменти на живота.
В центъра на Платоновите беседи стои личността на Сократ. Тук няма нужда да бъде засягана историческата страна на тази личност. Става дума за характера на Сократ, така като той е описан от Платон. Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради истината. Той умира така, както само един посветен може да умре. За него смъртта е само един от многото моменти на живота. Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота. Той се държи така, че дори и у неговите приятели не се пробуждат чувствата, които иначе са характерни за подобни случаи.
към текста >>

Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота.
Тук няма нужда да бъде засягана историческата страна на тази личност. Става дума за характера на Сократ, така като той е описан от Платон. Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради истината. Той умира така, както само един посветен може да умре. За него смъртта е само един от многото моменти на живота. Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота. Той се държи така, че дори и у неговите приятели не се пробуждат чувствата, които иначе са характерни за подобни случаи.
към текста >>

Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума.
Федон казва в „Беседа за безсмъртието на душата": “Наистина, аз се намирах в едно странно настроение. Аз не чувствувах никакво състрадание, както изпитва това някой, който присъствува на смъртта на един верен приятел. Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал. Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род. Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието. Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума. Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност. Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността.
към текста >>

Обаче не един гроб, в който лежи нещо мъртво, а нещо вечно, за което смъртта е само повод да изрази всемогъществото на живота.
Така е било създадено световното тяло. А в това световно тяло е разпъната под форма на кръст световната душа. Тя е Божественото в света. Тя е намерила кръстната смърт в името на света. Следователно, Платон трябва да нарича природата гроб на Божественото. Обаче не един гроб, в който лежи нещо мъртво, а нещо вечно, за което смъртта е само повод да изрази всемогъществото на живота.
към текста >>

В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
Развитието е едно възкресение на Бога от гроба. В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества. Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин. В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо. Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят."
към текста >>

В „Симпозион" се изказват върху Любовта хора от най-различни съсловия и с най-различни схващания за живота: Всекидневният човек, политикът, ученият, авторът на комедии Аристофан и сериозният поет Агатон.
В „Симпозион" се изказват върху Любовта хора от най-различни съсловия и с най-различни схващания за живота: Всекидневният човек, политикът, ученият, авторът на комедии Аристофан и сериозният поет Агатон. Всеки един от тях има своите възгледи за Любовта, съобразно с опитностите, свързани с положение то му в живота. Така, както те се изказват, става явно на каква степен стои техния „Демон". Чрез Любовта едно същество е привлечено към друго. Разнообразието, множеството на нещата, в което е разлято божественото единство, се стреми към хармония чрез Любовта. Следователно в Любовта има нещо Божествено.
към текста >>

Всеки един от тях има своите възгледи за Любовта, съобразно с опитностите, свързани с положение то му в живота.
В „Симпозион" се изказват върху Любовта хора от най-различни съсловия и с най-различни схващания за живота: Всекидневният човек, политикът, ученият, авторът на комедии Аристофан и сериозният поет Агатон. Всеки един от тях има своите възгледи за Любовта, съобразно с опитностите, свързани с положение то му в живота. Така, както те се изказват, става явно на каква степен стои техния „Демон". Чрез Любовта едно същество е привлечено към друго. Разнообразието, множеството на нещата, в което е разлято божественото единство, се стреми към хармония чрез Любовта. Следователно в Любовта има нещо Божествено. Ето защо всеки може да я разбере дотолкова, доколкото той участвува в Божественото.
към текста >>

79. МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота.
Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота. Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и закони, които надвишават низшата му природа. Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича. Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие.
към текста >>

Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича.
Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота. Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и закони, които надвишават низшата му природа. Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича. Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност. Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си.
към текста >>

Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях. Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях. Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита. „Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див. Когато пред екипажа се изпречва едно препятствие, непокорният кон използува случая, за да пречи на това, което добрият кон иска, и за да се възпротиви на водача. Когато екипажът стига там, където трябва да следва Боговете по хребета на небето, тогава лошият кон внася безредие в него.
към текста >>

Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии.
Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци. В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда. Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии. Той чува един глас, който му заповядва да храни и да къпе от време на вре ме четирите змии. Човекът побягва от страх пред четирите змии. Той отново чува един глас. Този глас му обръща внимание, че след него идват петима убийци. Отново човекът побягва.
към текста >>

Те отново скитат отделно по крайнините на живота.
Те отново скитат отделно по крайнините на живота.
към текста >>

80. ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Няма съмнение, че според подобен възглед, само онзи може действително да влезе в живота на Озирис, който вече е станал Озирис преди да почука пред портата на мировия порядък.
Няма съмнение, че според подобен възглед, само онзи може действително да влезе в живота на Озирис, който вече е станал Озирис преди да почука пред портата на мировия порядък. Най-висшият живот, който човек може да води, ще се състои в това, да се превърне в Озирис. В истинския човек още през време на живота трябва да живее един възможно най-съвършен Озирис. Човек става съвършен, когато живее като един Озирис, когато премине през това, през което е преминал Озирис. С това митът за Озирис получава един по-дълбок смисъл. Той става първообраз за този, който иска да събуди Вечното в себе си.
към текста >>

В истинския човек още през време на живота трябва да живее един възможно най-съвършен Озирис.
Няма съмнение, че според подобен възглед, само онзи може действително да влезе в живота на Озирис, който вече е станал Озирис преди да почука пред портата на мировия порядък. Най-висшият живот, който човек може да води, ще се състои в това, да се превърне в Озирис. В истинския човек още през време на живота трябва да живее един възможно най-съвършен Озирис. Човек става съвършен, когато живее като един Озирис, когато премине през това, през което е преминал Озирис. С това митът за Озирис получава един по-дълбок смисъл. Той става първообраз за този, който иска да събуди Вечното в себе си. Озирис е разкъсан, умъртвен от Тифон. Неговата съпруга Изида събира частите на тялото му.
към текста >>

Това, което Платон описва като космичен процес: че Творецът е разпънал мировата душа на кръст върху мировото тяло и че мировият процес е едно освобождение на окованата на кръста мирова душа, трябвало да стане в малък мащаб и с човека, ако той иска да се удостои с живота на Озирис.
Ето защо човек трябва да се разглежда като гробница на Озирис. Низшата природа (Тифон) е убила в него висшата. Любовта в неговата душа (Изис, Изида) трябва да се грижи за частите на умъртвения Озирис и тогава се ражда висшата природа, вечната душа (Хорус), която може да достигне състоянието Озирис. Човек, който се стреми към най-висшия живот, трябва микрокосмично да повтори в себе си макрокосмичния миров процес на Озирис. Този е смисълът на египетското „посвещение". Това, което Платон описва като космичен процес: че Творецът е разпънал мировата душа на кръст върху мировото тяло и че мировият процес е едно освобождение на окованата на кръста мирова душа, трябвало да стане в малък мащаб и с човека, ако той иска да се удостои с живота на Озирис. Посвещаващият се трябваше да се развие така, че неговото душевно изживяване, неговото превръщане в Озирис да се слее с космичния процес на Озирис. Ако бихме могли да надникнем в светилищата на посвещението, където хората би ли подлагани на „превръщането в Озирис", бихме могли да видим, че тези процеси представляват в микрокосмичен вид – един миров процес на развитие. Произхождащият от „Отца" човек трябваше да роди в себе си Сина.
към текста >>

Самият аз ще бъда един истински Озирис, съединен с вечния ред на Всемира и властта над смъртта и живота ще бъде в моите ръце."
След моето пребиваване в ада, аз възкръснах от мъртвите. Аз победих смъртта и сега съм вече друг човек. Нямам нищо общо с преходната природа. В мен тази низша природа е пропита от Логоса. Сега аз принадлежа към онези, които живеят вечно и които ще седят отдясно на Озирис. Самият аз ще бъда един истински Озирис, съединен с вечния ред на Всемира и властта над смъртта и живота ще бъде в моите ръце."
към текста >>

Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата.
Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опитности. Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота. За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот. Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма.
към текста >>

Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота.
Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота. За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот. Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма. Следователно, животът на посветения е един типичен живот. Той може да бъде описан независимо от отделната личност. По-скоро за една личност може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опитности.
към текста >>

В тази точка свършва животът на Буда, с нея обаче започва най-важната част от живота на Исус: страданието, смъртта, възкресението.
В тази точка свършва животът на Буда, с нея обаче започва най-важната част от живота на Исус: страданието, смъртта, възкресението. Разликата между Буда и Христос се състои тъкмо в това, което ни принуждава да извисим живота на Христос Исус над този на Буда. Буда и Христос не могат да бъдат разбрани, ако просто съпоставим техните съдби. Тук няма да вземем под внимание други описания за смъртта на Буда, въпреки че те откриват някои дълбоки страни на въпроса.
към текста >>

Разликата между Буда и Христос се състои тъкмо в това, което ни принуждава да извисим живота на Христос Исус над този на Буда.
В тази точка свършва животът на Буда, с нея обаче започва най-важната част от живота на Исус: страданието, смъртта, възкресението. Разликата между Буда и Христос се състои тъкмо в това, което ни принуждава да извисим живота на Христос Исус над този на Буда. Буда и Христос не могат да бъдат разбрани, ако просто съпоставим техните съдби. Тук няма да вземем под внимание други описания за смъртта на Буда, въпреки че те откриват някои дълбоки страни на въпроса.
към текста >>

Сходството в живота на двамата спасители ни кара да направим едно дълбоко заключение.
Сходството в живота на двамата спасители ни кара да направим едно дълбоко заключение. Как трябва да се изрази то, ни посочват самите разкази. Когато жреците-мъдреци чуват какъв вид раждане предстои, те знаят за какво става дума. Те знаят, че имат работа с един божествен човек. Те предварително знаят какво значение има личността, която се явява на света. И развитието на нейния живот може да отговаря само на това, което те познават като живот на един божествен човек.
към текста >>

Най-важното в живота на Исус започва след преображението.
Обаче животът на Исус съдържа повече, отколкото животът на Буда. Буда завършва с преображението. Най-важното в живота на Исус започва след преображението.
към текста >>

Следователно, в живота на Исус към посвещението, с което е бил удостоен Буда, се прибавя и великото посвещение.
Той се явява на своите ученици като Христос. В момента на своето преобразяване, Буда се разлива в блажения живот на Всеобщия Дух. Христос Исус събужда още веднъж този Миров Дух като човешка форма в настоящия живот. Подобни неща са били практикувани под формата на образи с посветените в по-висшите степени. Посветените в смисъла на мита за Озирис са достигали до такова възкресение, но само в сферата на своето съзнание и то под формата на образи. Следователно, в живота на Исус към посвещението, с което е бил удостоен Буда, се прибавя и великото посвещение. Със своя живот Буда е доказал, че човекът е Логос и че той се връща отново в този Логос, в Светлината, когато неговото земно тяло умира. В Исус самият Логос става личност. В него Словото става плът.
към текста >>

„Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан.
От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът. От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан. И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква". Така трябва да се разбират думите на св. Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията.
към текста >>

81. ЕВАНГЕЛИЯТА GA_8 Християнството като мистичен факт

Всичко, което можем да кажем от историческа гледна точка за „живота на Исус" се съдържа в Евангелията.
Всичко, което можем да кажем от историческа гледна точка за „живота на Исус" се съдържа в Евангелията. Всичко, отнасящо се до неговия живот, което не произхожда от този източник, според най-големия исторически познавач на въпроса (Харнак), „може да се напише на четвърт страница".
към текста >>

Четвъртото, „Евангелието на Йоан" се отклонява от другите до такава степен, щото тези, които смятат, че трябва да вървят по пътя на историческото изследване, идват до заключението: „Ако Йоан притежава истинското предание за живота на Исус, тогава това на първите три Евангелия (на синоптиците) е неудържимо; ако синоптиците са прави, тогава трябва да отхвърлим като източник четвъртия евангелист." (Ото Шмидел, Основният проблем в изследването на живота на Исус) Това е твърдение, изказано от гледна точка на историческия изследовател.
Но какви документи са тези Евангелия? Четвъртото, „Евангелието на Йоан" се отклонява от другите до такава степен, щото тези, които смятат, че трябва да вървят по пътя на историческото изследване, идват до заключението: „Ако Йоан притежава истинското предание за живота на Исус, тогава това на първите три Евангелия (на синоптиците) е неудържимо; ако синоптиците са прави, тогава трябва да отхвърлим като източник четвъртия евангелист." (Ото Шмидел, Основният проблем в изследването на живота на Исус) Това е твърдение, изказано от гледна точка на историческия изследовател. В настоящата книга, където става дума за мистичното съдържание на Евангелията, тази гледна точка не трябва нито да се признава, нито да се отхвърля. Обаче трябва да вземем под внимание преценки като следната: „Ако съдим по степента на съгласуваност, вдъхновение и пълнота, тези писания имат много недостатъци и даже, мерени с човешка мярка, те страдат от не по-малко несъвършенства." Така разсъждава един християнски богослов (Харнак, „Същност на Християнството"). Обаче който застъпва мистичния произход на Евангелията, за него несъответствуващите подробности се обясняват непринудено; за него съществува хармония също и между четвъртото Евангелие и останалите три. Защото всички тези писания не претендират ни най-малко да бъдат чисто исторически предания в обикновения смисъл на думата. Те не се стремят да пресъздадат някаква историческа биография.
към текста >>

Въпреки това, имало е достатъчно голяма съгласуваност за да могат будистите да разкажат живота на своя Бого-човек, почти точно както евангелистите на християнството са сторили това за своя Бого-човек.
Защото всички тези писания не претендират ни най-малко да бъдат чисто исторически предания в обикновения смисъл на думата. Те не се стремят да пресъздадат някаква историческа биография. Това, което те са искали да покажат, винаги е съществувало предварително изобразено като типичен живот на Сина Божи в традициите на Мистериите. Евангелистите черпят не от историята, а от преданията на Мистериите. Но естествено, не на всички места, където е бил въведен култът на Мистериите, тези предания са имали пълно и буквално съвпадение. Въпреки това, имало е достатъчно голяма съгласуваност за да могат будистите да разкажат живота на своя Бого-човек, почти точно както евангелистите на християнството са сторили това за своя Бого-човек. Но все пак е имало и различия. Необходимо е сега само да приемем, че четиримата евангелисти са черпили от различни предания на Мистериите. Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата, говори за висотата на Исусовата личност. У тях се събужда вярата, че Исус е този, който отговаря до съвършена степен на един посветен, така че те могат да се отнасят към него като към една личност, която живее типичния живот, предварително изобразен в техните Мистерии. След това те описват неговия живот според мерилото на своите мистерийни предания, запазвайки главните събития от този живот.
към текста >>

И когато първите трима евангелисти (синоптиците) описват живота на Исус по сходен начин, това само приказва, че те са черпили от сходни мистерийни източници.
Но все пак е имало и различия. Необходимо е сега само да приемем, че четиримата евангелисти са черпили от различни предания на Мистериите. Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата, говори за висотата на Исусовата личност. У тях се събужда вярата, че Исус е този, който отговаря до съвършена степен на един посветен, така че те могат да се отнасят към него като към една личност, която живее типичния живот, предварително изобразен в техните Мистерии. След това те описват неговия живот според мерилото на своите мистерийни предания, запазвайки главните събития от този живот. И когато първите трима евангелисти (синоптиците) описват живота на Исус по сходен начин, това само приказва, че те са черпили от сходни мистерийни източници. Четвъртият евангелист е пропил своето писание с идеи, които ни напомнят за религиозния философ Филон. Това също е доказателство, че той изхожда от същото мистично предание, до което е бил близо и Филон.
към текста >>

82. ЧУДОТО С ЛАЗАР GA_8 Християнството като мистичен факт

Какъв смисъл би имало, ако животът на един такъв човек се увенчава с думите: „Аз съм възкресението и живота"?
„Аз съм възкресението и животът. Който вярва в мене, той ще живее, ако и да умре." (Йоан, 11, 4 и 25). Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето изкуство." И бихме изпаднали в друга крайност, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата. Какво ново би имало в един човек, който е възкръснал от мъртвите, ако след възкресението той би бил същият, както преди своята смърт? Какъв смисъл би имало, ако животът на един такъв човек се увенчава с думите: „Аз съм възкресението и живота"? Но думите на Исус веднага получават смисъл, ако ги приемем като израз на едно духовно събитие и след това ги разберем в известно отношение дори буквално, така както те се намират в текста. А Исус казва, че той е Възкресението, което е станало с Лазар; че той е Животът, който Лазар живее. Да вземем буквално това, което Христос представлява в Евангелието на Йоан. Той е „Словото, което е станало плът". Той е Вечното, което е било в началото.
към текста >>

И за Йоан това, което е станало чрез „Живота на Христос", е именно това Възкресение.
Къде е гробът, от който се е родило „Словото"? За да получим отговор на този въпрос, нужно е само да помислим за Платон, който определя тялото на човека като гроб на душата. Трябва само да си спомним, че и Платон говори за един вид възкресение, когато загатва оживяването на духовния живот в тялото. Това, което Платон нарича „духовна душа", Йоан го нарича „Слово". Платон би могъл да каже: Който става духовен, той възкресява нещо Божествено от гроба на своето тяло. И за Йоан това, което е станало чрез „Живота на Христос", е именно това Възкресение. Не е никак чудно, че той слага в устата на Исус думите „Аз съм Възкресението".
към текста >>

Той е станал съучастник в живота, който е вечен.
Не може да има никакво съмнение, че събитието във Витания е едно пробуждане в духовния смисъл. Лазар е станал друг в сравнение с това, което е бил по-рано. Той е възкръснал за един живот, за който „вечното Слово" може да каже: „Аз съм този Живот". Следователно, какво се е случило с Лазар? В него е оживял Духът. Той е станал съучастник в живота, който е вечен.
към текста >>

Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин.
Необходимо е само да изразим неговите изживявания с думите на тези, които са били посвещавани в Мистериите и нещата веднага идват на мястото си. Какво казва Плутарх за целта на Мистериите? Че те служат за това, да освободят душата от телесния живот и да я свържат с Боговете. Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението). Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин. „Когато някога ще участвуваш в Мистериите, ти ще се срамуваш, че си се родил само като човек."
към текста >>

По отношение на великото преобразяване на живота този сън може да се счита само като един външен акт, на който отговаря един несравнимо по-важен духовен акт.
Съответният човек посвещаващият се трябвало да разбере не само смисъла на думите „Умри и бъди". Той трябвало сам да го осъществи в един действителен духовен акт. Земното, от което висшият човек трябва да се срамува (в смисъла на Мистериите), трябвало да бъде отхвърлено. Земният човек трябвало да мине през символично-действителната смърт. Неговото тяло било потопявано в летаргичен сън, продължаващ три дни. По отношение на великото преобразяване на живота този сън може да се счита само като един външен акт, на който отговаря един несравнимо по-важен духовен акт. Но този акт бил същевременно онази опитност, онова изживяване, което разделяло живота на миста на две части. Който не познава от собствен опит подобни действия, той не може да ги разбере. Те могат да му се обяснят до известна степен само чрез едно сравнение.
към текста >>

Но този акт бил същевременно онази опитност, онова изживяване, което разделяло живота на миста на две части.
Той трябвало сам да го осъществи в един действителен духовен акт. Земното, от което висшият човек трябва да се срамува (в смисъла на Мистериите), трябвало да бъде отхвърлено. Земният човек трябвало да мине през символично-действителната смърт. Неговото тяло било потопявано в летаргичен сън, продължаващ три дни. По отношение на великото преобразяване на живота този сън може да се счита само като един външен акт, на който отговаря един несравнимо по-важен духовен акт. Но този акт бил същевременно онази опитност, онова изживяване, което разделяло живота на миста на две части. Който не познава от собствен опит подобни действия, той не може да ги разбере. Те могат да му се обяснят до известна степен само чрез едно сравнение.
към текста >>

В Лазар Исус беше извършил, в смисъла на старото предание, магичното преобразяване на живота.
В Лазар Исус беше извършил, в смисъла на старото предание, магичното преобразяване на живота. Така християнството се свързва с Мистериите. Чрез Христос Исус, Лазар сам става посветен. Сега вече той може да се издига във висшите светове. Но същевременно той е първият християнски посветен, посветен чрез самия Христос Исус. Чрез своето посвещение той разбира, че оживялото в него „Слово" е идентично с личността Христос Исус.
към текста >>

С това Исус подчертава, че в Мистериите е бил скрит самият смисъл на живота.
От тази гледна точка, от огромно значение са думите на Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти винаги ме слушаш, но това казах само заради неразбиращия народ; за да повярват и те, че Ти си ме проводил." С други думи, нека всички знаят: да стане явна истината в Исус живее „Синът на Отца" и то така, че когато той пробужда истинската същност на човека, последният става мист. С това Исус подчертава, че в Мистериите е бил скрит самият смисъл на живота. Той е живото Слово; в него е станало „личност" това, което е било прадревна традиция. Евангелистът изразява този факт с думите: В Него Словото стана плът. Той вижда в Исус една въплътена Мистрия. Ето защо Евангелието на Йоан е една истинска Мистерия. Неговите факти трябва да бъдат разбрани в духовен смисъл.
към текста >>

" ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увереност в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение".
В думите „Лазаре, излез вън! " ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увереност в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение". Обаче по този начин Исус разкрива тайната на Мистериите. И сега става ясно, че юдеите не можеха да оставят ненаказано едно такова действие от страна на Исус, както гърците не можеха да сторят същото по отношение на Есхил, ако той беше издал тайните на Мистериите. В посвещението на Лазар, Исус показа пред целия „народ" един процес, който в смисъла на древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития свят на Мистериите. Това посвещение трябваше да подготви разбирането на „Голготската Мистерия". По-рано само тези, които са „виждали", т. е.
към текста >>

83. АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН GA_8 Християнството като мистичен факт

Който има уши, нека чуе що Духът говори на църквата: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай."
Познавам твоите дела и това, което си претърпял, и твоето постоянство, и че ти не искаш да подкрепяш злите, и че си изпитал онези, които се наричат апостоли, а не са, и си ги намерил за лъжци. И имаш търпение, и си съградил работата си върху Моето Име, и не си се уморил от това. Но имам нещо против тебе, за гдето остави първата си любов. Помни, прочее, откъде си паднал и се покай, и върши предишните дела; ако ли не, Аз скоро ще дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако се не покаеш. Но имаш това добро, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя. Който има уши, нека чуе що Духът говори на църквата: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай."
към текста >>

Така подготвен, Йоан е въведен пред тайните на живота.
Така подготвен, Йоан е въведен пред тайните на живота. „След това погледнах и ето врата отворена на небето, и първият глас, който бях чул, прозвуча като тръба и ми каза: Възлез тук и Аз ще ти покажа какво ще стане подире." Посланията до седемте Духове на църквите показват на Йоан какво трябва да стане на сетивния, физически свят; следващото, което той вижда „в Духа", го довежда до духовния първоизточник на нещата, който е скрит зад физическото развитие, но който трябва да се осъществи във физическото развитие като една следваща одухотворена епоха.
към текста >>

Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея.
Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея. „И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад. Първото животно приличаше на лъв, второто на теле, третото имаше изглед на човек и четвъртото на летящ орел. И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества. Те извисяват своите гласове по-късно, когато прозвучават тръбите, т.е. когато запечатаният в сетивните форми живот се превръща в духовен.
към текста >>

Човешката мъдрост има седем пътя, които водят към същата цел.
„В дясната ръка на този, който седеше на престола, имаше книга, в която е описан пътят за най-висшата мъдрост." (гл. 5, ст. 1) Само един е достоен да отвори книгата. „Ето победи лъвът, който е от коляното на Юда, Давидовият корен, за да отвори книгата и нейните седем печата." Седем печата има книгата. Седморното естество на книгата е свързано със свещения характер на числото седем. Човешката мъдрост има седем пътя, които водят към същата цел. Мистичната мъдрост на Филон нарича „печати" великите космични мисли, които се изразяват в нещата. Човешката мъдрост търси тези мисли на сътворението. Обаче Божествената Мъдрост се намира само в книгата, която е запечатана с тях. Първо трябва да бъдат открити основните мисли на сътворението, да бъдат отворени печатите, тогава ще се открие това, което се намира в книгата. Исус, лъвът, може да отвори печатите.
към текста >>

Агнето, което е било заклано и което Бог е изкупил със своята кръв, Исус, който е донесъл Христос в себе си, който следователно е минал през Мистерията на живота и смъртта, отваря книгата (гл.
Агнето, което е било заклано и което Бог е изкупил със своята кръв, Исус, който е донесъл Христос в себе си, който следователно е минал през Мистерията на живота и смъртта, отваря книгата (гл. 5, ст. 9-10). И при отварянето на всеки печат животните обясняват това, което знаят (гл. 6). При отварянето на първия печат, Йоан вижда един бял кон, на който седи конник с лък. Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението. Тя се насочва по нов път от новия конник, християнството.
към текста >>

„Содом и Египет в духовен смисъл" е символ на живота, който се придържа към външното и не се изменя чрез Христовия Импулс.
То умъртвява всичко, което принадлежи на низшата природа. „И труповете им ще лежат на площада на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, където и нашият Господ Христос биде разпнат." Тук се разбират последователите на Христос. Те са измъчвани от силите на преходното. Но това, което изтърпява страдания, са само низшите съставни части на човешката природа, над които ще бъде извоювана победа. Тогава тяхната съдба става символ на първообразната съдба на Христос Исус. „Содом и Египет в духовен смисъл" е символ на живота, който се придържа към външното и не се изменя чрез Христовия Импулс. Христос е разпнат навсякъде в низшата природа. Там, където тази низша природа побеждава, всичко остава мъртво. Хората покриват като трупове площадите на градовете. Онези, които побеждават низшата природа, които възкресяват Христос в себе си, чуват тръбата на седмия ангел: „Царствата на света станаха царство на Господа нашего и на Неговия Христос и Той ще царува во веки веков." (гл.11, ст.15). „Тогава на небето се отвори храмът Божи и се яви ковчегът на завета Му в неговия храм." (ст.19)
към текста >>

84. ИСУС В ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Необходимо беше само да се засили твърдото убеждение, че този Дух трябва да проникне в живота до по-голяма степен, отколкото това ставаше чрез Мистериите.
Основата, от която израства Духът на християнството, трябва да се търси в Мистериите. Необходимо беше само да се засили твърдото убеждение, че този Дух трябва да проникне в живота до по-голяма степен, отколкото това ставаше чрез Мистериите. Но и това убеждение не е нещо ново. Достатъчно е за целта да разгледаме поведението на есеите и терапевтите. Есеите били една затворена в себе си палестинска секта, чиито брой по времето на Христос възлизал на около четири хиляди души. Те образували една общност, която изисквала от своите членове да водят такъв живот, че да развият в душата си един по-висш живот и да стигнат до така нареченото „новораждане". Кандидатът за влизане в тази общност бил подлаган на строги изпитания, за да се провери дали е узрял за един по-висш живот.
към текста >>

Той трябвало да положи тържествена клетва, че няма да издава нищо от живота на общността.
Достатъчно е за целта да разгледаме поведението на есеите и терапевтите. Есеите били една затворена в себе си палестинска секта, чиито брой по времето на Христос възлизал на около четири хиляди души. Те образували една общност, която изисквала от своите членове да водят такъв живот, че да развият в душата си един по-висш живот и да стигнат до така нареченото „новораждане". Кандидатът за влизане в тази общност бил подлаган на строги изпитания, за да се провери дали е узрял за един по-висш живот. Който бивал приет, трябвало да прекара определено време за проверка. Той трябвало да положи тържествена клетва, че няма да издава нищо от живота на общността. Самият живот в общността бил така устроен, че да бъде подтисната низшата природа в човека, за да може все повече и повече да се пробуди дремещият в него Дух.
към текста >>

Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общност, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему.
Сродни с есеите били живеещите в Египет терапевти. За начина на техния живот могат да се намерят подробни пояснения в едно от съчиненията на философа Филон: „За съзерцателния живот". Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общност, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему. (Относно този въпрос да се види книгата на Г. Р. Мийд: „Откъси от една изгубена вяра".) Достатъчно е да разгледаме само отделни места от това съчинение, за да разберем за какво става дума:
към текста >>

При есеите и терапевтите душата се стремяла чрез съответно преобразяване на живота да постигне пробуждането на „висшия човек".
От съществуването на такива секти става понятно, доколко тогавашното време беше назряло, за да разбере Христовата тайна. В Мистериите човекът бил подготвян изкуствено, за да може на съответната степен да се роди в душата му висшият духовен мир. При есеите и терапевтите душата се стремяла чрез съответно преобразяване на живота да постигне пробуждането на „висшия човек". По-нататък човек трябвало да се издигне до предчувствието, че една човешка индивидуалност може да се развие чрез последователни земни съществувания до все по-висока и по-висока степен на съвършенство. Който можел да се издигне до такова предчувствие, можел също да събуди в себе си чувството, че в Исус от Назарет се е явила една високо духовно издигната индивидуалност. Колкото една индивидуалност е по-издигната духовно, толкова по-голяма възможност има тя да извърши нещо от огромно значение. И така, индивидуалността на Исус беше способна да извърши, да изпълни онова, за което евангелистите толкова тайнствено загатват, като описват кръщението в реката Йордан. Начинът, по който те описват това събитие, показва колко важно е то.
към текста >>

85. ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност.
Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност. Да се научи да наблюдава как душата се разлива и влива отвън в тихия Космос, как се втурва и излъчва от него на всички страни; както слънчевите лъчи осветяват тъмния облак и го правят да блести като злато, така и душата, когато влиза в тялото на обградения от небето свят, му предава живот и безсмъртие."
към текста >>

Последователите на Христовата църква казват: „Това, което стана отначало, това което чухме и видяхме с очите си, което са ми видяхме, което нашите ръце докоснаха от Словото на Живота..., това ви възвестяваме." Така и в смисъла на неоплатонизма би могло да се каже: Това, което стана отначало, което не може да се види и чуе, това трябва да се изживее духовно като Слово на Живота.
Трябва да признаем, че този мироглед има дълбоко сходство с християнството. Последователите на Христовата църква казват: „Това, което стана отначало, това което чухме и видяхме с очите си, което са ми видяхме, което нашите ръце докоснаха от Словото на Живота..., това ви възвестяваме." Така и в смисъла на неоплатонизма би могло да се каже: Това, което стана отначало, което не може да се види и чуе, това трябва да се изживее духовно като Слово на Живота.
към текста >>

86. НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ GA_8 Християнството като мистичен факт

Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи".
Към стр.8. По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят. Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи". Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината. Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи".
към текста >>

87. ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ GA_9 Теософия

Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят.
Това, което беше казано по повод на публикуването на второто издание на тази книга, може да се каже и по отношение на третото. И този път са внесени "допълнения и разширения" на някои места, които ми се струват важни за новото оформяне на изложението; никъде не ми се стори необходимо да променя съществено това, което вече се съдържа в първото и второто издание. Това, което вече беше казано при първото публикуване и което беше допълнено в предговора към второто издание, понастоящем не се нуждае от промяна. Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят. Които признават само света на сетивата, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия. Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят. Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота. То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията.
към текста >>

Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота.
Това, което вече беше казано при първото публикуване и което беше допълнено в предговора към второто издание, понастоящем не се нуждае от промяна. Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят. Които признават само света на сетивата, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия. Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят. Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота. То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията. Едва чрез познанието на свръхсетивните истини се постигат сетивните "реалности". Ето защо това познание дава способност за живота, защото истински "практически" човек може да стане само онзи, който разбира живота.
към текста >>

То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията.
Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят. Които признават само света на сетивата, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия. Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят. Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота. То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията. Едва чрез познанието на свръхсетивните истини се постигат сетивните "реалности". Ето защо това познание дава способност за живота, защото истински "практически" човек може да стане само онзи, който разбира живота.
към текста >>

Ето защо това познание дава способност за живота, защото истински "практически" човек може да стане само онзи, който разбира живота.
Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят. Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота. То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията. Едва чрез познанието на свръхсетивните истини се постигат сетивните "реалности". Ето защо това познание дава способност за живота, защото истински "практически" човек може да стане само онзи, който разбира живота.
към текста >>

Тези два труда по различен начин се стремят към една и съща цел.
Този, който иска да намери други пътища, различни от тук представените, за да се добере до истините, изложени в тази книга, ще ги открие в моята "Философия на свободата". Тези два труда по различен начин се стремят към една и съща цел. За разбирането на единия не е необходимо да се чете другия, макар, че безспорно, би било от полза да се прочетат и двата. Този, който търси в тази книга "последните" истини ще остане с празни ръце.
към текста >>

Който притежава не само думи и понятия в своя разум, а истински познания за живота, които принадлежат към висшите степени на мъдростта в един труд, който разглежда началата на духовното познание.
Първо трябва да бъдат дадени основните истини от целокупната сфера на Духовната Наука. Присъщо на природата на човека е да пита за началото и края на света за последните цели на съществуванието и за същината на Бога. Който притежава не само думи и понятия в своя разум, а истински познания за живота, които принадлежат към висшите степени на мъдростта в един труд, който разглежда началата на духовното познание. Едва след като се запознаем с тези начални понятия става ясно как трябва да се поставят висшите въпроси. В една друга книга, близка до тази, именно в "Тайната наука", ще се намерят по-пълни данни за разглежданата тук сфера.
към текста >>

Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота.
В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание. Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини. Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота.
към текста >>

Сдобиването със собствени усилия на един такъв отговор не задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота.
Сдобиването със собствени усилия на един такъв отговор не задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота. Ако човек не би намерил отговор на тази загадка, той би се чувствувал парализиран не само морално, но и физически. Следователно, познанието на свръхсетивните истини има значение не само за теоретичните нужди, но и за реалната житейска практика.
към текста >>

88. ВЪВЕДЕНИЕ GA_9 Теософия

Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека.
В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки". Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте. От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия.
към текста >>

В зависимост от индивидуалността, постигането на тази цел може да трае по-дълго или по-късо време; но който е надарен с търпение и постоянство сигурно ще я постигне.
Душата не вижда нищо, но чрез това чувство тя схваща силата на истината и постепенно в нея се събужда "висшето сетиво". В зависимост от индивидуалността, постигането на тази цел може да трае по-дълго или по-късо време; но който е надарен с търпение и постоянство сигурно ще я постигне. Защото, ако не може да се оперира всеки, който е физически сляп, то всяко духовно око може да се отвори и само въпрос на време е когато ще се отвори.
към текста >>

Това, което днес се нарича "действителна наука", може дори да попречи на тази цел, защото тя, съобразно с природата си, приписва "реалност" само на нещата, достъпни за обикновените сетива.
Учеността и научната образованост не са предварителни условия за развитието на това висше сетиво. То може да се развие, както у обикновения, простоват човек, така и у високо ерудирания учен. Това, което днес се нарича "действителна наука", може дори да попречи на тази цел, защото тя, съобразно с природата си, приписва "реалност" само на нещата, достъпни за обикновените сетива.
към текста >>

89. 2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА GA_9 Теософия

Тялото става предпоставка за живота на душата.
Чрез нея човекът се противопоставя на външния свят. Човешката душа сякаш се излива навън чрез своите волеви действия. Действията на човека се различават от събитията на външната природа по това, че те носят печата на неговия вътрешен живот. Така, спрямо природата, душата е нещо присъщо на човека. Той получава дразнения от външния свят и в съответствие с тях изгражда един собствен свят. Тялото става предпоставка за живота на душата.
към текста >>

90. 3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА GA_9 Теософия

Ние съвсем не се издигаме до духа, докато разглеждаме само душевните изживявания, произтичащи от външния свят или от живота на тялото.
Този порядък е духовният. Това е областта на духа. Колкото по-различен е телесният живот от душевния, толкова по-различен е душевният живот от духовния. Докато просто се говори за частици въглерод, азот, водород, кислород които се движат в тялото, душата още не се появява. Душевният живот започва едва тогава, когато вътре в едно такова молекулярно движение се появи усещането: вкусвам нещо сладко, изпитвам удоволствие. Ние съвсем не се издигаме до духа, докато разглеждаме само душевните изживявания, произтичащи от външния свят или от живота на тялото. Душевното е основата на духовното така, както телесното е основа на душевното.
към текста >>

91. 4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ GA_9 Теософия

За тази цел се изразходва колосална мисловна сила.
Това, което наричаме материална култура, се е развило напълно в тази посока. Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа. За тази цел се изразходва колосална мисловна сила. Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа. Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип. Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа. Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното.
към текста >>

А цел за всички хора.
Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност.
към текста >>

За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него.
За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него. И човекът облагородил своите наклонности, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг. Както истината, така и нравствено доброто притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа. Когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа. Вечният Дух озарява последната. Една неугасваща светлина се запалва в нея.
към текста >>

В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят.
В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят. За хората с фина чувствителност, това е едно преживяване с важни последици.
към текста >>

Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот.
Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка). Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух". Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе.
към текста >>

Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят.
За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата. Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят. По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността. Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност.
към текста >>

Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят. Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят.
към текста >>

В това единство, Човекът-Дух живее като Дух на Живота, също както етерното тяло изгражда жизнената телесна основа за "душевното тяло".
Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи. Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията. Така Човекът-Дух е свързан със Съзнаващата Душа в едно единство, както физическото тяло е свързано със Сетивната Душа в "душевно тяло". Съзнаващата Душа и Духът-Себе изграждат едно единство. В това единство, Човекът-Дух живее като Дух на Живота, също както етерното тяло изгражда жизнената телесна основа за "душевното тяло". И както физическото тяло се граничава във физическата кожа, така и Човекът-Дух се ограничава от духовната обвивка.
към текста >>

92. ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА GA_9 Теософия

Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва.
Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието. Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа. Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени. По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност. Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното.
към текста >>

Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда?
Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не. От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не. Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда. Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях. Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът". Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда? Съхраненото в паметта очаква една такава подбуда.
към текста >>

Физическите вещества и сили изграждат тялото по време на живота: силите на размножението позволяват появата на едно друго същество, разполагащо с форма, която е носител на същото това жизнено тяло.
Но ние няма да спрем до тук. Който би поискал да стори това, би приличал на онзи изследовател, който разглежда човешкото тяло единствено в границите на физическия човешки организъм. Положително много неща могат да се открият в тези граници; но те никога не биха били достатъчни, за да ни обяснят човешката форма, защото съществуват само в периода между раждането и смъртта. Човешката форма не може да се изгради непосредствено от физическите вещества и сили. Тя може да произлезе само от подобна на нея форма, чрез процесите на размножението. Физическите вещества и сили изграждат тялото по време на живота: силите на размножението позволяват появата на едно друго същество, разполагащо с форма, която е носител на същото това жизнено тяло.
към текста >>

За тази цел трябва да познавам собствената му биография.
Ние стигаме до познанието на едно отделно животно, просто ако опишем неговия вид. Няма значение дали имаме работа с бащата, сина или чичото. Това, което е интересно при тях, е общо за всички. Това, което е собствено човекът, води началото си едва оттам, където той е неродово или видово същество, а индивидуалност. Аз изобщо няма да разбира същността на г-н Шулце от малкото градче, ако опиша баща му или сина му. За тази цел трябва да познавам собствената му биография. Който размишлява за същността на биографията ще открие, че в духовно отношение всеки човек е за себе си един вид.
към текста >>

И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея.
Вътре в тези граници, човекът принадлежи на трите свята: На телесния, душевния и духовния. Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент на тялото "душевното тяло", със способност за усещане, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент на Духа, Духът-Себе. Чрез това, по време на физическия живот, тя става част както на тялото, така и на Духа. Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея. Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло. А Духът-Себе става толкова по-богат и по-силен, колкото повече се изхранва от Съзнаващата Душа. Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях.
към текста >>

Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях.
Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея. Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло. А Духът-Себе става толкова по-богат и по-силен, колкото повече се изхранва от Съзнаващата Душа. Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях.
към текста >>

И сериозното поведение в живота;
И сериозното поведение в живота;
към текста >>

По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин.
Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа? По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин. Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот.
към текста >>

Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота.
Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас? Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе? Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности.
към текста >>

В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности.
Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности.
към текста >>

Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания.
Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания. Следователно този живот е повторение на един друг живот и носи със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот. Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде плод, той се прониква с Духът-Живот. Както жизненото тяло предава формата на вида, така и Духът-Живот предава на душата от едно лично съществувание към друго лично съществувание.
към текста >>

Видяхме, че изживяванията на душата не се съхраняват само в границите на живота и смъртта, а и извън тях.
Видяхме, че изживяванията на душата не се съхраняват само в границите на живота и смъртта, а и извън тях. Но не само в Духа, който просветва в душата, отпечатва тя своите изживявания, а и както бе показано, също и във външния свят, а именно чрез действието. Това, което човек е извършил вчера, има своите последствия днес. Аналогията между съня и смъртта дава представа за връзката между причината и следствието в това отношение.
към текста >>

Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота.
Нещо от този свят му принадлежи и носи отпечатъка на неговото същество. Между тях има определено родство. Както някога душата е предала на Духа впечатленията от външния свят, за да получат те елемента "трайност", така сега тя като орган на Духа превръща предоставените и от него способности в действия, които в своите последици също придобиват елемента трайност. Така душата фактически е влята в тези действия. В последиците от своите действия, душата на човека живее един втори, самостоятелен живот. Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота. Например, нещо "сполетява" човека. Най-напред той е склонен да разглежда това събитие, което го "сполита", като някаква "случайност".
към текста >>

За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв начин, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото.
Обаче размишлявайки, ние си даваме сметка, че самите ние сме плод на такива "случайности". Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абстрактна представа за Азът задавайки си въпроса за същността на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития. Не бих ли бил друг, ако например на 20 години ми се бяха случили други неща вместо тези, които ме сполетяха? Тогава той ще търси своя "Аз" не само в подтиците, които идват отвътре, а и в обстоятелствата, които се намесват "отвън" в неговия живот. В това, което му се случва, той ще познае своя Аз. За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв начин, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото. Ето как в събитията, които ни носи съдбата, ние ставаме способни да различим пътя, който едно минало действие на душата следва, за да стигне до "Азът", така както в спомена можем да различим пътя, по който едно минало събитие отново става наша представа, след като е налице външен повод за това.
към текста >>

Тук може да става дума само за едно изживяване на последствията от действието, които срещат "Азът" тогава, когато неговите способности не са същите, каквито са били по време на живота, в който действието е било извършено.
По-горе става дума за последствията, които биха могли да имат за човешката душа извършените от нея дела, като за едно от "възможните" обяснения за нещата. Част от тези последствия не могат да ни засегнат в сегашния земен живот, защото той е бил предназначен за осъществяването на съответните действия. Последствията от тези действия не могат да се проявят още в настоящия живот, също както не можем да си спомним за едно събитие през времето, докато то се извършва. Тук може да става дума само за едно изживяване на последствията от действието, които срещат "Азът" тогава, когато неговите способности не са същите, каквито са били по време на живота, в който действието е било извършено. Последствията от това действие могат да се видят само в един друг земен живот.
към текста >>

Ето как интимното наблюдение на живота, т.е.
Ето как интимното наблюдение на живота, т.е. наблюдението, ръководено от една правилна мисъл и разбиране на живота, ни довежда до едно схващане, изглеждащо парадоксално за обикновеното съзнание, схващане, според което съдбата на едно земно съществувание зависи от делата извършени в едно минало съществувание. Тази представа ще получи своята завършена цялост само чрез свръхсетивното познание: Без него тя е една сянка. Същата представа, постигната дори и само от обикновеното съзнание, също подготвя душата, за да може да съзерцава своите истини в хода на свръхсетивното наблюдение.
към текста >>

наблюдението, ръководено от една правилна мисъл и разбиране на живота, ни довежда до едно схващане, изглеждащо парадоксално за обикновеното съзнание, схващане, според което съдбата на едно земно съществувание зависи от делата извършени в едно минало съществувание.
Ето как интимното наблюдение на живота, т.е. наблюдението, ръководено от една правилна мисъл и разбиране на живота, ни довежда до едно схващане, изглеждащо парадоксално за обикновеното съзнание, схващане, според което съдбата на едно земно съществувание зависи от делата извършени в едно минало съществувание. Тази представа ще получи своята завършена цялост само чрез свръхсетивното познание: Без него тя е една сянка. Същата представа, постигната дори и само от обикновеното съзнание, също подготвя душата, за да може да съзерцава своите истини в хода на свръхсетивното наблюдение.
към текста >>

Впоследствие, поради живота си в тях, те са го загубили.
Само една част от моята дейност се намира във външния свят; другата е в самия мен. Това отношение между Азът и действието може да се изясни чрез едно просто сравнение, взето от естествената наука. Животните, които някога са се заселили в пещерите на Кентъки, са имали зрение. Впоследствие, поради живота си в тях, те са го загубили. Животът в тъмнина е затворил очите им. Физическата и химическата дейност, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали. Потокът от храна, който по-рано се е използвал за тази дейност, сега е отправен по-нататък към други органи. Сега тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в тези пещери. Чрез своите действия, чрез миграцията, те са създавали условията за по-късния си живот.
към текста >>

Този въпрос е предизвикан от една повърхностна, но дълбоко вкоренена в живота представа за връзките на съдбата.
Някой би попитал: как може да се случи това, след като човешкият дух при своето превъплътяване идва в един напълно друг свят, различен от този, който той някога е напуснал? Този въпрос е предизвикан от една повърхностна, но дълбоко вкоренена в живота представа за връзките на съдбата. Ако отпътувам от Европа за Америка, ще намеря там едно напълно ново обкръжение. И въпреки това, животът ми в Америка ще зависи напълно от предишния ми живот в Европа.
към текста >>

Те лежат отвъд границите на живота и смъртта.
Душата ще трябва отново да намери хората, с които е била свързана в един минал живот, защото отношенията, които са съществували между тях, неизбежно носят определени последствия. Душите на тези хора също се стремят да се преродят в същото време, в което се преражда и тя. Следователно, животът на душата е едно следствие от съдбата, която човешкия Дух изковава сам. Животът на човека между раждането и смъртта зависи от три фактора. Те лежат отвъд границите на живота и смъртта. Тялото се подчинява на законите на наследствеността; душата се подчинява на съдбата, която човек изгражда сам. Тази съдба, изградена от самия човек, може да се назове със старото име, негова карма. А Духът се подчинява на закона на прераждането, на повтарящите се земни животи.
към текста >>

С помощта на чистата логика, всяко мислене, което разглежда явленията на живота и не се страхува от своите крайни изводи, може да стигне до идеята за прераждането и Кармата.
С помощта на чистата логика, всяко мислене, което разглежда явленията на живота и не се страхува от своите крайни изводи, може да стигне до идеята за прераждането и Кармата. Ако е вярно, че миналите съществувания се простират пред отвореното "духовно око" на ясновидеца под формата на изживявания, не по-малко вярно е, че истинността на тази идея е достъпна и за разума.
към текста >>

93. ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ GA_9 Теософия

И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око.
За да се види казаното тук в една вярна светлина, нужно е само веднъж да погледнем колко различен изглежда света на по-низшите живи същества; тези по-нисши същества са постигнали само един вид сетива за допир или осезание по цялото тяло. Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши. Трептенията на въздуха, който причинява един пушечен изстрел, могат да им повлияят, когато ги засягат. Но за да се открие на душата това трептене като пукот, необходимо е ухото. И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око. Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи. Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет. Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото.
към текста >>

Но тогава той трябва да се бори и против цялото възпитание, понеже то също има за цел да продължи работата на природата.
Само за този, който твърди, че човек трябва да остане на тази степен на развитие, на която ни е поставила природата, изграждането на по-висшите сетива е нещо противоестествено. За него тези органи са "непризнати", в смисъла на преведената Гьотева мисъл. Но тогава той трябва да се бори и против цялото възпитание, понеже то също има за цел да продължи работата на природата. Той би трябвало да забрани и операциите на сляпородените. Защото последствията от тази операция приличат много на онези, които се получават чрез развитието на висшите сетива, по метода, който посочвам в последната част от тази книга. За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите сетива не разкриват нищо. За него е ясно; той не може да добави нищо произволно към действителността посредством тези нови органи, но от друга страна без тях, съществената част от тази действителност би останала скрита.
към текста >>

Сега вече е напълно възможно, една душевна формация, така да се каже, да погълне живота на други формации заради самите тях, а не поради егоистични цели; или, бихме могли да допълним, сега тя се оставя да бъде озарена от тях.
По-низшите степени, както и четвъртата степен, се различават от по-висшите по това, че при тях силата на симпатията още не е преодоляла противодействуващата сила на антипатията. Едва чрез тези по-висши видове на душевната субстанция, многообразието на душевните формации образува общия душевен свят. Доколкото в действие влиза антипатията, всяка душевна формация се стреми към друга заради своя личен живот, за да усили и обогати себе си чрез него друго. Когато антипатията замлъква, тогава другите неща се приемат като откровения, като послания. В душевното пространство, тази по-висша душевна формация играе ролята, която светлината има във физическото пространство. Сега вече е напълно възможно, една душевна формация, така да се каже, да погълне живота на други формации заради самите тях, а не поради егоистични цели; или, бихме могли да допълним, сега тя се оставя да бъде озарена от тях. Душевните същества се пробуждат за истинския душевен живот, само доколкото черпят от тези по-висши области. Техният смътен живот в тъмнината се отваря навън и осветлява душевното пространство; инертно, тежко движение в душата, което досега се стремеше към изолация поради антипатия след като налице бяха само субстанциите на низшите области се превръща в сила и енергичност, които бликват от душата и се разливат във външния свят. Лесноподвижната възбудимост на втората област действуват само тогава, когато формациите се срещат. Тогава действително едната се влива в другата. Тук докосването е все още необходимо.
към текста >>

94. 2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА GA_9 Теософия

След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото.
Най-низшата област от душевния свят е тази на "горещото желание". След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото. Защото чрез тях душата може да изпита действието на силите на тази душевна област. Незадоволените желания, които и остават от физическия живот, образуват допирната точка. Симпатията на тези души се простира само до елементите, които подхранват тяхното егоистично съществувание, а антипатията, която те разливат върху всичко останало, е безкрайно по-силна. Цялото им желание насочено към физическите наслади, които не могат да бъдат задоволени в душевния свят. И тази невъзможност да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание.
към текста >>

Душите, които се отдават на религиозни обреди с цел да подобрят своето сетивно благосъстояние, също ще бъдат пречистени, независимо дали техните копнежи са насочени към един земен, или небесен рай.
Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание. Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклонности, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува. Тук тя постепенно разбира, че трябва да търси нови пътища за своята симпатия. Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно пространство. Душите, които се отдават на религиозни обреди с цел да подобрят своето сетивно благосъстояние, също ще бъдат пречистени, независимо дали техните копнежи са насочени към един земен, или небесен рай. Те ще намерят този рай в "царството на душите", но само за да разберат неговата суета. Разбира се, това са само няколко примери за пречистване, които стават в петата област. Техният брой лесно може да бъде умножен.
към текста >>

Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят.
Според условията, които е създала по време на своя живот на Земята, тя ще остане по-кратко или по-дълго време в една или в друга от областите на душевния свят. В онази област, към която изпитва родство, тя ще остане докато това родство се заличи. Тя ще премине, без да почувствува никакво влияние, през онези области към които не е развивала никакво родство. Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят. По същия начин ще постъпя и с описанието на духовния свят. Да се разпростра повече върху естеството на тези висши светове, би означавало да надхвърля рамките на този труд. Наистина, без да се разпрострем по-нашироко върху този въпрос, едва ли бихме могли да разберем условията във висшите светове, които по нищо не приличат на пространствените и времеви условия, характерни за физическия свят. Съществени подробности са посочени и в моята "Тайна наука".
към текста >>

95. 3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ GA_9 Теософия

С цел да опростим нещата, отсега нататък няма да говоря за "духовна музика".
С цел да опростим нещата, отсега нататък няма да говоря за "духовна музика". Достатъчно е да си представим, че всичко, което описваме като "образ", като "светлина", е същевременно и звук. На всеки цвят, на всяко светлинно явление, отговаря един духовен звук, и на всяка хармония на цветовете една звукова хармония, една мелодия и пр. Защото от само себе си се разбира, че там, където царуват звуците, възприятията на "духовното око" ни най-малко не престават. Звукът само се прибавя към светлината. Следователно, винаги, когато става дума за "първообрази" трябва да имаме предвид и "празвуците".
към текста >>

Там се намират първообразите на минералите и растенията, доколкото растенията са чисто физически Същества, с други думи, като изключим живота, който ги изпълва.
Първата област съдържа първообразите на физическия свят, доколкото те не са надарени с живот. Там се намират първообразите на минералите и растенията, доколкото растенията са чисто физически Същества, с други думи, като изключим живота, който ги изпълва. Там откриваме и първообразите на физическите животински и човешки форми. Тази област съдържа и други форми, но тези, които посочвам, служат само за нейната основна характеристика. Тук е основният скелет на "светът на духовете". Тази област можем да сравним с твърдата земя на нашия физически свят.
към текста >>

Втората област от "царството на духовете" съдържа първообразите на живота.
Втората област от "царството на духовете" съдържа първообразите на живота. Но тук този живот образува едно съвършено единство. Като един течен елемент, той нахлува в света на Духа, точно както кръвта пулсира из цялото тяло. Той може да бъде сравнен с морето и водите на физическата Земя. Все пак по-уместно е да го сравним с движението на кръвта в животинското тяло, отколкото с движението на реките и моретата. Деен и подвижен в себе си живот, създаден от мисловно вещество: Така може да бъде определена тази втора степен от "царството на духовете".
към текста >>

Тази обвивка съдържа в себе си истинския зародиш на живота.
Трябва да знаем, че тези Същества-мисли-зародиши са от сложно естество. Единствено тяхната обвивка е заета от света на мислите. Тази обвивка съдържа в себе си истинския зародиш на живота. Тук ние стигаме до границите на "трите свята", защото зародишът е произлязъл от още по-висши светове. Описвайки съставните части на човека, аз споменах за този зародиш на живота и нарекох неговите съставни части "Дух на Живота" и "Човекът-Дух. И други космически същества също притежават подобни зародиши в посочените три свята, за да изпълнят там своята задача.
към текста >>

Описвайки съставните части на човека, аз споменах за този зародиш на живота и нарекох неговите съставни части "Дух на Живота" и "Човекът-Дух.
Трябва да знаем, че тези Същества-мисли-зародиши са от сложно естество. Единствено тяхната обвивка е заета от света на мислите. Тази обвивка съдържа в себе си истинския зародиш на живота. Тук ние стигаме до границите на "трите свята", защото зародишът е произлязъл от още по-висши светове. Описвайки съставните части на човека, аз споменах за този зародиш на живота и нарекох неговите съставни части "Дух на Живота" и "Човекът-Дух. И други космически същества също притежават подобни зародиши в посочените три свята, за да изпълнят там своята задача.
към текста >>

96. 4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА GA_9 Теософия

Неговият живот се слива последователно с живота на всяка една от тези области и приема временно техните качества.
Човешкият Дух се формира в "царството на духовете", приспособявайки се към неговите различни области. Неговият живот се слива последователно с живота на всяка една от тези области и приема временно техните качества. Те проникват в него и така, укрепен от тях, той може да действува в земния свят.
към текста >>

Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота".
Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде. През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение.
към текста >>

Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят.
Следователно, това, което наричаме в тази книга "Дъхът-Себе", живее тъкмо в тази област, доколкото е успял да се развие в съответствуващата му действителност. "Духът-Себе"израства и се подготвя да осъществи духовните намерения в хода на своето следващо въплъщение. Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество. Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят. Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения. Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред. Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот. Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят. Обаче духовният свят е единен.
към текста >>

Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи.
В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света. Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят.
към текста >>

Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота".
В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света. Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят.
към текста >>

97. 5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ GA_9 Теософия

Към всичко онова, което посреща човекът в минералното царство, сега се прибавя и живота.
В растителното царство, към външните взаимодействия между физическите предмети се прибавят и явленията на растежа и размножението. Растението израства и възпроизвежда други, подобни нему, растения. Към всичко онова, което посреща човекът в минералното царство, сега се прибавя и живота. Ако дори накратко размислим върху този факт, ще се видим озарени от нова светлина. Растението притежава силата да възпроизвежда своята жива форма. Междинното място в сред безформените минерални вещества каквито са газовете и течностите от една страна, и живите форми на растителното царство от друга страна, се заема от кристалите. В лицето на кристалите ние виждаме прехода от безформения минерален свят към живата формообразуваща способност на растителното царство.
към текста >>

Ако искаме да охарактеризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота.
Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този начин форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятелност се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими. Ако искаме да охарактеризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота. Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят.
към текста >>

Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят.
Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този начин форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятелност се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими. Ако искаме да охарактеризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота. Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят.
към текста >>

98. 6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА GA_9 Теософия

Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задоволяване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове.
Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задоволяване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове. Един живот в Духа, съчетан с благородна всеотдайност и готовност за саможертва, има аура, оцветена в розово или светловиолетови нюанси.
към текста >>

Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способности, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци.
В първата част на аурата могат да се наблюдават всички оттенъци на инстинктивния живот, от червеното до синьото. Тези оттенъци имат характер на нещо смътно, неясно. Преобладаващите червени оттенъци показват наличието на чувствени влечения, плътски страсти и ламтеж към чревоугодничество. Зелените оттенъци са особено подчертани при онези низши натури, които са склонни към безразличие и алчно отдаване на всяка наслада, но същевременно се боят от всяко усилие, за да ги постигнат. Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способности, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци. Някои модерни "познавачи на живота", несъмнено пораждат тъкмо този вид аура. Личното усещане за собствения Аз, което изцяло се корени в низшите влечения и, следователно, представлява най-низшата степен на егоизъм, се проявява в неясни жълтеникави и зелени оттенъци. Ясно е, че инстинктивният животински живот може да приеме също и един радващ окото характер. Има една чисто естествена жертвоготовност, която наблюдаваме дори и в животинското царство. В естествената майчина любов, животинските инстинкти постигат своето истинско съвършенство.
към текста >>

Някои модерни "познавачи на живота", несъмнено пораждат тъкмо този вид аура.
В първата част на аурата могат да се наблюдават всички оттенъци на инстинктивния живот, от червеното до синьото. Тези оттенъци имат характер на нещо смътно, неясно. Преобладаващите червени оттенъци показват наличието на чувствени влечения, плътски страсти и ламтеж към чревоугодничество. Зелените оттенъци са особено подчертани при онези низши натури, които са склонни към безразличие и алчно отдаване на всяка наслада, но същевременно се боят от всяко усилие, за да ги постигнат. Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способности, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци. Някои модерни "познавачи на живота", несъмнено пораждат тъкмо този вид аура. Личното усещане за собствения Аз, което изцяло се корени в низшите влечения и, следователно, представлява най-низшата степен на егоизъм, се проявява в неясни жълтеникави и зелени оттенъци. Ясно е, че инстинктивният животински живот може да приеме също и един радващ окото характер. Има една чисто естествена жертвоготовност, която наблюдаваме дори и в животинското царство. В естествената майчина любов, животинските инстинкти постигат своето истинско съвършенство. Тези лишени от егоизъм животински инстинкти намират израз в първата аура като светлочервени и розови оттенъци.
към текста >>

Светложълтия цвят подсказва ясно мислене и добра интелигентност; зеленият цвят е израз на точния усет за живота и света.
Втората аура също показва най-различни оттенъци. Прекомерно развитото самочувствие, гордостта и честолюбието се проявяват под формата на кафяви и оранжеви образования. Любопитството се проявява под формата на жълто-червени петна. Светложълтия цвят подсказва ясно мислене и добра интелигентност; зеленият цвят е израз на точния усет за живота и света. Схватливите деца имат подчертано зелени нюанси в тази част на тяхната аура. Добрата памет е представена във втората аура чрез "жълто-зелените" оттенъци. Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят говори за благочестие и набожност.
към текста >>

Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо.
Колкото повече благочестието се доближава до религиозната екзалтация, толкова повече синьото преминава във виолетово. Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо.
към текста >>

Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност.
Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят. Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност. Горните описания нямат нищо общо с онова тълкуване на характера или мислите на даден човек, което се опира на една халюцинаторно възприемана аура. Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и не бива да се смесват със съмнителното изкуство, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
към текста >>

Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и не бива да се смесват със съмнителното изкуство, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят. Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност. Горните описания нямат нищо общо с онова тълкуване на характера или мислите на даден човек, което се опира на една халюцинаторно възприемана аура. Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и не бива да се смесват със съмнителното изкуство, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
към текста >>

99. ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО GA_9 Теософия

Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа.
Ако по-нататък размислим за чисто духовните опитности, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния свят, ще разберем, че този въпрос има и друга страна. ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие. Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве.
към текста >>

Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина.
" а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
към текста >>

Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа.
Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота.
към текста >>

Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота.
Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота.
към текста >>

Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина.
Душата му е обзета от нови и силни чувства. Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин символ. И човек просто обиква този вечен принцип, живец във всички неща. Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят. И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока. Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата. Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност.
към текста >>

Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота.
Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин символ. И човек просто обиква този вечен принцип, живец във всички неща. Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят. И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока. Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата. Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност. Сега за него от особено значение са следните мисли.
към текста >>

Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния свят, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опитности, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране на сетивния свят, сигурност в живота и душевното здраве.
Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване. Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на битието. На това следва да се възрази, че душевната нагласа, която улеснява непосредственото изживяване на духовния свят, не може да бъде разширена като едно всеобщо изискване, засягаща целия ни живот. За целите на окултното проучване, изследователят на духовния свят трябва да постигне необходимото оттегляне на душата от сетивно възприемаемата действителност, без то да го превърне в един напълно отчужден от света човек. Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния свят, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опитности, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране на сетивния свят, сигурност в живота и душевното здраве.
към текста >>

100. ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ GA_9 Теософия

Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа.
Днес тук и там в научните среди хората отново се обръщат към тази идея, която на времето беше общопризната. Ако внимателно се вгледаме в съвременните тенденции на науката, ще установим една много по-последователна логика всред тези, които не искат и да чуят за някаква "жизнена сила". Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили". Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила". Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие. Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа. Книгата на един толкова изтъкнат естествоизпитател като Оскар Хертвиг: "Развитието на организмите. Опровержение на дарвиновата теория за случайността", е научно произведение с голяма стойност. То се противопоставя на хипотезата, според която животът се формира единствено от сбора на физическите и химически закономерности. Забележително е също, че всред представителите на т. нар. неовитализъм отново си пробива път идеята за една присъща на живите същества сила, която в миналото наричаха "жизнена сила".
към текста >>

Обаче в тази област никой не може да се издигне над абстрактните и схематични понятия, ако не приеме, че силата, която изгражда живота и чиито източници имат по-висш произход от този на неорганичните сили, може да бъде възприета единствено в рамките на свръхсетивното прозрение.
Обаче в тази област никой не може да се издигне над абстрактните и схематични понятия, ако не приеме, че силата, която изгражда живота и чиито източници имат по-висш произход от този на неорганичните сили, може да бъде възприета единствено в рамките на свръхсетивното прозрение. Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание. Когато тук говорим за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "сетива". От гледна точка на Науката за Духа, бихме могли да се отправят доста възражения срещу обичайната употреба на този израз. Под "осезание" тук следва да се разбира една обща възприемателна способност спрямо външните впечатления, за разлика от специфичните възприятия като зрение, слух и т.н.
към текста >>

Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание.
Обаче в тази област никой не може да се издигне над абстрактните и схематични понятия, ако не приеме, че силата, която изгражда живота и чиито източници имат по-висш произход от този на неорганичните сили, може да бъде възприета единствено в рамките на свръхсетивното прозрение. Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание. Когато тук говорим за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "сетива". От гледна точка на Науката за Духа, бихме могли да се отправят доста възражения срещу обичайната употреба на този израз. Под "осезание" тук следва да се разбира една обща възприемателна способност спрямо външните впечатления, за разлика от специфичните възприятия като зрение, слух и т.н.
към текста >>

В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства.
В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства. Колкото разнообразни и променливи да са техните жизнени условия, в крайна сметка проличава едно цяло, една съгласуваност... Ръката на съдбата, колкото и да са скрити нейните действия, се проявява съвсем ясно: тя може да бъде задвижена както от външни, така и от вътрешни импулси, а много често дори от коренно противоположни мотиви колкото и объркан да е един живот, в него винаги може да се открие определена посока, определена тенденция". Подобно твърдение лесно може да бъде оспорени, особено от хора, които просто не желаят да насочат своето внимание към същинския произход на душевните изживявания.
към текста >>

Тази грешка може да бъде избегната, само ако на думите заети по необходимост от областта на човешките взаимоотношения се придаде един много по-висш смисъл, който премахва от тях ограниченото човешко тълкуване, за да ги обогати с нещо съвършено ново, до което се приближаваме в онези моменти от живота, когато, така да се каже, се издигаме над самите себе си.
КЪМ СТР. 40 Принуден съм да употребя думата "цели", за да обознача силите, направляващи световното развитие, макар че по този начин давам повод те да бъдат отъждествени с чисто човешки намерения. Тази грешка може да бъде избегната, само ако на думите заети по необходимост от областта на човешките взаимоотношения се придаде един много по-висш смисъл, който премахва от тях ограниченото човешко тълкуване, за да ги обогати с нещо съвършено ново, до което се приближаваме в онези моменти от живота, когато, така да се каже, се издигаме над самите себе си.
към текста >>

Обаче нека да размислим и върху следното: Работата, която духовният изследовател извършва над своята душа и която ще развие у него способността за духовно виждане, има за цел той да постигне тъкмо тази способност.
Обаче нека да размислим и върху следното: Работата, която духовният изследовател извършва над своята душа и която ще развие у него способността за духовно виждане, има за цел той да постигне тъкмо тази способност. А дали в конкретния случай той ще долови нещо от духовния свят и какво ще бъде то, това вече не зависи от него. Свръхсетивните възприятия идват като дар от духовния свят. Той не може да ги предизвика, а трябва да изчака тяхното появяване. Неговите лични намерения за ускоряване на този род възприятия, изобщо не могат да бъдат разглеждани като пораждащ фактор. Обаче всеки експеримент, замислен в духа на естественонаучното мислене, насърчава тъкмо тези намерения.
към текста >>

Описанието на "човешката аура", която давам в тази книга, няма за цел да задоволи "свръхсетивната" жажда за сензации, която "отвъдният свят" пробужда у много хора.
Описанието на "човешката аура", която давам в тази книга, няма за цел да задоволи "свръхсетивната" жажда за сензации, която "отвъдният свят" пробужда у много хора. Тази жажда ще бъде задоволена само там, където човешкото разбиране за Духа не се различава по нищо от разбирането за физическия свят. Забележките относно специалният начин, по който трябва да си представяме цветовете на аурата, би следвало да са достатъчни за да ни предпазят от подобни грешки. Обаче този, който се стреми към точна представа за нещата, неизбежно стига до извода, че човешката душа по необходимост се добира до едно духовно а не сетивно прозрение за аурата, едва след като е минала през съответните изживявания в духовния и в душевния свят. Без това прозрение, изживяванията остават неосъзнати.
към текста >>

101. 01. УСЛОВИЯ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

И както всеки може да усвои писмеността, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища.
И както всеки може да усвои писмеността, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища. Само в едно отношение условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дейност: поради бедност и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способности във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях.
към текста >>

Достойните за преклонение неща вземаха превес над всички ежедневни подробности от живота.
За всеки от нас трябва да е напълно ясно, че ако човек се остави да бъде завладян от външната страна на днешната цивилизация, той много трудно ще стигне до познанието за висшите светове. Той може да постигне това само след упорита работа върху себе си. През епохите, когато условията на материалния живот не бяха толкова сложни, духовното извисяване беше по-лесно осъществимо. Достойните за преклонение неща вземаха превес над всички ежедневни подробности от живота. Но в епохата на нашата прекалено критична цивилизация, идеалите изчезват. Вместо преклонение, удивлението, страхопочитанието и молитвената нагласа, на преден план настъпват съвсем други чувства. Нашата цивилизация все повече изтласква първите чувства и в ежедневието човек рядко се докосва до тях. Ако някой търси висшето познание, той трябва да породи тези чувства в себе си, да ги влива сам в своята душа. А това се постига не чрез изучаване, а чрез самия живот.
към текста >>

Но това не трябва да остане само външно правилно в живота.
Окултният ученик винаги трябва да прилага този принцип. Опитните окултисти знаят каква сила натрупва от навика да се търсят добрите страни във всички неща и отказа да се критикува. Но това не трябва да остане само външно правилно в живота. То трябва да проникне в най-дълбоките бездни на нашата душа. Човек държи в ръцете си средствата за своето усъвършенствуване и в хода на времето той може да се преобрази напълно. Обаче това преобразяване трябва да се извърши в неговия вътрешен свят, в областта на неговия мисловен живот. Съвсем не достатъчно, ако аз външно проявя уважение към едно или друго същество; това уважение аз трябва да изградя в моите мисли. Така окултният ученик започва да влива смирение в своя мисловен живот.
към текста >>

Всеки миг, в който отхвърляме нашите негативни и осъждащи преценки относно света и живота, ни доближава до висшето познание.
Всеки миг, в който отхвърляме нашите негативни и осъждащи преценки относно света и живота, ни доближава до висшето познание. И ние напредваме бързо, ако в тези мигове проникваме нашето съзнание с такива мисли, които ни изпълват с удивление и преклонение пред света и живота. Който има опит в тези неща знае, че подобни мигове пробуждат в душата сили, които иначе биха останали спящи. По този начин у човека се пробужда духовно зрение. Сега той започва да забелязва около себе си неща, които по-рано не е виждал. Той започва да разбира, че по-рано е виждал само една част от заобикалящият го свят.
към текста >>

И ние напредваме бързо, ако в тези мигове проникваме нашето съзнание с такива мисли, които ни изпълват с удивление и преклонение пред света и живота.
Всеки миг, в който отхвърляме нашите негативни и осъждащи преценки относно света и живота, ни доближава до висшето познание. И ние напредваме бързо, ако в тези мигове проникваме нашето съзнание с такива мисли, които ни изпълват с удивление и преклонение пред света и живота. Който има опит в тези неща знае, че подобни мигове пробуждат в душата сили, които иначе биха останали спящи. По този начин у човека се пробужда духовно зрение. Сега той започва да забелязва около себе си неща, които по-рано не е виждал. Той започва да разбира, че по-рано е виждал само една част от заобикалящият го свят. Сега хората застават пред него под съвсем друга форма.
към текста >>

Естествено, през този период от живота, човек все още не е в състояние да вижда това, което се описва като човешка аура.
Който има опит в тези неща знае, че подобни мигове пробуждат в душата сили, които иначе биха останали спящи. По този начин у човека се пробужда духовно зрение. Сега той започва да забелязва около себе си неща, които по-рано не е виждал. Той започва да разбира, че по-рано е виждал само една част от заобикалящият го свят. Сега хората застават пред него под съвсем друга форма. Естествено, през този период от живота, човек все още не е в състояние да вижда това, което се описва като човешка аура. За тази цел се изисква много по-напреднало обучение. А то се осъществява по-добре, ако вече е преминат периода на упорити медитации, целящи постигането на смирение и преклонение.
към текста >>

За тази цел се изисква много по-напреднало обучение.
По този начин у човека се пробужда духовно зрение. Сега той започва да забелязва около себе си неща, които по-рано не е виждал. Той започва да разбира, че по-рано е виждал само една част от заобикалящият го свят. Сега хората застават пред него под съвсем друга форма. Естествено, през този период от живота, човек все още не е в състояние да вижда това, което се описва като човешка аура. За тази цел се изисква много по-напреднало обучение. А то се осъществява по-добре, ако вече е преминат периода на упорити медитации, целящи постигането на смирение и преклонение.
към текста >>

102. 03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня.
Окултният ученик трябва да отдели от своя всекидневен живот определено време, през което да се отдаде на нещо съвсем различно от обичайните му занимания. През това кратко време, той трябва да постигне един съвършено друг душевен живот. Погрешно е да смятаме обаче, че това, което той постига през тези минути, няма връзка с неговите нормални задължения. Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня. От друга страна, не трябва да мислим, че времето, отделено за изпълняването на това правило, ще пречи на другите ни задължения. Защото ако някой не може да разполага с повече време, достатъчни са и пет минути дневно, стига той да знае как да ги използва.
към текста >>

Той съвсем не се отчуждава от "живота".
Докато човек не е усетил плодовете на вътрешното спокойствие, той трябва да спазва последователно и строго посочените правила. За всеки, който постъпва по този начин, идва ден, когато около него се разлива духовна светлина и вътрешно зрение му открива един съвършено нов свят. Обстоятелството, че започва да прилага правила, изобщо не трябва да промени външния живот на окултния ученик. Той както и по-рано, продължава да изпълнява своите задължения; понася същите страдания изпитва същата радост. Той съвсем не се отчуждава от "живота". Напротив, през останалата част на деня, той ще води много по-активен живот, защото в минутите на съзерцание, се издига до "по-висшия живот".
към текста >>

Постепенно окултният ученик все повече поема в свои ръце ръководството на живота си и все по-малко се поддава на външните обстоятелства.
Постепенно този "по-висш живот" започва да оказва своето въздействие върху всекидневния живот. Минутите на вътрешно спокойствие променят цялото ежедневие. Целият човек става по-спокоен, по-сигурен в своите действия и независим от изненадите в деня. Постепенно окултният ученик все повече поема в свои ръце ръководството на живота си и все по-малко се поддава на външните обстоятелства.
към текста >>

И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие.
Променя се цялостното му светоусещане. По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това". Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин". Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие. Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки.
към текста >>

Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек".
То е възможно само ако протича в условията на описаните вече "вътрешно спокойствие" и "сигурност". Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му позволи да го насочва насам и натам. Подобен човек е като растение, което е принудено да се развива в пукнатината на една скала. То загива ако не си извоюва жизнено пространство. А пространство за вътрешния човек не могат да осигурят никакви външни сили; това може да постигне само вътрешното спокойствие. Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек". Окултният ученик трябва сам да роди в себе си новия, висш човек.
към текста >>

Окултният ученик постига своята цел толкова по-сигурно, колкото по-упорито търси тази сила.
И тогава този "висш човек" става "вътрешния повелител", който уверено насочва всички действия на външния човек. Докато външният човек има надмощие, "вътрешният" е негов роб и не може да развие своите сили. Ако моите настроения зависят от друг, а не от мен, аз не съм още господар на себе си, или по-добре казано: Аз все още не съм открил "повелителя в себе си". Аз трябва да развия в себе си такава способност, с чиято помощ външните сетивни впечатления да ми оказват единствено определеното от мен въздействие; едва тогава аз мога да стана окултен ученик. Окултният ученик постига своята цел толкова по-сигурно, колкото по-упорито търси тази сила. Нещата се свеждат до упоритото търсене, а не до постиженията за определен период от време. Мнозина работят години наред, без да забелязват някакъв видим напредък; а други, които не се отчайват и остават непоколебими, внезапно се добират до "вътрешната победа". Разбира се, в много от случаите е необходима голяма сила, за да се постигнат периодите на вътрешно спокойствие. Но колкото по-голяма е тази сила, толкова по-значителни са постигнатите резултати.
към текста >>

За тази цел той може да си помогне, ако не се оставя сляпо на мислите, които възникват в него.
Обаче в такива моменти окултният ученик не трябва да се отдава на екзалтация; в душата му не трябва да се промъкват смътни и неопределени усещания. Те само биха му били попречили да стигне до истинското духовно познание. Неговите мисли трябва да приемат ясно очертани и прецизни форми. За тази цел той може да си помогне, ако не се оставя сляпо на мислите, които възникват в него. Напротив, той трябва да се проникне от възвишените мисли, които духовно напредналите хора вече са породили в себе си по време на медитиране. За изходна точка той може да вземе съчиненията, които са възникнали като откровение в хода на медитациите. Такива текстове ще намери в древната мистична, гностична и в съвременното духовнонаучна литература. Там той ще открие теми за своите медитации. В тези съчинения изследователите на Духа са оставили достатъчно много от божественото знание; самият дух е предал на света това знание чрез своите посланици.
към текста >>

103. 05. А. ПОДГОТОВКА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Подготовката се състои в една точно определена грижа за живота на чувствата и мислите.
Подготовката се състои в една точно определена грижа за живота на чувствата и мислите. Благодарение на тази грижа, в "душевното" и "духовното" тяло се появяват висши сетивни и действени органи, както и предишните еволюционни епохи природните сили са снабдили физическото тяло със съответните сетива и органи. Началото започва с това, че вниманието на душата се насочва към определени явления от външния физически свят. От една страна, това са процесите на поникване, растеж и зреене, от друга процесите на прецъфтяване, увяхване, умиране. Навсякъде, където и да отправи поглед, човек среща тези явления. И съвсем естествено, те пробуждат в него определени чувства и мисли.
към текста >>

Те трябва да се породят от живота на неговата душа.
Подобни закони съществуват и в света на чувствата и мислите, само че те не действат върху човека отвън. Те трябва да се породят от живота на неговата душа. Това се постига, когато човек не допуска до себе си лоши чувства и мисли. Всяко произволно мечтателство и фантазиране, всички случайно възникващи и бързо преходни чувства трябва да бъдат отстранени. В същото време човек далеч не обеднява душевно. Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания начин, богатството на неговите чувства и творческата продуктивност на неговото въображение рязко нарастват. Вместо дребнава сантименталност и случайни мисловни асоциации, на преден план идват дълбоко съдържателни чувства и плодотворни мисли.
към текста >>

Впрочем този вид обучение изисква най-строга самодисциплина, която отвежда човек до извънредно висока цел.
Благодарение на думите, той се вмъква в душата на другия. Така с продължително обучение от този вид, звукът става най-доброто средство за възприемане на душата и Духа. Впрочем този вид обучение изисква най-строга самодисциплина, която отвежда човек до извънредно висока цел.
към текста >>

И ако то липсва, всички останали средства няма да доведат окултния ученик до мечтаната цел.
Напротив, четенето на такава литература и вникването в окултните учения, ни подготвя за лични опитности в свръхсетивния свят. Всяко изречение от Тайната Наука, което човек чува, е призвано да тласка душата му напред. Следователно, към всичко, за което става дума, трябва да се прибави и усърдното изучаване на писмените окултни източници. То спада към задължителната подготовка на всяко окултно обучение. И ако то липсва, всички останали средства няма да доведат окултния ученик до мечтаната цел. Защото окултните учения, бликащи от живото "вътрешно слово", сами притежават духовен живот. Те не са просто думи, а живи сили. И ако ти следваш думите на един окултен учител, ако четеш книга, написана под влиянието на истински вътрешен опит, в твоята душа ще се пробудят сили, които ще те направят ясновиждащ, също както природните сили са изградили от живата материя твоите очи и уши.
към текста >>

104. 06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Строго трябва да бъде спазено правилото: Никой не бива да изразходва за посочените упражнения повече време и сили, отколкото му позволяват неговите задължения и неговото място в живота.
В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни. Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят. Тук ще изнесем само такива подробности, които могат да бъдат разбрани от обикновеното човешко мислене. Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията. Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада. Строго трябва да бъде спазено правилото: Никой не бива да изразходва за посочените упражнения повече време и сили, отколкото му позволяват неговите задължения и неговото място в живота. Встъпването в "пътя" далеч не трябва да се съпровожда с каквато и да е външна промяна. За да се постигнат действителни резултати, необходимо е търпение. След броени минути човек трябва да прекратява упражненията и спокойно да се занимава със своята ежедневна работа, без да я смущава с мисли от упражненията. Който не е усвоил изкуството да чака в най-добрия и висш смисъл на думата, той не е подходящ за окултно обучение и никога няма да постигне значителни резултати в своя път.
към текста >>

105. 07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Тук ще споделим само един от възможните пътища за постигане на тази цел.
Нека всеки каже в себе си: в моя собствен чувствен и мисловен свят са скрити най-възвишените тайни, само че досега не съм можел да се докосна до тях. Всичко се обяснява с това, че носейки непрекъснато своето тяло, душа и Дух, човек има съзнание единствено за тялото, а не за душата и Духа. Окултният ученик започва да осъзнава своето тяло. Ето защо ученикът трябва да насочи в правилна посока своите чувства и мисли. Така той развива способността да възприема невидими за обикновения човек неща и процеси. Тук ще споделим само един от възможните пътища за постигане на тази цел.
към текста >>

Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението.
Ако това семе бъде посадено в земята, от него ще поникне растение съвсем живо и нагледно, обрисувайте го подробно във вашето въображение и се замислете: "Това, което си представям сега в моето въображение, е нещо, което по-късно действително ще произлезе от това семе чрез силите на земята и светлината. Ако бих имал пред себе си един изкуствен предмет, колкото и да би приличал на семето, така че да не може да бъде различен от него, никакви сили на земята и светлината неща са в състояние да извлекат едно растение". Който си представя тази мисъл пределно ясно и я изживява вътрешно, той ще почувствува и още нещо; вътре в семето, макар и в скрита форма а именно като сила вече се намира онова, което ще израсне по-късно от него. В изкуствения предмет, наподобяващ семето, тази сила липсва, въпреки че за моите очи двете семена са еднакви. Следователно в истинското семе има нещо невидимо, което в изкуственото не съществува. Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението. Не става дума за достоверно проучване на сетивния предмет, а за развитието на определени душевно-духовни сили). Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам. Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо. Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно. Налага се да подчертаем още веднъж: това, което мислим, трябва да го чувствуваме, и то особено силно.
към текста >>

И най-голямата грешка би била сторена, ако в хода на тези упражнения някой би смутил своето равновесие и ако би престанал да разсъждава ясно и точно за обикновените неща от живота, както е вършил това по-рано.
От друга страна сме длъжни да подчертаем, че здравия усет за разграничаването между истина и илюзия трябва да се култивира непрекъснато. По време на всички тези упражнения човек не трябва да губи нито за миг съзнателния контрол над себе си. И в тази област той трябва да мисли така ясно, както прави това за нещата и процесите, свързани с ежедневието. Би било твърде лошо, ако той изпадне в мечтателство Разумът трябва да е ясен и трезв във всеки отделен миг. И най-голямата грешка би била сторена, ако в хода на тези упражнения някой би смутил своето равновесие и ако би престанал да разсъждава ясно и точно за обикновените неща от живота, както е вършил това по-рано. Окултният ученик непрекъснато трябва да се уверява дали не е нарушил своето вътрешно настроение, дали е останал същия в своето обичайно ежедневие. Непоколебимо вътрешно спокойствие и ясен поглед върху нещата ето какво трябва да извоюва за себе си. Разбира се, строго препоръчително е да не се отдава на празно мечтателство, както и на случайни упражнения. Обсъжданата тук дисциплина на мисленето се практикува в окултните школи от най-дълбока древност и тук става дума единствено за нея. Който иска да прилага други упражнения, измислени от самия него или пък случайно дочути тук или там, ще допусне фатална грешка и скоро ще затъне в мътните води на фантастиката.
към текста >>

До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели.
Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности. До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели. Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит. Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора.
към текста >>

Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие.
Той ще проумее, че до сега е действувал и мислил по определен начин, само защото е бил в плен на незнанието. Много от предишните му основания и доводи ще загубят своята достоверност. Ако е правел нещо от суета, той ще види колко нищожна е всяка суета за знаещият. Ако се е стремял към нещо от алчност, ще установи колко разрушителна е всяка алчност. Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дейност и мислене. Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие. Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот.
към текста >>

106. 08. ПОСВЕЩЕНИЕТО GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Защото нека запомним: истинското "изпитание чрез огъня" няма за цел да задоволи любопитството на кандидата.
За мнозина самият живот представлява един процес на несъзнателно посвещение чрез изпитанията, свързани с огъня. Това са онези, които са минали през богатите опитности, довели по естествен път до нарастване на тяхната смелост, на тяхната твърдост, на пълното доверие в себе си; те понасят с несъкрушима сила и спокойствие всяко страдание, всяко разочарование, всеки неуспех. Всеки който е минал по този труден път, без дори да подозира, е вече посветен. Необходим е съвсем незначителен тласък, за да се отворят неговите духовни възприемателни органи и за да стане ясновиждащ. Защото нека запомним: истинското "изпитание чрез огъня" няма за цел да задоволи любопитството на кандидата. Разбира се, той се запознава с някои необичайни факти, за които другите хора нямат никаква представа. Обаче това запознаване е не цел, а само средство за постигане на целта.
към текста >>

Обаче това запознаване е не цел, а само средство за постигане на целта.
Това са онези, които са минали през богатите опитности, довели по естествен път до нарастване на тяхната смелост, на тяхната твърдост, на пълното доверие в себе си; те понасят с несъкрушима сила и спокойствие всяко страдание, всяко разочарование, всеки неуспех. Всеки който е минал по този труден път, без дори да подозира, е вече посветен. Необходим е съвсем незначителен тласък, за да се отворят неговите духовни възприемателни органи и за да стане ясновиждащ. Защото нека запомним: истинското "изпитание чрез огъня" няма за цел да задоволи любопитството на кандидата. Разбира се, той се запознава с някои необичайни факти, за които другите хора нямат никаква представа. Обаче това запознаване е не цел, а само средство за постигане на целта.
към текста >>

То има за цел да установи дали той може да се развива спокойно и уверено във висшите светове.
Поради причини, които тук не можем да обясним, техните дарби изглеждат свръхестествени. Единственото, което ги различава от окултния ученик, е че последният действува в пълно съзнание и с ясен поглед върху сложната цялост на нещата. Чрез обучението той постига това, което другите получават като дар от висшите сили за доброто на света. Тези благословени от Бога хора заслужават истинско уважение, но това съвсем не означава, че обучението е нещо излишно. Когато окултният ученик овладее споменатите писмени знаци, за него започва едно друго "изпитание". То има за цел да установи дали той може да се развива спокойно и уверено във висшите светове. В условията на обикновения живот подтиците за нашите действия често се коренят във външните обстоятелства. Човек предприема определени действия, защото едни или други задължения му ги налагат.
към текста >>

За тази цел окултното обучение поставя пред кандидата определена задача.
При посочената степен на Посвещение съществува задължения, които не се определят от външни мотиви. Окултният ученик се ръководи не от външни обстоятелства, а от онези правила, до които достига благодарение на "тайния" език. Така чрез второто "изпитание" той трябва да покаже, че ръководен не от тези правила, е способен да действува със същата увереност, с която например един държавен служител изпълнява своите служебни задължения. За тази цел окултното обучение поставя пред кандидата определена задача. Той трябва да се справи с нея, благодарение на опитностите, които е натрупал в хода на Подготовката и Просветлението. А това, което той трябва да извърши, ще узнае с помощта на усвоените от него писмени знаци. Ако разпознае своите задължения и ако действува съобразно тях, тогава той е издържал изпитанието.
към текста >>

В този случай кандидатът незабавно би загубил своята крайна цел и би бил въвлечен в продължително объркване.
При описаното изпитание също става дума за придобиване на известни нови качества и благодарение на своите опитности във висшите светове, човек изгражда тези качества за кратко време до такава степен, каквато в обикновения ход на еволюцията би постигнал само след много прераждания. Същественото тук е следното. За да породи описаните изменения в областта на висшите светове, кандидатът трябва да следва единствено импулсите, които бликват от неговите висши възприятия и от дешифрирането на скритата писменост. Ако в действията му се намеси дори само една част от неговите лични желания, мнения и т. н.; ако дори и само за миг се отклони от законите, които е признал за верни, тогава резултатът би бил съвсем друг. В този случай кандидатът незабавно би загубил своята крайна цел и би бил въвлечен в продължително объркване.
към текста >>

Човек трябва да е работил вече върху нея през всичките досегашни периоди от живота си; но едва сега кандидатът ще покаже дали притежава тази способност, така че да поеме по пътя на истинското познание.
Едно от най-важните качества в тази степен на Посвещението е безусловно здравата и сигурна разсъдъчна способност. Човек трябва да е работил вече върху нея през всичките досегашни периоди от живота си; но едва сега кандидатът ще покаже дали притежава тази способност, така че да поеме по пътя на истинското познание. Той може да напредва по този път, само ако е в състояние да различава илюзиите, фантастните образи, суеверието и всякакъв род други заблуждения от истинската действителност, а във висшите сфери на Битието различаването е много по-трудно отколкото във физическия свят. Спрямо нещата, пред които кандидатът се изправя, трябва да изчезне всеки предразсъдък, всяко лично предпочитание; като ръководна нишка трябва да служи единствено истината. Кандидатът следва да е готов незабавно да се откаже от всяка мисъл, от всяко становище, ако логиката изисква това. Сигурност във висшите светове се постига, само ако човек винаги може да е безпощаден към своите собствени убеждения. Хора, склонни към мечтателство, към суеверие, не могат да напредват по пътя на окултното познание.
към текста >>

Обаче съвсем не е нужно да смятаме, че за окултния ученик изчезва поетичният усет към живота или могъщата способност за вдъхновение, само защото над портата, която води към втората степен на Посвещението, стоят думите: "Нека всички предразсъдъци да изчезнат от теб", а над портата към първата степен вече е прочел: "без здрав разум всяка твоя стъпка е напразна".
Сега те се разкриват пред него в своите собствени закони. Обаче той не може да завоюва това богатство, ако се поддава на илюзии и измами. Би било твърде зле, ако неговите предразсъдъци и фантазии се намесват в неговото мислене. Мечтатели и фантасти са също така неподходящи за окултно обучение, както и суеверните хора. Защото най-опасните врагове по пътя към висшето познание са спотаени тъкмо в мечтателството, фантазьорството и суеверието. Обаче съвсем не е нужно да смятаме, че за окултния ученик изчезва поетичният усет към живота или могъщата способност за вдъхновение, само защото над портата, която води към втората степен на Посвещението, стоят думите: "Нека всички предразсъдъци да изчезнат от теб", а над портата към първата степен вече е прочел: "без здрав разум всяка твоя стъпка е напразна".
към текста >>

Сега пред него не се поставя някаква определена цел.
Когато кандидатът е достатъчно напреднал, очаква го третото "изпитание". Сега пред него не се поставя някаква определена цел. Всичко е в собствените му ръце. Той се намира в едно състояние, при което нищо не го подтиква към действие. Той трябва да открие своя път единствено чрез самия себе си. Около него не съществуват нито предмети, нито личности, които да го насочат в една или друга посока. Нищо и никой не може да му даде силата, от която той се нуждае.
към текста >>

Защото, ако устои в описаните изпитания, човек се издига до най-приказното щастие в живота си.
Сега той трябва да утвърждава не друго, а присъствието на духа. Тъкмо това е качеството, към което ученикът е устремен в този период в неговото развитие. Всички повърхностни мотиви за действие и мислене, с което човек е свикнал от по-рано, сега отпадат. За да не изпадне в бедствие, той трябва да открие в самия себе си единствената и здрава опорна точка. Нито един от читателите на тези редове не трябва да изпада в антипатия спрямо непрекъснатото връщане към самия себе си, без да е подробно запознат с по-нататъшния ход на нещата. Защото, ако устои в описаните изпитания, човек се издига до най-приказното щастие в живота си. И тук, както и в другите случаи, за мнозина обикновеният живот се превръща в истинско окултно обучение. За онези, които са стигнали дотам, че могат да вземат бързи решения и да се изправят съвършено спокойни пред внезапно възникващите трудности от всякакъв род, животът е вече е една разновидност на окултното обучение. Най-благодатните ситуации са онези, при които адекватното поведение е невъзможно без светкавичната бързина на решението. Ако човек се ориентира бързо, ако може да взема бързи, точни и спокойни решения дори и ако само секунди колебание биха улеснили вече връхлитащото нещастие, и ако тази способност за бързи решения е превърната в трайна черта от характера, той е несъзнавано узрял за третото "изпитание". Защото сега съществено е да изградим в себе си безусловно присъствие на духа.
към текста >>

Не става дума за "премълчаване" на висшите истини, а за тактичното им прилагане в живота.
Изразите "клетва" и "издавам" не са съвсем подходящи. Разбира се, това не е "клетва" в обикновения смисъл на думата. По скоро при тази нова степен от развитието се придобива определена опитност. Окултният кандидат се научава да прилага висшето познание в служба на човечеството. Едва сега той започва да разбира света по правилен начин. Не става дума за "премълчаване" на висшите истини, а за тактичното им прилагане в живота. Това чудесно качество се култивира по отношение на много от нещата, за които по-рано е говорил и специално за начина, по който е правил това.
към текста >>

Разбира се, това съвсем не означава, да се отхвърли натрупания в живота опит.
Когато кандидатът извоюва тази степен, получава това, което на символичен език се означава като "питието на забравата". Той научава тайни, благодарение на които може да действува без да е непрекъснато смущаван от низшата памет. Всичко това е необходимо за Посветения, защото той трябва да гледа на света с пълно доверие. Той трябва да е в състояние да разкъсва завесата на спомените, която обгръща човека във всеки миг от неговия живот. Ако аз съдя за нещо, което ми се случи днес, според това, което съм изпитал вчера, се подлагам на всевъзможни заблуждения. Разбира се, това съвсем не означава, да се отхвърли натрупания в живота опит. Напротив, човек е длъжен да го съхранява по възможно най-добър начин. Но като Посветен той трябва да е способен за всяко ново събитие в живота си да съди единствено от самия себе си и да не бъде смущаван от спомените на миналото. Аз съм длъжен във всеки миг от моя живот да очаквам от даден предмет или Същество съвършено ново откровение. Ако съдя за новото според критериите на миналото, аз се излагам на опасността от всевъзможни грешки.
към текста >>

Но като Посветен той трябва да е способен за всяко ново събитие в живота си да съди единствено от самия себе си и да не бъде смущаван от спомените на миналото.
Всичко това е необходимо за Посветения, защото той трябва да гледа на света с пълно доверие. Той трябва да е в състояние да разкъсва завесата на спомените, която обгръща човека във всеки миг от неговия живот. Ако аз съдя за нещо, което ми се случи днес, според това, което съм изпитал вчера, се подлагам на всевъзможни заблуждения. Разбира се, това съвсем не означава, да се отхвърли натрупания в живота опит. Напротив, човек е длъжен да го съхранява по възможно най-добър начин. Но като Посветен той трябва да е способен за всяко ново събитие в живота си да съди единствено от самия себе си и да не бъде смущаван от спомените на миналото. Аз съм длъжен във всеки миг от моя живот да очаквам от даден предмет или Същество съвършено ново откровение. Ако съдя за новото според критериите на миналото, аз се излагам на опасността от всевъзможни грешки.
към текста >>

За тази цел обикновената памет не е достатъчна.
Второто "питие", което се предлага на Посветения, е "питието на спомена". С негова помощ той постига онази способност, която му позволява непрекъснато да се докосва до по-висшите духовни тайни. За тази цел обикновената памет не е достатъчна. Човек трябва да стане едно цяло с висшите истини. Съвсем не е достатъчно той да знае за тях; по най-естествен начин те трябва да станат неизбежна съставна част от живота му, каквито са например храната и водата за обикновения човек. Те трябва да се превърнат в цел на обучението, в навик. Върху тях не трябва да се разсъждава в обикновения смисъл на думата; те следва да изразяват себе си чрез самия човек и да протичат в него, подобно на жизнените процеси в неговия организъм. Така в духовен смисъл, Посветеният все повече се приближава до това, което природата е направила от него във физическия смисъл.
към текста >>

Съвсем не е достатъчно той да знае за тях; по най-естествен начин те трябва да станат неизбежна съставна част от живота му, каквито са например храната и водата за обикновения човек.
Второто "питие", което се предлага на Посветения, е "питието на спомена". С негова помощ той постига онази способност, която му позволява непрекъснато да се докосва до по-висшите духовни тайни. За тази цел обикновената памет не е достатъчна. Човек трябва да стане едно цяло с висшите истини. Съвсем не е достатъчно той да знае за тях; по най-естествен начин те трябва да станат неизбежна съставна част от живота му, каквито са например храната и водата за обикновения човек. Те трябва да се превърнат в цел на обучението, в навик. Върху тях не трябва да се разсъждава в обикновения смисъл на думата; те следва да изразяват себе си чрез самия човек и да протичат в него, подобно на жизнените процеси в неговия организъм. Така в духовен смисъл, Посветеният все повече се приближава до това, което природата е направила от него във физическия смисъл.
към текста >>

Те трябва да се превърнат в цел на обучението, в навик.
Второто "питие", което се предлага на Посветения, е "питието на спомена". С негова помощ той постига онази способност, която му позволява непрекъснато да се докосва до по-висшите духовни тайни. За тази цел обикновената памет не е достатъчна. Човек трябва да стане едно цяло с висшите истини. Съвсем не е достатъчно той да знае за тях; по най-естествен начин те трябва да станат неизбежна съставна част от живота му, каквито са например храната и водата за обикновения човек. Те трябва да се превърнат в цел на обучението, в навик. Върху тях не трябва да се разсъждава в обикновения смисъл на думата; те следва да изразяват себе си чрез самия човек и да протичат в него, подобно на жизнените процеси в неговия организъм. Така в духовен смисъл, Посветеният все повече се приближава до това, което природата е направила от него във физическия смисъл.
към текста >>

107. 09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Той е длъжен с молитвен трепет да се вслушва във всичко което говори към тази крайна цел.
От окултния ученик трябва да изчезне и всяко любопитство. Той трябва максимално да отвикне от въпроси, които са предназначени да задоволят личният му порив към познание. Той е длъжен с молитвен трепет да се вслушва във всичко което говори към тази крайна цел.
към текста >>

Вероятно мнозина биха жела ли да научат от собствен опит нещо за живота си преди своето раждане.
Мъдрецът първо се научава да вниква в законите на света и чак тогава неговите желания се превръщат в сила, готови да се осъществят в действие. Нека се обърнем към един пример. Вероятно мнозина биха жела ли да научат от собствен опит нещо за живота си преди своето раждане. Подобно желание остава напълно безцелно и безрезултатно, докато съответният индивид не вникне антропософски в законите за самата същност на вечността, докато не разпростре своето познание и то в най-дълбоките му и интимни форми върху тези закони. Ако обаче той действително овладее този вид познание, и едва тогава се устреми по-нататък, неговите облагородени и пречистени желания ще му бъдат от несъмнена полза.
към текста >>

Защото за тази цел е необходимо още преди това у мен да е развито един вид душевно зрение, един вид душевно око.
Когато изпадам в гняв или раздразнение, аз издигам една бариера в околния душевен свят и неговите душевни сили, предназначени за изграждането на моите духовни възприемателни органи, вече не достигат до мен. Ако например даден човек ме дразни с нещо, той изпраща в околния душевен свят точно определен душевен поток. Докато съм раздразнен, аз не мога да виждам този поток. Моят гняв го прикрива. От друга страна, не бива да смятам, че ако укротя моя гняв, пред мен веднага ще се разиграе някакво душевно (астрално) явление. Защото за тази цел е необходимо още преди това у мен да е развито един вид душевно зрение, един вид душевно око. Наченки на такова око съществува у всеки човек обаче те остават в зародишното си състояние, ако той продължава да се поддава на гняв и раздразнение. Съвсем не е достатъчно само да се започне борбата с гнева; тя трябва да се води с търпение и упоритост; едва след време един ден ще установим, че това душевно око се е развило. Впрочем за постигането на това състояние, гневът не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна. Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили борба срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане. Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече.
към текста >>

108. 10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

За тази цел човек трябва да внимава при изграждането на своите представи.
Първият от тях се състои в начина, по който човек се отнася към представите. Обикновено в тази област човек се оставя на случайността. Той чува едно или друго, вижда това или онова и после изгражда своите понятия. Докато той постъпва по този начин, неговият 16-листен лотосов цвят остава напълно бездействен. Едва след като човек вземе възпитанието си в свои ръце, лотосовият цвят оживява. За тази цел човек трябва да внимава при изграждането на своите представи. Всяка от тях трябва да има за него конкретно и точно значение. В нея той е длъжен да вижда определено послание от страна на външния свят. Длъжен е да не допуска случайни представи и да насочва живота на своите понятия така, че те да отразяват външния свят вярно и точно.
към текста >>

Длъжен е да не допуска случайни представи и да насочва живота на своите понятия така, че те да отразяват външния свят вярно и точно.
Докато той постъпва по този начин, неговият 16-листен лотосов цвят остава напълно бездействен. Едва след като човек вземе възпитанието си в свои ръце, лотосовият цвят оживява. За тази цел човек трябва да внимава при изграждането на своите представи. Всяка от тях трябва да има за него конкретно и точно значение. В нея той е длъжен да вижда определено послание от страна на външния свят. Длъжен е да не допуска случайни представи и да насочва живота на своите понятия така, че те да отразяват външния свят вярно и точно.
към текста >>

Грижата за здравето и всички навици имат единствената цел да му осигурят смислен и хармоничен живот.
Петото Условие се състои в правилната организация на цялостния живот. Окултният ученик се стреми да живее в съгласие с природните и духовни закони. Той еднакво избягва както прибързаността, така и леността. За него животът е арена за работа и той насочва всичките си действия в съответствие с този факт. Грижата за здравето и всички навици имат единствената цел да му осигурят смислен и хармоничен живот.
към текста >>

Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота.
Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота. Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опитности. Ако е извършил нещо по неправилен път и несъвършен начин, това ще му послужи за повод, след време да го стори както трябва. В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опитности. Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения.
към текста >>

До тогава, докато смята определена цел за правилна, окултният ученик не трябва да позволява на никакви влияния да го отклоняват от нея.
Третото Качество се свежда до изграждане на постоянство. До тогава, докато смята определена цел за правилна, окултният ученик не трябва да позволява на никакви влияния да го отклоняват от нея. За него пречките са стимул за постигане на целта, а не повод за отстъпление.
към текста >>

На Четвърто Място идва търпението и толерантността към другите хора, същества и неща в живота.
На Четвърто Място идва търпението и толерантността към другите хора, същества и неща в живота. Окултният ученик подтиска всяка излишна критика спрямо несъвършенството и злото и се стреми да разбере всичко, което среща по своя път. Както Слънцето свети и за лошите, за злите, така и той не трябва да ги лишава от своята проникновена обич и разбиране. Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока. Той не само че уважава чуждите мнения, но се старае да се постави на мястото на другия.
към текста >>

На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота.
На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота. В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие". Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия. Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения". Напротив, той е готов винаги да съпостави своите убеждения с тези на другите хора, и ако трябва да ги коригира. Той е непрекъснато отворен за всичко, което среща по своя пъти.
към текста >>

Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между истината и заблужденията.
Но те са полезни не само за този, който иска или може да приеме окултното обучение, а за всеки човек, желаещ да промени своя живот в посочения смисъл. Защото въздействията върху човешкото астрално тяло, макар и бавно, настъпват във всички случаи. Спазването на тези предписания е неизбежно за окултния ученик. Ако той се опитва да напредне в окултното обучение без да ги спазва, би навлязъл в духовните светове с недоразвити свръхсетивни органи и вместо да познае истината, ще стане жертва на всевъзможни измами и илюзии. В известен с мисъл той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора на физическия сетивен свят, а сега е надникнал зад сетивния свят и неизбежно ще допуска грешки относно самия него, преди да е постигнал сигурност във висшите светове. Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между истината и заблужденията.
към текста >>

Науката за Духа подпомага узряването, обаче правилните форми на лотосовите цветове зависят от общата насока на живота, за която вече става дума.
Ако в атмосфера на пълно спокойствие човек не постигне тяхната съответствуваща форма, лотосовите цветове израстват в грозен и уродлив вид. Науката за Духа подпомага узряването, обаче правилните форми на лотосовите цветове зависят от общата насока на живота, за която вече става дума. От особена важност за душевните усилия, свързани с развитието на 10-листния лотосов цвят. Тук нещата опират до съзнателен контрол над сетивните впечатления, а в началният стадий на ясновидството, този контрол е крайно необходим. Единствено чрез него могат да бъдат премахнати източниците на многобройни илюзии, както и на произвол в духовния свят. Обикновено човек не си дава сметка за влиянията, които определят неговите мисли и спомени.
към текста >>

И колко подобни случаи има в живота.
Внезапно тази мисъл взема съвършено друга посока. Той си припомня някакво събитие, станало преди много години и го свързва със сегашната мисъл. Обаче той изобщо не забелязва, че през прозореца е зърнал нечие лице, имащо голяма прилика с някого, който е взел участие в споменатото събитие. До неговото съзнание стига не гледката от прозореца, а нейното последствие. Ето защо смята, че всичко му е "хрумнало от само себе си". И колко подобни случаи има в живота. Колко много фактори се намесват в него, за които само сме чели или слушали, без да са обхванати от нашето съзнание. Случва се например, някой да не понася даден цвят; обаче той съвсем не си дава сметка, че причината е в неговия училищен възпитател който го е измъчвал преди много години, облечен в костюм със същия цвят. Безброй илюзии в нашия живот се основават на такива несъзнателни асоциации. Много неща се отпечатват върху душата, без тя да ги фиксира в съзнанието.
към текста >>

За тази цел чрез своето себесъзнание окултният ученик трябва да постигне съвършена хармония между тяло, душа и Дух.
Значително по-трудно е изграждането на "16-листния лотосов цвят" разположен в средата на тялото. За тази цел чрез своето себесъзнание окултният ученик трябва да постигне съвършена хармония между тяло, душа и Дух. Процесите на физическия организъм, влеченията и страстите на душата, мислите и идеите на Духа всички те трябва да заживеят в пълно съзвучие. Тялото трябва да бъде така пречистено и облагородено, че неговите органи да се подчиняват единствено на импулсите, които работят в служба на душата и Духа. Благодарение на тялото, душата не трябва да се увлича в горещи желания и страсти, влизащи в противоречие с правилното и точно мислене. От своя страна духът е длъжен да не се налага над душата както господар над робите си с присъщите си нравствени категории и закони. Душата сама трябва да им се подчини, и то свободно, по своя собствена воля.
към текста >>

Ако например някой избягва една чувствена наслада, с цел да се пречисти, това лишение му помага само ако тялото не е принудено да страда.
Окултният ученик спокойно може да се довери на своята чувственост, понеже тя е достатъчно пречистена и не може да му попречи с нищо. Той вече не е длъжен да обуздава своите страсти, защото те сами по себе си следват пътя на доброто. Докато човек изпитва нужда да се изтезава и самобичува, той не може да се издигне над определената степен от окултното обучение. В окултизма няма стойност нито една добродетел, която се постига с външна принуда. Ако човек е измъчван от низши желания, независимо дали те са от телесно или от душевно естество, това винаги смущава неговото окултно обучение, дори и да им се противопоставя с всички сили. Ако например някой избягва една чувствена наслада, с цел да се пречисти, това лишение му помага само ако тялото не е принудено да страда. Оказа се, че тялото желае тази наслада и въздържанието е без никаква стойност. В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане. Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия.
към текста >>

В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане.
Докато човек изпитва нужда да се изтезава и самобичува, той не може да се издигне над определената степен от окултното обучение. В окултизма няма стойност нито една добродетел, която се постига с външна принуда. Ако човек е измъчван от низши желания, независимо дали те са от телесно или от душевно естество, това винаги смущава неговото окултно обучение, дори и да им се противопоставя с всички сили. Ако например някой избягва една чувствена наслада, с цел да се пречисти, това лишение му помага само ако тялото не е принудено да страда. Оказа се, че тялото желае тази наслада и въздържанието е без никаква стойност. В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане. Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия.
към текста >>

Човек започва да съизживява живота на своето обкръжение и може да го отразява в движенията на етерното си тяло.
Междувременно медитациите и упражненията за съсредоточаване продължават. Стига се до онази степен, при която човек се доближава до "вътрешното слово". Нещата добиват съвършено ново значение. Духовният слух прониква в тяхната най-дълбока същност; те започват да говорят на човека. Описаните етерни потоци се свързват с вечните закономерности на света, към който принадлежи и самия той. Човек започва да съизживява живота на своето обкръжение и може да го отразява в движенията на етерното си тяло. Така човек прониква в духовния свят и се добира до съвършено ново разбиране за думите, произнесени от великите учител учители на човечеството.
към текста >>

Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния свят, още преди раждането на своя висш Аз.
Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния свят, още преди раждането на своя висш Аз. Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят". Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно. Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа.
към текста >>

Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени.
Той забелязва вече и големите различия между хората, дължащи се на различните им еволюционни степени. Над себе си той открива личности, отдавна овладели степените, за които той тепърва ще воюва. Той вижда, че ученията и действията им са инспирирани от висшите светове. Всичко това той дължи на своя пръв поглед в свръхсетивния свят. "Великите Посветени" започват да се превръщат за него в живи факти. Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени. Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение. Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата.
към текста >>

Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна свобода спрямо своето физическо тяло.
В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества. Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот. Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи. И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния свят. След всичко казано до тук се вижда по какъв начин окултния ученик действително се превръща в един нов човек. Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна свобода спрямо своето физическо тяло.
към текста >>

109. 11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

За тези цели, както и да е поставен в живота, човек трябва да опазва преди всичко своето телесно и душевно здраве.
Мнозина посочват своята жизнена среда като причина за привидните трудности в развитието си. Те казват: "При моите условия на живот аз не мога да се развивам". За много от тези хора може би е желателно да променят своите жизнени условия; обаче за целите на окултното обучение това съвсем не е необходимо. За тези цели, както и да е поставен в живота, човек трябва да опазва преди всичко своето телесно и душевно здраве.
към текста >>

Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас.
Особено важен за окултния ученик е стремежът към пълно духовно здраве. Нездравият чувствен и мисловен живот във всички случаи ни отдалечава от пътищата към висшето познание. Тук решаващи са ясното, спокойно мислене, както и верният усет за нещата. Нищо не трябва да бъде толкова чуждо за окултния ученик, както склонността към мечтателство, лесна възбудимост, нервност, екзалтация и фанатизъм. Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас. Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо отношение към живота. Той трябва да избягва всяка едностранчивост и всяко напрежение в своите разсъждения и чувства. Ако окултният ученик не изпълни това условие, вместо във висшите светове, той ще попадне в света на своето собствено въображение. За него меродавно става не истината, а общоприетото мнение. За окултния ученик е по-добре да бъде "трезв", отколкото екзалтиран и фанатичен.
към текста >>

Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо отношение към живота.
Особено важен за окултния ученик е стремежът към пълно духовно здраве. Нездравият чувствен и мисловен живот във всички случаи ни отдалечава от пътищата към висшето познание. Тук решаващи са ясното, спокойно мислене, както и верният усет за нещата. Нищо не трябва да бъде толкова чуждо за окултния ученик, както склонността към мечтателство, лесна възбудимост, нервност, екзалтация и фанатизъм. Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас. Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо отношение към живота. Той трябва да избягва всяка едностранчивост и всяко напрежение в своите разсъждения и чувства. Ако окултният ученик не изпълни това условие, вместо във висшите светове, той ще попадне в света на своето собствено въображение. За него меродавно става не истината, а общоприетото мнение. За окултния ученик е по-добре да бъде "трезв", отколкото екзалтиран и фанатичен.
към текста >>

За тази цел е необходимо усещането за нашата душевно-духовна същност.
Ето че всъщност стигаме и до Четвъртото Условие: убеждението, че истинската същност на човека е вложена в неговия вътрешен свят. Който разглежда себе си единствено като продукт на външния свят, като резултат от чисто физическите закономерности, не може да напредва в окултното обучение. За тази цел е необходимо усещането за нашата душевно-духовна същност. Всеки, който развива у себе си усещане, след време започва ясно да различава своя вътрешен дълг от изискванията на външната среда. Той проумява, че едното не може да се измерва непосредствено с другото. Окултният ученик е длъжен да намери златната среда между онова, което налагат външните условия и това, което той сам намира за правилно в своето поведение. Той не трябва да натоварва обкръжението си с неща, които не са по неговите сили; но от друга страна той трябва да е напълно свободен от задължението да изпълнява само изискванията на другите. Признаването на своите истини той трябва да търси единствено в гласа на искрената си и воюваща за познание душа.
към текста >>

Всички изброени условия се обединяват в едно Седмо Условие: Ученикът да цени живота според смисъла на вече споменатите условия.
Всички изброени условия се обединяват в едно Седмо Условие: Ученикът да цени живота според смисъла на вече споменатите условия. Само по този начин той ще предаде единство и цялост на своя живот.
към текста >>

Ако тези условия останат неизпълнени, той ще застава безпомощен пред всяко ново предизвикателство на живота и няма да постигне необходимото доверие към хората.
Такъв човек може би ще възрази, очаквайки обучението да протича в не толкова строги форми. Обаче всеки вътрешен порив трябва да има своя външен еквивалент. Както една картина не е нещо реално, ако съществува само в главата на художника, така и не може да има окултно обучение без съответните външни признаци. Вярно е, че същността на нещата е в духа, а не във формата, но както формата, лишена от Дух, е безлична и жалка, така и Духът би останал инертен, ако не съумее да създаде за себе си подходящите форми. Посочените условия правят окултния ученик достатъчно силен, за да изпълни и по-нататъшните изисквания на окултното обучение. Ако тези условия останат неизпълнени, той ще застава безпомощен пред всяко ново предизвикателство на живота и няма да постигне необходимото доверие към хората.
към текста >>

110. 12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Благодарение на окултното обучение той трябва да постигне двойна цел.
Правилната организация на етерното тяло позволява логична и точна оценка на свръхсетивните опитности. Ето как започва общуването на човека с един непознат досега свят. Благодарение на окултното обучение той трябва да постигне двойна цел.
към текста >>

111. 13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Сега той няма защо да чака своите сънища, за да се пренася в един по-висш свят, защото винаги, когато намери за уместно, може сам да предизвика необходимите за тази цел състояния.
Впрочем той трябва да приема тези откровения за истинско познание, докато те не се потвърдят и от неговото будно дневно съзнание. Но той успява и в тази задача. Сега той може да пренася в будното си съзнание онези особени състояния до които се добира само по време на сънуването. И тогава сетивният свят грейва за него в съвършено нова светлина. Както един слепороден човек, след оперативно възстановяване на зрението, открива отново красотата и великолепието на физическия свят, така и ясновидецът се изправя пред новите качества и Същества на духовния свят. Сега той няма защо да чака своите сънища, за да се пренася в един по-висш свят, защото винаги, когато намери за уместно, може сам да предизвика необходимите за тази цел състояния. Намирайки се в тях, той установява, че спрямо сетивния свят те показват приблизително същото съотношение, каквото в обикновения живот имат "действуващите" сетива спрямо "спящите" сетива. Можем буквално да заявим: окултният ученик отваря новите сетива на душата си и започва да различава и вижда онези неща, които остават скрити за човешкото физическо тяло.
към текста >>

112. 14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Това променя живота му из основи.
Опитностите, които човек извлича както от сънищата, така и от дълбокия сън, продължават без прекъсване. Душата живее непрекъснато във висшите светове и осъществява там своите действия. Във висшите светове тя открива истински импулси за своята работа върху физическото тяло. За обикновения човек този негов висш живот остава неосъзнат. Обаче окултният ученик го издига до равнище на един съзнателен акт. Това променя живота му из основи. Докато душата не стане виждаща, тя се направлява от висши духовни сили. И както сляпороденият след операция, която му връща зрението променя целия си живот и отхвърля всяко опекунство, така чрез окултното обучение човек преобразява целия си предишен живот. Сега той трябва да поеме съдбата в свои собствени ръце.
към текста >>

Обаче не трябва да забравяме: Враждебните спрямо живота сили съществуват и за тези, които не знаят нищо за тях.
Обаче не трябва да забравяме: Враждебните спрямо живота сили съществуват и за тези, които не знаят нищо за тях. Вярно е, че в този случай отношението им към човека се определя от още по-висши фактори, и че то се променя, ако човек пристъпи в непознатия досега свят в пълно съзнание. За тази цел той трябва да извиси личното си битие и неимоверно да разшири полето на своите действия. Една сериозна опасност дебне окултния ученик само тогава, когато поради нетърпение и гордост си припише твърде рано известна самостоятелност спрямо определени свръхсетивни опитности, без да изчака подробно запознаване със законите на свръхсетивния свят. Смирение и скромност, в тази област са не по-малко важни качества, отколкото в обикновения живот. И ако окултният ученик действително ги притежава, може да е сигурен, че навлизането му във висшите светове няма да представлява никаква опасност за неговото здраве и за неговия живот.
към текста >>

За тази цел той трябва да извиси личното си битие и неимоверно да разшири полето на своите действия.
Обаче не трябва да забравяме: Враждебните спрямо живота сили съществуват и за тези, които не знаят нищо за тях. Вярно е, че в този случай отношението им към човека се определя от още по-висши фактори, и че то се променя, ако човек пристъпи в непознатия досега свят в пълно съзнание. За тази цел той трябва да извиси личното си битие и неимоверно да разшири полето на своите действия. Една сериозна опасност дебне окултния ученик само тогава, когато поради нетърпение и гордост си припише твърде рано известна самостоятелност спрямо определени свръхсетивни опитности, без да изчака подробно запознаване със законите на свръхсетивния свят. Смирение и скромност, в тази област са не по-малко важни качества, отколкото в обикновения живот. И ако окултният ученик действително ги притежава, може да е сигурен, че навлизането му във висшите светове няма да представлява никаква опасност за неговото здраве и за неговия живот. Преди всичко, не бива да се пропуска никакво противоречие между висшите опитности и изисквания на обикновения живот. Истинските си задачи човек има да извърши тук на Земята.
към текста >>

И ако някой пренебрегне земните си задачи и потърси убежище в един друг свят, може да бъде сигурен, че няма да постигне своята цел.
Една сериозна опасност дебне окултния ученик само тогава, когато поради нетърпение и гордост си припише твърде рано известна самостоятелност спрямо определени свръхсетивни опитности, без да изчака подробно запознаване със законите на свръхсетивния свят. Смирение и скромност, в тази област са не по-малко важни качества, отколкото в обикновения живот. И ако окултният ученик действително ги притежава, може да е сигурен, че навлизането му във висшите светове няма да представлява никаква опасност за неговото здраве и за неговия живот. Преди всичко, не бива да се пропуска никакво противоречие между висшите опитности и изисквания на обикновения живот. Истинските си задачи човек има да извърши тук на Земята. И ако някой пренебрегне земните си задачи и потърси убежище в един друг свят, може да бъде сигурен, че няма да постигне своята цел.
към текста >>

Нека след тези предварителни обяснения, имащи за цел да прогонят всеки страх, пристъпим към описанието на някои от т.
Нека след тези предварителни обяснения, имащи за цел да прогонят всеки страх, пристъпим към описанието на някои от т. н. "опасности". Впрочем в по-фините тела на окултния ученик действително настъпват големи промени. Те са свързани с определени еволюционни процеси в трите основни сили на душата: волята, чувствата и мисленето. Преди окултното обучение, тези три сили се намират в точно определени съотношения, поддържани от висши космически закони. Човекът не може да си позволи произвол в своята воля, чувства и мислене.
към текста >>

Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа.
Когато например в съзнанието му изниква определена представа, по чисто природна закономерност към нея се присъединява дадено чувство или някакво волево решение. Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство. Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля. Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости. Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа. В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос.
към текста >>

Съзерцателната способност става самоцелна и враждебна към живота.
Третата Злина идва с прекомерното разрастване на мисленето. Съзерцателната способност става самоцелна и враждебна към живота. За такива хора светът има значение само доколкото задоволява безмерната им жажда за познание. Обаче нито една мисъл не може да пробуди у тях стремеж към действие или трепет на някакви чувства. Навсякъде те се проявяват като безучастни, студени натури. Те отбягват всеки досег с ежедневието, като нещо, което буди отвращение, или което няма за тях никаква стойност. Тези са, накратко, трите опасности, които дебнат окултния ученик: Бруталната воля, неовладяните чувства, студеният и егоистичен стремеж към знание.
към текста >>

Ако за обикновения човек е една безобидна характерова особеност това, дали той е предимно волева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции.
Разбира се, окултният ученик не трябва да бъде сравняван с тях. При него нещата се свеждат до правилното и хармонично развитие на трите основни сили на душата мислене, чувства и воля преди да са разрушени взаимните им връзки и преди висшето съзнание да е установило своя контрол над тях. Защото ако грешката е направена и една от трите сили изпадне в безредие, висшата душа идва като един вид преждевременно родена. Необузданата сила напира и изпълва цялата личност на човека и за дълго време изобщо не може да се очаква, че равновесието ще бъде възстановено. Ако за обикновения човек е една безобидна характерова особеност това, дали той е предимно волева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции. Впрочем опасността става действително сериозна едва в мига, когато окултният ученик е вече в състояние да пренася изживяванията си от дълбокия сън в своето будно съзнание. И доколкото дълбокият сън е обхванат от просветление денем сетивният живот направляван от общовалидните космически закони действува уравновесяващо върху душата. Ето защо е така необходимо будният живот на окултният ученик да бъде нормален и здрав във всяко отношение. Колкото повече се стреми да отговори на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот. Той е длъжен да издири всичко, което подпомага неговите сили и способности, осигурявайки му хармоничен и здрав живот в околната среда.
към текста >>

Обратно, трябва да избягва всичко, което руши тази хармония, внасяйки в живота му неспокойствие и припряност.
Впрочем опасността става действително сериозна едва в мига, когато окултният ученик е вече в състояние да пренася изживяванията си от дълбокия сън в своето будно съзнание. И доколкото дълбокият сън е обхванат от просветление денем сетивният живот направляван от общовалидните космически закони действува уравновесяващо върху душата. Ето защо е така необходимо будният живот на окултният ученик да бъде нормален и здрав във всяко отношение. Колкото повече се стреми да отговори на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот. Той е длъжен да издири всичко, което подпомага неговите сили и способности, осигурявайки му хармоничен и здрав живот в околната среда. Обратно, трябва да избягва всичко, което руши тази хармония, внасяйки в живота му неспокойствие и припряност. Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве. Всичко това е по-трудно постижимо за окултния ученик, отколкото за обикновения човек. Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му същество. И ако всред тях има нещо нередно, сътресенията ще го дебнат от всички страни и при първа възможност ще го изхвърлят от верният път. Ето защо окултният ученик не бива да пренебрегва нищо, което би му позволило да упражнява постоянен и пълен контрол над цялото си същество.
към текста >>

Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му същество.
Колкото повече се стреми да отговори на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот. Той е длъжен да издири всичко, което подпомага неговите сили и способности, осигурявайки му хармоничен и здрав живот в околната среда. Обратно, трябва да избягва всичко, което руши тази хармония, внасяйки в живота му неспокойствие и припряност. Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве. Всичко това е по-трудно постижимо за окултния ученик, отколкото за обикновения човек. Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му същество. И ако всред тях има нещо нередно, сътресенията ще го дебнат от всички страни и при първа възможност ще го изхвърлят от верният път. Ето защо окултният ученик не бива да пренебрегва нищо, което би му позволило да упражнява постоянен и пълен контрол над цялото си същество. Никога не трябва да губи присъствие на Духа, а да обхваща със спокоен и ясен поглед всички изненади в живота. Впрочем истинското окултно обучение поражда всички тези качества чрез самото себе си. Човек се научава да предвижда опасностите, а в решителния момент и да ги отстранява от своя път.
към текста >>

Никога не трябва да губи присъствие на Духа, а да обхваща със спокоен и ясен поглед всички изненади в живота.
Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве. Всичко това е по-трудно постижимо за окултния ученик, отколкото за обикновения човек. Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му същество. И ако всред тях има нещо нередно, сътресенията ще го дебнат от всички страни и при първа възможност ще го изхвърлят от верният път. Ето защо окултният ученик не бива да пренебрегва нищо, което би му позволило да упражнява постоянен и пълен контрол над цялото си същество. Никога не трябва да губи присъствие на Духа, а да обхваща със спокоен и ясен поглед всички изненади в живота. Впрочем истинското окултно обучение поражда всички тези качества чрез самото себе си. Човек се научава да предвижда опасностите, а в решителния момент и да ги отстранява от своя път.
към текста >>

113. 15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Ето защо ние се движим между живота и смъртта.
Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят. Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си. Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот. Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел. От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят. Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго. Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот. Този факт е най-ясно подчертан при човека. Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество. Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен.
към текста >>

Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота.
Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота. Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан. Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят. Ако нещата зависиха от миналото, аз никога не бих могъл да се родя животът от миналото се прекъсва в мига на раждането. Животът в сетивния свят е изтръгнат от универсалната смърт чрез новите си зародишни кълнове.
към текста >>

Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа.
Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега. Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа. Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ. Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род. Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството. Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката еволюция. След своето спасение той не може да черпи от сетивния свят никакви нови сили.
към текста >>

Крайната цел на този път се състои в безогледното задоволяване на всички егоистични желания.
Това изцяло зависи от обстоятелството, дали при вземането на решението е до такава степен пречистен, че да не се изкушава от каквито и да е егоистични цели. В тази област изкушенията са невъобразимо силни. Тук изобщо не може да се говори за егоизъм. Това, което човек постига в свръхсетивния свят не му се доставя отвън, а трябва да произлезе от самия него: Любовта към целия свят. Напротив който тръгва по черния път, няма да се лиши от нищо. Крайната цел на този път се състои в безогледното задоволяване на всички егоистични желания. И ако някой се бори само за своето щастие, той трябва да избере тъкмо черния, единствения подходящ за него път.
към текста >>

Ето защо от истинските окултисти могат да се получат само указания и съвети за прилагане на силите в името на общата цел.
Никой не може да очаква от истинския окултист указания и съвети за развитието на собствения, егоистичен Аз. Щастието на отделния индивид съвсем не го интересува. Това може да направи всеки сам за себе си. Задачите на белия окултизъм нямат нищо общо с борбата за лично щастие. Те са свързани изключително с развитието и спасението на всички същества, едно от които е самия човек. Ето защо от истинските окултисти могат да се получат само указания и съвети за прилагане на силите в името на общата цел. Безкористната им всеотдайност и жертвоготовност изпъкват пред всички други качества. Те не отблъскват никого, защото и най-егоистичното същество подлежи на развитие. Ако обаче някой потърси изгода само за себе си, при окултистите няма да намери нищо. Те съвсем не му отказват своята помощ; напротив, той, търсещият, сам се отказва от тяхната мъдрост и подкрепа. Но ако някой следва указанията и съветите на истинските окултни учители, лесно ще
към текста >>

114. 16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Или пък неочаквано си срещал радост и щастие в живота.
Те властвуваха над теб под формата на всеобхватния закон на Кармата. Сега тези сили губят част от своята власт над теб. А част от техните задължения към теб, ще трябва да поемеш самият ти. Доскоро ти често беше връхлитан от тежки удари на съдбата, без да знаеш защо. Те са последиците от твоите злодеяния, извършени в твоите минали прераждания. Или пък неочаквано си срещал радост и щастие в живота. Те също са последиците от твоите предишни дела. Ето, в своя характер ти откриваш и добри страни, и отвратителни белези.
към текста >>

Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота.
Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб. Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция. Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане. И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието.
към текста >>

Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция.
Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб. Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция. Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане. И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието. Ето как заставам аз днес видим пред теб, както впрочем, макар и невидим, винаги съм стоял до теб в часа на твоята смърт. Прекрачвайки моя праг, ти навлизаш в царството, което иначе те очаква след физическата смърт.
към текста >>

И в живота на една фамилия, на един народ, на една раса действуват независимо от отделните индивиди също и съвсем конкретни "души на фамилиите", "души на народите", "духове на расите".
Окултният изследовател се научава да разпознава и по-висшите светове, от които отделната личност е само съставна част, както ръцете, нозете и главата са съставни части на човешкото тяло. И в живота на една фамилия, на един народ, на една раса действуват независимо от отделните индивиди също и съвсем конкретни "души на фамилиите", "души на народите", "духове на расите". Да, в известен смисъл човешките личности са само "изпълнителни органи" на тези "души на фамилиите", "духове на расите" и т.н. Напълно вярно е да заявим, че една "народностна душа" може да си служи с всеки от принадлежащите и индивиди, за да извърши определени задачи. Народностната Душа не слиза в сетивния свят. Тя пребивава във висшите светове. А за да действува в сетивно-физическия свят, тя си служи с физическите органи на отделния човек.
към текста >>

Само той узнава колко безсмислено е общоприетото възпитание за живота, който му предстои Защото целият му досегашен опит се разпада поради разкъсаните връзки между воля, мислене и чувства.
Само окултният ученик разбира, какво означава да си изцяло напуснат от Духовете на народа и от Духовете на расата. Само той узнава колко безсмислено е общоприетото възпитание за живота, който му предстои Защото целият му досегашен опит се разпада поради разкъсаните връзки между воля, мислене и чувства. И той поглежда назад към този свой опит, като към разрушен дом, който трябва да се построи отново. След като "Пазачът на прага" оповести своите първи изисквания, от мястото, където се намира, се издига нагоре нещо като бурна вихрушка, която закрива всички духовни светлини, озаряващи до този момент неговия жизнен път. И това е вярно в буквалния смисъл на думата.
към текста >>

И тогава "Пазачът на прага" премахва завесата, която досега скриваше дълбоките тайни на живота.
Пред окултния ученик се разстила пълен мрак, идващ от "Пазачът на прага". От мрака прозвучават неговите следващи предупреждения. "Не престъпвай моя праг, преди да си сигурен, че ще можеш сам да осветиш мрака; не престъпвай нито крачка напред, ако не си напълно уверен, че имаш достатъчно гориво за твоя светилник. Светилниците на водачите, с които ти си служеше досега, ще ти бъдат отнети. "След тези думи ученикът се обръща и поглежда назад. И тогава "Пазачът на прага" премахва завесата, която досега скриваше дълбоките тайни на живота. Учени кът вижда съвсем точно, по какъв начин е бил ръководен досега, а от друга страна му става ясно, че вече не може да разчита на това ръководство. Така изглежда второто предупреждение, което ме открива неговия "Пазач на прага".
към текста >>

115. ПОСЛЕСЛОВ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Ако човек ги чете правилно, ще установи: тяхната единствена цел е да посочи необходимото душевно състояние на този, който в точно определени моменти на своя живот се стреми да проникне в свръхсетивния свят.
Описанията в тази книга биха могли да бъдат сметнати за ясни и точни указания целящи пълно преобразуване на човешката личност. Ако човек ги чете правилно, ще установи: тяхната единствена цел е да посочи необходимото душевно състояние на този, който в точно определени моменти на своя живот се стреми да проникне в свръхсетивния свят. Човек изгражда това душевно състояние като едно второ същество в себе си, докато предишното същество продължава стария си начин на живот.
към текста >>

Той съвсем не се превръща в излишен за живота индивид, отдавайки се "по цял ден" на окултни проучвания.
Всеки трябва ясно да разграничава двете същества, но и правилно да регулира техните взаимодействия. Той съвсем не се превръща в излишен за живота индивид, отдавайки се "по цял ден" на окултни проучвания. Впрочем нека добавим, че висшите опитности хвърлят своята светлина върху цялата същност на човека и го правят още по-усърден и действен, а не го отклоняват от непосредствените му земни задачи. Описанията в тази книга са замислени според факта, че познавателният процес насочен към свръхсетивния свят, практически ангажира целия човек. Възприемайки даден цвят, човек ангажира само своя зрителен орган, до като познавателният процес в свръхсетивния свят ангажира целия човек. Той се превръща "цял в око и ухо". Ето защо, когато описваме свръхсетивните познавателни процеси, говорим за цялостно преобразяване на човека; обикновеният човек не може да служи за мярка; той трябва да се превърне в нещо съвсем друго.
към текста >>

Човек лесно би могъл да стигне до мисълта: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи?
Към казаното за "Някои действия на Посвещението", бих искал да добавя още нещо което с известни разлики е валидно и за другите глави на тази книга. Човек лесно би могъл да стигне до мисълта: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи? На това трябва да отговорим: В свръхсетивната действителност човек изживява себе си като свръхсетивно същество. Без точният поглед в своята свръхсетивна организация, чиято действителност се проявява в описаните тук "лотосови цветове" и "етерно тяло", човек изживява себе си в свръхсетивния свят така, както би сторил това в сетивния свят, когато физическите събития се разиграват покрай него, а той не би имал никаква представа за своето собствено физическо тяло. Всичко което вижда в "душевното тяло" и в "етерното тяло" като своя свръхсетивна организация, има за последица факта, че той навлиза в свръхсетивния свят в пълно себесъзнание, също както, чрез възприятията на своето сетивно тяло, е в пълно себесъзнание относно сетивния свят.
към текста >>

116. КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА GA_11 Из Хрониката Акаша

С това материалистическото обяснение на света навлезе в стадия, в който трябваше да стане по-скромно относно обяснението на живота на душата.
С това материалистическото обяснение на света навлезе в стадия, в който трябваше да стане по-скромно относно обяснението на живота на душата. То констатира своето “незнание” (агностицизъм). От една страна заяви, че иска да остане “научно” и не иска да прибегне до други източници на знанието; но същевременно не искаше с неговите средства да се издигне до един по-висш светоглед. (В по-ново време Раул Франсе, един природоизследовател, показа по обширен начин негодността на естественонаучните резултати за един по-висш светоглед. Това е едно начинание, върху което ще се върнем и друг път).
към текста >>

Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”.
Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х. Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността. Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща. Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”.
към текста >>

Химикът Оствалд преди няколко години говори пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел основа едно ново натурфилософско списание.
Живее ли действително човек по-нататък, когато съществува по-нататък само в неговите въздействия? Такова живеене по-нататък няма ли нещо общо с всички явления, също и на физическата природа? Ние виждаме, че материалистичното схващане на света трябваше да подкопае своите собствени основи. А нови основи то не може още да съгради. Едва истинското разбиране на мистиката, теософията, гнозиса ще му даде възможност да стори това. Химикът Оствалд преди няколко години говори пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел основа едно ново натурфилософско списание. Естествената наука е узряла да приеме плодовете на един по-висш светоглед. И всяко опълчване против това не ще я ползува с нищо; тя трябва да държи сметка за нуждите на копнеещата човешка душа.
към текста >>

117. НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ GA_11 Из Хрониката Акаша

Когато детето израстваше и навлизаше в живота, при всичко, което трябваше да върши, то си спомняше, че нещо подобно му е било представяно през време на неговото обучение.
И когато пред неговата душа изникваше някакъв образ, той си спомняше за много други подобни образи, които вече беше изживял. Според това той насочваше своето съждение. Ето защо в онези времена също и всяко обучение беше различно от обучението в по-късни времена. То не се стремеше да въоръжи детето с правила, да изостри неговия ум. Поскоро животът му се представяше в нагледни образи, така че по-късно то можеше да си спомни за колкото е възможно повече неща, когато трябваше да действа в дадени условия. Когато детето израстваше и навлизаше в живота, при всичко, което трябваше да върши, то си спомняше, че нещо подобно му е било представяно през време на неговото обучение. То най-добре се справяше, когато новият случай беше подобен на някой такъв, който вече беше видяло. При съвършено нови условия атлантецът винаги беше принуден отново да изпитва нещата, докато на съвременния човек много неща му са спестени в това отношение, защото той е въоръжен с правила. Той може да прилага тези правила също и в случаи, които още не е срещал. Една такава система на възпитанието придаваше на целия живот нещо еднообразно. В течение на много дълги периоди нещата се вършеха постоянно по същия начин.
към текста >>

Разви се споменът за прадедите или за онези, които бяха си спечелили заслуги в живота.
Който можеше да погледне назад към определени дела, изискваше от своите себеподобни признание за това. Той изискваше неговите дела да бъдат запазени в спомена. И върху този спомен за делата се основаваше фактът, че една група от свързани помежду си хора избираше един човек за свой ръководител. Разви се един вид царствен чин. Даже това признание се простираше отвъд смъртта. Разви се споменът за прадедите или за онези, които бяха си спечелили заслуги в живота. И от това при отделните племена покъсно произлезе един вид религиозно почитане на умрелите, един култ към прадедите. Този култ продължи много дълго време и прие най-различни форми. Още при рмоахалите човекът имаше дотолкова значение, доколкото в даден момент той можеше да се наложи чрез превес на силите си. Ако там някой искаше признание за това, което беше направил през изминалите дни, той трябваше да покаже чрез нови дела, че още притежава старата сила. Той трябваше, така да се каже, да припомни старите си дела чрез нови.
към текста >>

Възпитанието се стремеше предварително да обрисува живота в нагледни образи.
И ръководството, управлението на тази държава преминаваше от праотците към потомците. Това, което по-рано живееше само в паметта на близките хора, се пренасяше сега от бащата на сина. Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът. Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците. Възпитанието се стремеше предварително да обрисува живота в нагледни образи. И действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излъчваше възпитателят. Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер. Чрез такава система на възпитанието способностите на бащата в повечето случаи действително се предаваха на сина.
към текста >>

Настъпиха други условия и отношения в живота.
Хората от шестата подраса (акадийци) развиха мисловната сила много повече, отколкото петата. Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до по-широко приложение, отколкото първите. Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея. Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност. На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния. И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта. По-рано под влиянието на паметта хората се придържаха към дадено нещо дотогава, докато то се окажеше вече недостатъчно, незадоволително и тогава в края на краищата от само себе си се получаваше така, че с едно новаторство се налагаше онзи, който беше в състояние да помогне при даден недостатък.
към текста >>

Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт.
При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способност. Обаче в нея бяха останали качества на предишните раси, а именно на четвъртата подраса, в много по-голям размер, отколкото при петата и шестата. Те останаха верни на чувството за спомена. И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност. Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила. Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност.
към текста >>

Чак петата коренна раса достигна до такива форми на живота, за които способността на мисленето е истинският инструмент.
Всадената в хората мисловна способност можа да достигне своето пълно значение в развитието едва тогава, когато получи нов подтик в петата коренна раса. Четвъртата коренна раса можеше да постави тази способност само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез дарбата на паметта. Чак петата коренна раса достигна до такива форми на живота, за които способността на мисленето е истинският инструмент.
към текста >>

118. ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА GA_11 Из Хрониката Акаша

На главния ръководител (Ману) помагаха и други пратеници на боговете, които изпълняваха неговите задачи относно отделните отрасли на живота и работеха за развитието на новата раса.
На главния ръководител (Ману) помагаха и други пратеници на боговете, които изпълняваха неговите задачи относно отделните отрасли на живота и работеха за развитието на новата раса. Защото се касаеше целият живот да бъде устроен в смисъла на новото разбиране за едно божествено управление на света. Мислите на хората навсякъде трябваше да бъдат насочени от видимото към невидимото.
към текста >>

Цялото развитие на петата коренна раса е бавният път към тази цел.
Висшите пратеници на боговете се оттеглиха все повече от Земята и предоставиха ръководството на тези човешки посветени, до които обаче те стояха със съвети и дела. Ако това не беше така, човекът никога не би стигнал до свободната употреба на своята мисловна сила. Светът стои под божествено ръководство; но човекът не бива да бъде принуден да признае това, а трябва да го види и разбере чрез свободно разсъждение. Когато той стигне така далеч, тогава посветените постепенно му разкриват техните тайни. Обаче това не може да стане из веднъж. Цялото развитие на петата коренна раса е бавният път към тази цел. Ману ръководеше като деца даже своята група. След това ръководството постепенно премина към човешките посветени. И днес прогресът все още се състои в смесица от съзнателно и несъзнателно действие и мислене на човека. Едва в края на петата коренна раса, когато през шестата и седмата подраси достатъчно голям брой хора ще постигнат познанието, ще може да им се открие най-великият посветен. И този човешки посветен ще може тогава да поеме по-нататъшното ръководство, както беше сторил това великият Ману в края на четвъртата коренна раса.
към текста >>

119. ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА GA_11 Из Хрониката Акаша

Възпитанието на децата беше изцяло насочено към тази цел.
Животът на лемурийците беше насочен към развитието на волята, на силата, образуваща представите. Възпитанието на децата беше изцяло насочено към тази цел. Момчетата бяха закалявани по най-грубия начин. Те трябваше да се научат да издържат на опасности, да преодоляват болки, да извършват смели действия. Онези, които не можеха да понасят мъченията, да понасят болките, не бяха считани за полезни членове на човечеството. Оставяха ги да загинат при тежка работа.
към текста >>

Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите.
От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин. Чрез това те развиха особени човешки сили. Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите. Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа. С това се образуваха зародишите на паметта. И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия. Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените.
към текста >>

Хората започнаха да обичат нещо, което особено впечатляваше живота на представите, от други неща пък започнаха да изпитват отвращение.
С това се образуваха зародишите на паметта. И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия. Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените. От женския елемент се родиха първите представи за “добро” и “зло”. Хората започнаха да обичат нещо, което особено впечатляваше живота на представите, от други неща пък започнаха да изпитват отвращение. Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на волевите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душевността, чрез вътрешните, лични сили на човека. Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените. Свързаното с живота на представите, с изграждането на паметта развитие на навици, които образуваха зародишите на един правен живот, на един вид нрави, на един вид бит, идваше от тази страна. Ако мъжът беше видял и боравил с природните сили: Жената стана първата тълкувателка на тези природни сили. Това беше един особен нов начин да се живее чрез размишление, който се роди тук.
към текста >>

Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените.
Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените. От женския елемент се родиха първите представи за “добро” и “зло”. Хората започнаха да обичат нещо, което особено впечатляваше живота на представите, от други неща пък започнаха да изпитват отвращение. Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на волевите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душевността, чрез вътрешните, лични сили на човека. Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените. Свързаното с живота на представите, с изграждането на паметта развитие на навици, които образуваха зародишите на един правен живот, на един вид нрави, на един вид бит, идваше от тази страна. Ако мъжът беше видял и боравил с природните сили: Жената стана първата тълкувателка на тези природни сили. Това беше един особен нов начин да се живее чрез размишление, който се роди тук. Тази форма имаше нещо много по-лично отколкото начинът, по който се проявяваше мъжът. Трябва да си представим, че тази особеност на жените беше също един вид ясновиждане, макар и да се различаваше от магията на волята при мъжете.
към текста >>

Свързаното с живота на представите, с изграждането на паметта развитие на навици, които образуваха зародишите на един правен живот, на един вид нрави, на един вид бит, идваше от тази страна.
Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените. От женския елемент се родиха първите представи за “добро” и “зло”. Хората започнаха да обичат нещо, което особено впечатляваше живота на представите, от други неща пък започнаха да изпитват отвращение. Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на волевите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душевността, чрез вътрешните, лични сили на човека. Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените. Свързаното с живота на представите, с изграждането на паметта развитие на навици, които образуваха зародишите на един правен живот, на един вид нрави, на един вид бит, идваше от тази страна. Ако мъжът беше видял и боравил с природните сили: Жената стана първата тълкувателка на тези природни сили. Това беше един особен нов начин да се живее чрез размишление, който се роди тук. Тази форма имаше нещо много по-лично отколкото начинът, по който се проявяваше мъжът. Трябва да си представим, че тази особеност на жените беше също един вид ясновиждане, макар и да се различаваше от магията на волята при мъжете. В нейната душа жената беше достъпна за един друг вид духовни същества.
към текста >>

Можеха да обработват почвата и да използват нейните плодове за живота си.
За сега нека бъде достатъчно да кажем, че те притежаваха свръхчовешка мъдрост и сила. Те отделиха от лемурийското човечество една малка група и я определиха за родоначалник на бъдещата атлантска раса. Мястото, на което те направиха това, се намираше в горещата зона. Под тяхно ръководство мъжете от тази групичка развиваха способността да владеят природните сили. Те бяха силни и разбираха как да добиват от Земята най-разнообразни съкровища. Можеха да обработват почвата и да използват нейните плодове за живота си. Чрез възпитанието, което бяха получили, те бяха станали силни волеви натури. По-слабо беше развита при тях душата и сърдечността. В замяна на това последните бяха развити при жените. Памет и фантазия, и всичко, което беше свързано с тези способности, се намираха при жените.
към текста >>

120. РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ GA_11 Из Хрониката Акаша

Защото тя е ключът за важни тайни на живота.
Ние виждаме по този начин, че по-висшето вътрешно естество на човека няма нищо общо с мъжа и с жената. Вътрешната прилика идва при жената от една мъжка душа, а при мъжа съответно от една женска душа. Съединението с духа произвежда накрая сходството, обаче фактът, че преди възникването на това сходство е съществувало различие, включва една тайна на човешката природа. Познаването на тази тайна е от голямо значение за всяка окултна наука. Защото тя е ключът за важни тайни на живота. За сега не бива да се повдигне завесата скриваща тази тайна...
към текста >>

121. ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА GA_11 Из Хрониката Акаша

(Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр.
Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения. Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр. Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание. В следващото изложение ще се опишат особено важни неща. И всичко се отнася до отдавна преминали времена. Разчитането на Хрониката Акаша не е особено лесно.
към текста >>

При определени условия той чувстваше светлината като нещо приятно, благоприятстващо живота на тялото и я търсеше, стремеше се към нея.
Топлинните отношения на Земята станаха такива, че телата постепенно приеха твърдото разграничение, което отдели прозрачното от непрозрачното. Отделилото се от Земната маса Слънце получи задачата да излъчва светлина. В човешкото тяло се породи сетивото на зрението. Отначало това зрение не беше такова, каквото е днес. Светлината и тъмнината действаха върху човека като неопределени чувства. При определени условия той чувстваше светлината като нещо приятно, благоприятстващо живота на тялото и я търсеше, стремеше се към нея. При това същинският душевен живот протичаше все още в сънищноподобни образи. В този живот възникваха и изчезваха цветни образи, които не се отнасяха непосредствено към външни неща. Човекът отнасяше тези образи още към душевни, психически въздействия. Когато го засягаха приятни душевни въздействия, те му се явяваха като светли цветни образи, а когато беше докоснат от неприятни душевни влияния те му се явяваха като тъмни образи. В досегашното изложение това, което беше породено от появяването на собствената топлина, бе назовано като “вътрешен живот”.
към текста >>

122. ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА GA_11 Из Хрониката Акаша

Както отделният човек преминава през различни степени в живота си от раждането си нататък, както той трябва от възрастта на бозайничето, минавайки през детството и т.н.
Както отделният човек преминава през различни степени в живота си от раждането си нататък, както той трябва от възрастта на бозайничето, минавайки през детството и т.н. да се издигне до възрастта на зрелия човек, на зрелия мъж или на зрялата жена, така се случва и с човечеството взето като цяло. То се е развило до неговото днешно състояние, минавайки през различни степени. Със средствата на ясновидеца можем да проследим три главни степени от това развитие на човечеството, които са били изминати, преди да се е образувала Земята и преди небесно тяло да е станало арена на това развитие. Следователно понастоящем имаме работа с четвъртата степен от великия миров живот на човека. Тук за сега ще разкажем фактите, за които става дума по-горе.
към текста >>

Обитателят на Сатурн можеше да възприема също и живота на такива небесни тела, които не принадлежаха на непосредствено близката област на Сатурн.
Сега човекът има подобно състояние на съзнанието, каквото е имал някога на старото Слънце, през време на дълбокия му сън без сънища. Само че онзи, който не е ясновидец или медиум, не може да възприема нещата и съществата, които е възприемало Слънчевото съзнание. С транса на един медиум, който е понижил своето съзнание до това състояние, и с по-висшето съзнание на истинския ясновидец работата стои отново така, както това бе обяснено по отношение на Сатурновото съзнание. Обсегът на Слънчевото съзнание се простира само върху Слънцето и върху най-близко свързаните с него небесни тела. Обитателят на Старото Слънце можеше да възприема само тези небесни тела и техните процеси, както – нека използуваме още веднъж горното сравнение – днешният човек съизживява пулса на своето сърце. Обитателят на Сатурн можеше да възприема също и живота на такива небесни тела, които не принадлежаха на непосредствено близката област на Сатурн.
към текста >>

Ако този предмет е симпатичен, благоприятен за живота на съществото, тогава цветният тон е светъл с жълти нюанси или зелен; ако се касае за един несимпатичен предмет или такъв, който е вреден за съществото, явява се кървавочервен цветен нюанс.
Само че всичко в това съответствие е още смътно, именно образно. Можем да онагледим нещата по следния начин. Да си представим, че едно Лунно същество идва в близост до един предмет, да речем сол, (естествено тогава не е съществувала “сол” в днешната форма, обаче за да направим нещата разбираеми, трябва да останем в областта на образите и сравнението). Това Лунно същество, предшественик на съвременния човек, не възприема един пространствен предмет с определен цвят и форма, намиращ се вън от него, а приближаването до този предмет предизвиква във вътрешността на съществото да изплува определен образ, – подобен именно на един сънищен образ. Този образ има определен цветен тон, който зависи от това, какво е неговото естество. Ако този предмет е симпатичен, благоприятен за живота на съществото, тогава цветният тон е светъл с жълти нюанси или зелен; ако се касае за един несимпатичен предмет или такъв, който е вреден за съществото, явява се кървавочервен цветен нюанс. По този начин вижда също и днешният ясновидец, само че при своето виждане той е напълно самосъзнателен, докато обитателят на Старата Луна имаше само едно сънищно, сумрачно съзнание. Образите, които просветваха “във вътрешността” на тези обитатели, имаха точно определено отношение към околната среда. В тях нямаше нищо произволно. Ето защо Лунните същества можеха да се ръководят по тях, те действаха под впечатленията на тези образи така, както днешният човек действа под впечатленията на сетивните възприятия. Развитието на това сънищноподобно съзнание – на третата главна степен – беше задачата на “Лунния цикъл”.
към текста >>

123. ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ GA_11 Из Хрониката Акаша

Не е безсмислено да кажем нещо за тези бъдещи състояния на съзнанието, следователно също и за живота върху следващите планети (следващите инкарнации на Земята).
И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието. Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз основа на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себесъзнателно същество, да се познава като един “Аз”. Следователно първите три степени бяха степени на съзнанието, четвъртата е не само съзнание, а себесъзнание. Но сред сегашното себесъзнание, сред мисловния живот се образува заложбата за още по-висши състояния на съзнанието. В тези състояния на съзнанието човекът ще живее на следващата планета, в която Земята ще се превърне след нейната настояща форма. Не е безсмислено да кажем нещо за тези бъдещи състояния на съзнанието, следователно също и за живота върху следващите планети (следващите инкарнации на Земята). Защото ясновидецът върви в своето развитие, изпреварвайки своите събратя поради определени причини, които ще обясним на други места. Следователно при него се развиват още сега онези състояния на съзнанието, до които трябва да достигне цялото човечество с напредващото планетно развитие. Следователно в съзнанието на ясновидеца вече има образи, характерни за бъдещите степени на човешкото развитие. И на второ място, във всички хора като зародишни заложби още сега съществуват трите следващи състояния на съзнанието; и ясновидското изследване има средствата да посочи, какво ще се развие от тези зародишни заложби.
към текста >>

Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли.
Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието. И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно творческо съзнание. Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли. Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по начин, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети. Когато след един период от почивка Земята ще се е превърнала в Юпитер и човекът ще се е появил на тази планета, тогава през времето на четири по-малки цикли трябва отново да бъдат повторени четирите предишни състояния – Сатурн, Слънце, Луна и Земя; и едва през време на петия Юпитеров цикъл човекът ще стигне до степента, която по-горе бе охарактеризирана като същинско Юпитерово съзнание. По един съответен начин ще се прояви “Венериното съзнание” през време на шестия Венерин цикъл.
към текста >>

Върху тази планета ще бъде достигната предварителната цел от развитието на човечеството.
Последната планета, която ще последва Венера, и която може да се причисли още в редицата на Земните преобразования, в духовната наука се нарича “Вулкан”. Върху тази планета ще бъде достигната предварителната цел от развитието на човечеството. Състоянието на съзнанието, в което човекът ще се изяви там, се нарича “божествено блаженство” или също духовно съзнание. Човекът ще добие това съзнание в седмия Вулканов цикъл, след повторението на шестте предидущи големи цикли. Върху живота на тази планета не може открито да бъде съобщено много нещо. В духовната наука за него се казва: “никоя душа не трябва да размишлява върху Вулкан и живота на него, докато тази душа с нейното мислене още е свързана с едно физическо тяло.” Това означава, че само достигналите по-високите степени на посвещението окултни ученици, които могат да напускат физическото си тяло и да усвояват извън него свръхсетивни познания, могат да узнаят нещо за Вулкан.
към текста >>

Върху живота на тази планета не може открито да бъде съобщено много нещо.
Последната планета, която ще последва Венера, и която може да се причисли още в редицата на Земните преобразования, в духовната наука се нарича “Вулкан”. Върху тази планета ще бъде достигната предварителната цел от развитието на човечеството. Състоянието на съзнанието, в което човекът ще се изяви там, се нарича “божествено блаженство” или също духовно съзнание. Човекът ще добие това съзнание в седмия Вулканов цикъл, след повторението на шестте предидущи големи цикли. Върху живота на тази планета не може открито да бъде съобщено много нещо. В духовната наука за него се казва: “никоя душа не трябва да размишлява върху Вулкан и живота на него, докато тази душа с нейното мислене още е свързана с едно физическо тяло.” Това означава, че само достигналите по-високите степени на посвещението окултни ученици, които могат да напускат физическото си тяло и да усвояват извън него свръхсетивни познания, могат да узнаят нещо за Вулкан.
към текста >>

В духовната наука за него се казва: “никоя душа не трябва да размишлява върху Вулкан и живота на него, докато тази душа с нейното мислене още е свързана с едно физическо тяло.” Това означава, че само достигналите по-високите степени на посвещението окултни ученици, които могат да напускат физическото си тяло и да усвояват извън него свръхсетивни познания, могат да узнаят нещо за Вулкан.
Последната планета, която ще последва Венера, и която може да се причисли още в редицата на Земните преобразования, в духовната наука се нарича “Вулкан”. Върху тази планета ще бъде достигната предварителната цел от развитието на човечеството. Състоянието на съзнанието, в което човекът ще се изяви там, се нарича “божествено блаженство” или също духовно съзнание. Човекът ще добие това съзнание в седмия Вулканов цикъл, след повторението на шестте предидущи големи цикли. Върху живота на тази планета не може открито да бъде съобщено много нещо. В духовната наука за него се казва: “никоя душа не трябва да размишлява върху Вулкан и живота на него, докато тази душа с нейното мислене още е свързана с едно физическо тяло.” Това означава, че само достигналите по-високите степени на посвещението окултни ученици, които могат да напускат физическото си тяло и да усвояват извън него свръхсетивни познания, могат да узнаят нещо за Вулкан.
към текста >>

Западната окултна наука нарича тези второстепенни състояния “състояния на живота”, за разлика от стоящите над тях и съдържащите ги в себе си “състояния на съзнанието”.
Така в течение на развитието на човечеството седемте степени на съзнанието се проявяват в седемте планетни въплъщения на Земята. Но на всяка една от тези степени съзнанието трябва да измине седем второстепенни състояния. Тези второстепенни състояния на съзнанието се развиват в споменатите вече по-малки цикли. (Теософската литература нарича тези 7 цикли “кръгове”). Западната окултна наука нарича тези второстепенни състояния “състояния на живота”, за разлика от стоящите над тях и съдържащите ги в себе си “състояния на съзнанието”. Или също се казва, че всяко състояние на съзнанието минава през 7 “царства”. Следователно според това пресмятане в цялото развитие на човечеството имаме 7 пъти по 7, т.е. 49 малки цикли или “царства” (според обикновеното теософско наименование “кръгове”). И по-нататък всеки малък цикъл трябва да мине през 7 още по-малки цикли, които се наричат “състояния на формата” (в теософската литература са наричани “глобуси”). За целия цикъл на развитието на човечеството това дава 7 пъти по 49 различни “състояния на формата” или 334 такива състояния.
към текста >>

124. ЖИВОТЪТ НА САТУРН GA_11 Из Хрониката Акаша

Развитието на човечеството минаващо през седемте състояния на съзнанието от Сатурн до Вулкан бе сравнено в предидущите описания с минаването през живота между раждането и смъртта: с възрастта на бозайничето, детството и т.н.
Развитието на човечеството минаващо през седемте състояния на съзнанието от Сатурн до Вулкан бе сравнено в предидущите описания с минаването през живота между раждането и смъртта: с възрастта на бозайничето, детството и т.н. до възрастта на стария човек. Можем още да разширим сравнението. Както при настоящото човечество отделните възрасти на живота не само се редуват, а съществуват също една до друга, така е и с развитието на състоянията на съзнанието. Старецът, зрелият мъж или зрялата жена, младежът и т. н. живеят един до друг.
към текста >>

Както при настоящото човечество отделните възрасти на живота не само се редуват, а съществуват също една до друга, така е и с развитието на състоянията на съзнанието.
Развитието на човечеството минаващо през седемте състояния на съзнанието от Сатурн до Вулкан бе сравнено в предидущите описания с минаването през живота между раждането и смъртта: с възрастта на бозайничето, детството и т.н. до възрастта на стария човек. Можем още да разширим сравнението. Както при настоящото човечество отделните възрасти на живота не само се редуват, а съществуват също една до друга, така е и с развитието на състоянията на съзнанието. Старецът, зрелият мъж или зрялата жена, младежът и т. н. живеят един до друг. Така на стария Сатурн съществуваха не само прадедите на човека като същества със смътното Сатурново съзнание, а наред с тях имаше и други същества, които бяха развили вече по-високите степени на съзнанието. Когато започна Сатурновото развитие, имаше същества със Слънчево съзнание, други с образно съзнание (Лунно съзнание), същества със съзнание подобно на съзнанието на съвременния човек, един четвърти род със себесъзнателно (психическо) образно съзнание, един пети със себесъзнателно (свръхфизическо) предметно съзнание и един шести род с творческо (духовно) съзнание. Но и с това редицата от същества не е изчерпана.
към текста >>

Най-възвишените от тези същества, когато започна Сатурновото развитие, бяха достигнали вече до една степен на съзнанието, която човекът ще достигне едва след живота на Вулкан т.е.
Най-възвишените от тези същества, когато започна Сатурновото развитие, бяха достигнали вече до една степен на съзнанието, която човекът ще достигне едва след живота на Вулкан т.е. едно висше творческо (свръхдуховно) съзнание. Също и тези “творци” някога трябваше да минат през степените на човечеството. Това стана на небесни тела, които предхождаха съществуването на Сатурн. Обаче тяхната връзка с развитието на човечеството остана да съществува още до средата на Сатурновия живот. Поради тяхното възвишено и фино лъчисто тяло те се наричат “лъчезарящ живот”, или също “лъчезарни пламъци”.
към текста >>

Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн.
Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на сетивата. Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн. Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване. Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа. Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”. Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг.
към текста >>

125. ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО GA_11 Из Хрониката Акаша

ІІ. Това развитие минава през седем подстепени (по-малки цикли или “кръгове”) (в антропософията състояния на живота, жизнени царства).
ІІ. Това развитие минава през седем подстепени (по-малки цикли или “кръгове”) (в антропософията състояния на живота, жизнени царства).
към текста >>

126. ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА GA_11 Из Хрониката Акаша

Първите два Лунни кръга на живота се представят само като повторение на това, което е било развито на Сатурн и на Слънцето.
Основата за развитието на това образно съзнание при някогашния Лунен човек беше образуването на един трети член на неговото същество наред с физическото и етерното тяло. Този трети член се нарича астрално тяло. Това образуване обаче стана едва в третия по-малък цикъл на Луната – така наречения трети Лунен жизнен кръг. Първите два Лунни кръга на живота се представят само като повторение на това, което е било развито на Сатурн и на Слънцето. Но и това повторение не трябва да си го представяме така, като че всички станали на Сатурн и на Слънцето събития и факти протичат още веднъж. Това, което се повтаря: развитието на едно физическо тяло и на едно етерно тяло претърпява същевременно такова преобразуване, че тези два члена на човешката природа могат да се съединят в третия Лунен кръг с астралното тяло, което не би могло да стане на Слънцето.
към текста >>

127. ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА GA_11 Из Хрониката Акаша

Земното развитие имаше за цел да събере в едно двете основни същности на човека.
През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди). А през време на предпоследния Лунен кръг към последните два с помощта на Серафимите се присъедини Духовното себе (Манас). Следователно през време на тези три големи цикъла възникнаха две основни същности на човека: един низш човек, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и един висш човек, състоящ се от Човек-дух (Атма), Дух-живот (Буди) и Духовно себе (Манас). Низшата и висшата природа на човека първоначално тръгнаха по отделни пътища. Земното развитие имаше за цел да събере в едно двете основни същности на човека.
към текста >>

128. ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК GA_11 Из Хрониката Акаша

Така само една част от развитите на Сатурн човешки тела можа да достигне Сатурновата цел.
– Този Сатурн още не съдържаше днешните природни царства – минералното, растителното животинското царство, – а беше съставен само от човешки физически тела в гореспоменатото състояние. Каквото днес познаваме като минерали, растения, и животни, още не съществуваше на Сатурн. От сегашните четири природни царства на това мирово тяло се намираше само човекът, т.е. само неговото физическо тяло и това физическо тяло беше един вид сложен минерал, (но в тогавашното състояние). Другите природни царства възникваха благодарение на това, че върху редуващите се небесни тела (планетните инкарнации на Земята) не всички същества можаха напълно да достигнат целта на тяхното развитие. Така само една част от развитите на Сатурн човешки тела можа да достигне Сатурновата цел. Онези човешки тела, които бяха достигнали тази цел, бяха пробудени през време на Слънчевата епоха, така да се каже, към едно ново съществуване в тяхната стара форма и тази форма бе проникната с етерното тяло. Чрез това те се развиха до една по-висока степен на съвършенство. Те станаха един вид човеци-растения. Но онази част от човешките тела, която на Сатурн не можа напълно да достигне целта на развитието, трябваше през време на Слънчевата епоха да навакса пропуснатото при съществено по-неблагоприятни условия, отколкото съществуващите условия на Сатурн. Ето защо тя остана назад от тази част, която на Сатурн изцяло беше достигнала своята цел.
към текста >>

Онези човешки тела, които бяха достигнали тази цел, бяха пробудени през време на Слънчевата епоха, така да се каже, към едно ново съществуване в тяхната стара форма и тази форма бе проникната с етерното тяло.
Каквото днес познаваме като минерали, растения, и животни, още не съществуваше на Сатурн. От сегашните четири природни царства на това мирово тяло се намираше само човекът, т.е. само неговото физическо тяло и това физическо тяло беше един вид сложен минерал, (но в тогавашното състояние). Другите природни царства възникваха благодарение на това, че върху редуващите се небесни тела (планетните инкарнации на Земята) не всички същества можаха напълно да достигнат целта на тяхното развитие. Така само една част от развитите на Сатурн човешки тела можа да достигне Сатурновата цел. Онези човешки тела, които бяха достигнали тази цел, бяха пробудени през време на Слънчевата епоха, така да се каже, към едно ново съществуване в тяхната стара форма и тази форма бе проникната с етерното тяло. Чрез това те се развиха до една по-висока степен на съвършенство. Те станаха един вид човеци-растения. Но онази част от човешките тела, която на Сатурн не можа напълно да достигне целта на развитието, трябваше през време на Слънчевата епоха да навакса пропуснатото при съществено по-неблагоприятни условия, отколкото съществуващите условия на Сатурн. Ето защо тя остана назад от тази част, която на Сатурн изцяло беше достигнала своята цел. Така наред с човешкото царство на Слънцето се роди едно второ природно царство.
към текста >>

Ето защо тя остана назад от тази част, която на Сатурн изцяло беше достигнала своята цел.
Така само една част от развитите на Сатурн човешки тела можа да достигне Сатурновата цел. Онези човешки тела, които бяха достигнали тази цел, бяха пробудени през време на Слънчевата епоха, така да се каже, към едно ново съществуване в тяхната стара форма и тази форма бе проникната с етерното тяло. Чрез това те се развиха до една по-висока степен на съвършенство. Те станаха един вид човеци-растения. Но онази част от човешките тела, която на Сатурн не можа напълно да достигне целта на развитието, трябваше през време на Слънчевата епоха да навакса пропуснатото при съществено по-неблагоприятни условия, отколкото съществуващите условия на Сатурн. Ето защо тя остана назад от тази част, която на Сатурн изцяло беше достигнала своята цел. Така наред с човешкото царство на Слънцето се роди едно второ природно царство.
към текста >>

Тук ще проследим този процес на преобразуване само дотолкова, доколкото той се отнася за живота на Луната.
Че описаното тук преобразуване с човека можеше да стане през Лунната епоха, за целта беше необходимо съдействието на едно велико мирово събитие. Присъединяването на астралното тяло и съответвуващото на него изграждане на една нервна система във физическото тяло стана възможно само благодарение на това, че това, което по-рано беше единно тяло, Слънцето, се раздели на две: на Слънце и Луна. Първото се превърна в неподвижна звезда, последната остана планета – каквато беше по-рано и самото Слънце – и започна да се върти около Слънцето, от което се беше отделила. Чрез това коренно се преобразува всичко, което живееше на Слънцето и на Луната. Тук ще проследим този процес на преобразуване само дотолкова, доколкото той се отнася за живота на Луната. Състоящият се от физическо и етерно тяло човек остана свързан с Луната при нейното отделяне от Слънцето. Чрез това той навлезе в съвършено нови условия на съществуване. Защото Луната взе от Слънцето само една част от съдържащите се в него сили; само тази част действуваше сега върху човека от неговото собствено небесно тяло, другата част от силите Слънцето беше задържало при себе си. Тази част се изпращаше на Луната и с това на неговия обитател, човека, отвън. Ако предишното отношение би останало да съществува, ако всички Слънчеви сили биха се вливали в човека от неговата собствена арена, тогава не би могъл да се роди онзи вътрешен живот, който виждаме при възникването на образите в астралното тяло.
към текста >>

Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото.
В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача. То е на път да стане подчинен на волята мускул. В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека. В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред. Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху отношението на сърцето към така нареченото кръвообращение. Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго. За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са израз и действие на душевни процеси. Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта. Пребледняването причинено от чувства на страх, зачервяването под влияние на чувства на срам са груби действия на душевни процеси в кръвта. Обаче всичко, което става в кръвта, е само израз на това, което става в душевния живот.
към текста >>

129. ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ GA_11 Из Хрониката Акаша

Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота.
Те обаче биха усвоили тези представи в една атрофирана, карикатурна и вредна форма. Ето защо притежателите на тайното знание решиха да разкрият пред всички една част от тайното знание. Чрез това ще бъде дадена възможност появяващият се в културното развитие човешки прогрес да бъде преценяван с мярката на истинската мъдрост. Нашето природознание води например до представи за причините на нещата. Но без духовно-научно задълбочаване тези представи могат да бъдат само карикатури. Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота. Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна. Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот.
към текста >>

Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
– Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието. Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>

130. ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ, ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ЕДНА МНИМА НАУКА GA_11 Из Хрониката Акаша

Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота.
Те обаче биха усвоили тези представи в една атрофирана, карикатурна и вредна форма. Ето защо притежателите на тайното знание решиха да разкрият пред всички една част от тайното знание. Чрез това ще бъде дадена възможност появяващият се в културното развитие човешки прогрес да бъде преценяван с мярката на истинската мъдрост. Нашето природознание води например до представи за причините на нещата. Но без духовно-научно задълбочаване тези представи могат да бъдат само карикатури. Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота. Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна. Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот.
към текста >>

Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
– Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”. Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването. Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието. Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>

131. СЪДЪРЖАНИЕ GA_13 Въведение в Тайната наука

12. За живота на човека след смъртта
12. За живота на човека след смъртта
към текста >>

132. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910 GA_13 Въведение в Тайната наука

За тази цел обаче ще са необходими цели томове вместо въведение към книгата.
Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга. Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер. То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга. Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подробности, че в действителност съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука. За тази цел обаче ще са необходими цели томове вместо въведение към книгата. И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задоволителен начин. Несъмнено, той никога не би се заловил да публикува неща, като напр. топлинните процеси, за които става дума в тази книга, без да признае следното: Преди повече от 30 годи ни в редовен университетски курс той можа да изучи физиката, включително и нейните основни разклонения. Тогава топлинните явления се обясняваха с т.н. „механическа теория на топлината" и тя го интересуваше твърде много.
към текста >>

Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията".
Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант. Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха. Тук става наистина ясно, как в смисъла на Кант са надхвърлени границите на възможното познание; Хербарт напр. би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме". Човек може да е наясно за тези неща и въпреки това, а може би тъкмо поради това, да се заеме с написването на тази книга. Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията".
към текста >>

„Възгледите за света и за живота през 19 век", или малката брошура
Могат да бъдат приведени още много мнения и критики. Възможно е да се намери някой, който е запознат с по-ранните съчинения на автора, напр. „Възгледите за света и за живота през 19 век", или малката брошура
към текста >>

Обяснимо е авторът на „Тайната Наука" да се изправи „с огън и меч" срещу Хекел; но да го защитава и даже да му посвети „Възгледите за света и за живота през 19 век", това е пълен абсурд.
„Хекел и неговите противници". Той би могъл да каже: „- Съвсем непонятно е, как един и същ човек може да напише тези съчинения, а наред с тях, освен излязлата вече от него „Теософия", да създаде сега и тази книга". Как е възможно някой така да се застъпи за Хекел, след което да погази всичко, което логически следва като „монизъм" от изследванията на Хекел? Обяснимо е авторът на „Тайната Наука" да се изправи „с огън и меч" срещу Хекел; но да го защитава и даже да му посвети „Възгледите за света и за живота през 19 век", това е пълен абсурд. И ако Хекел знаеше, че един ден авторът ще напише изпълнената с груб дуализъм „Тайна Наука", той щеше да отклони посвещението по достатъчно ясен начин.
към текста >>

Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота.
След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат. За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука". Нека добавим и нещо друго. Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота. Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас. (Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913).
към текста >>

Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас.
След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат. За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука". Нека добавим и нещо друго. Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота. Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас. (Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913).
към текста >>

Тук става дума не за това, да се публикуват едни или други неща, а просто те да се опишат според изискванията на един съвестен и точен поглед в съответната област на живота.
Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано. Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стойност, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стойност изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене. Сляпото упование твърде лесно може да смеси истинските факти с безразсъдните и суеверни тълкувания. Всеки, който разчита единствено на вяра в „свръхсетивното", ще установи че тази книга апелира изключително към силата на човешкото мислене. Тук става дума не за това, да се публикуват едни или други неща, а просто те да се опишат според изискванията на един съвестен и точен поглед в съответната област на живота. А това е област, където лесно могат да бъдат смесени познанието и най-възвишените неща от една страна, с безсъвестното шарлатанство и суеверието от друга.
към текста >>

133. ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925 GA_13 Въведение в Тайната наука

Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание.
Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опитности в прецизни и точни мисли, духовната действителност става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник. Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание.
към текста >>

134. ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА GA_13 Въведение в Тайната наука

За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората.
Естествено за този, който под „наука" разбира само това, което регистрират нашите сетива и нашият опиращ се на сетивата разсъдък, разглежданата тук „Тайна Наука" не може да означава никаква наука. Ако би искал да разбере себе си обаче, такъв човек би трябвало да признае, че той отхвърля „Тайната Наука" не по силата на някакви основателни доводи, а по силата на едно безапелационно решение, произлизащо от негови те чисто субективни чувства. За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората. По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж. Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения. Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност.
към текста >>

Впрочем той се задължава да покаже също и това, в какви отношения влизат неговите послания с постиженията на науката и на живота, какви противници са възможни и доколко външната сетивна действителност потвърждава неговите наблюдения.
В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии. Ето защо, устременият към Тайната Наука човек може да изнесе само това, което той сам смята за необходимо. Дали има право да стори това, могат да преженят само лица, които без всякакви предразсъдъци и внушения са в състояние да проникнат в характера на подобни послания, засягащи явните тайни на света. Впрочем той се задължава да покаже също и това, в какви отношения влизат неговите послания с постиженията на науката и на живота, какви противници са възможни и доколко външната сетивна действителност потвърждава неговите наблюдения. Естествено той никога не трябва да се стреми към такъв външен вид на своето изложение, при което на преден план, вместо самото съдържание, да изпъкне неговото риторично изкуства.
към текста >>

За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота.
Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят. За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота. А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила. Тогава цялата жизнена сила трябва да бъде внасяна отвън, ако въобще подобен човек може да се сдобие с такава сила.
към текста >>

А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт.
Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят. За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота. А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила. Тогава цялата жизнена сила трябва да бъде внасяна отвън, ако въобще подобен човек може да се сдобие с такава сила. В тези случаи човек възприема нещата, процесите и Съществата (die Wesenheiten), които застават пред неговите сетива като ги разграничава с помощта на своята умствена дейност.
към текста >>

Ако замре нашият устрем към дълбините, от където непрекъснато черпим все нови и нови жизнени сили, най-после и външната страна на нещата престава да служи на живота.
Така той може да издържи известно време. Но рано или късно стига до една точка, където той вътрешно умира. Защото всичко онова, което може да се извлече от света, е вече изчерпано. И това не е твърдение, взето от личните опитности на един човек, а нещо, което се установява при непредубеденото разглеждане на всеки човешки живот. Само скритите сили, които дремят в дълбините на нещата, могат да ни предпазят от това изчерпване. Ако замре нашият устрем към дълбините, от където непрекъснато черпим все нови и нови жизнени сили, най-после и външната страна на нещата престава да служи на живота.
към текста >>

И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние.
Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние. Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
към текста >>

Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние. Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
към текста >>

Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила.
Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила. Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него.
към текста >>

Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем.
Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила. Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него.
към текста >>

Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение.
Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата. Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение.
към текста >>

135. СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА GA_13 Въведение в Тайната наука

За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н.
При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание. Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество. За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло. За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя.
към текста >>

Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача.
В същото време физическото тяло не може да бъде смятано за нещо, което различава човека от минерала. За непредубеденото мислене преди всичко е важен фактът, че след смъртта се проявява онази част от човешкото същество, която го приравнява с минералния свят. Трупът е онази част от човека, където се разиграват процеси, характерни за минералния свят. В тази част на човешкото същество трупа действуват същите сили и вещества, които действуват и в минералния свят. От друга страна обаче, трябва ясно да посочим елементарния факт, че след смъртта, за физическото тяло настъпва пълен разпад. Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача. Тези действия стават присъщи на минералния свят едва след настъпването на смъртта. Едва тогава те се проявяват съобразно своята собствена природа, а именно като разрушители на човешкото физическо тяло.
към текста >>

Защото през времетраенето на живота, „невидимите сили" трябва да водят една непрекъсната борба срещу веществата и силите в минералната област на физическото тяло.
Ето как в самия човек трябва ясно да разграничим „явното" от „скритото", „видимото" от „невидимото". Защото през времетраенето на живота, „невидимите сили" трябва да водят една непрекъсната борба срещу веществата и силите в минералната област на физическото тяло. Престане ли тази борба, веднага настъпва чисто минералната активност.
към текста >>

А тези действия се проектират в облика или формата, която по време на живота съединява и консолидира минералните вещества и сили на физическото тяло.
Невидимите сили, които водят непрекъснатата борба срещу разпадането на физическото тяло, могат да бъдат наблюдавани само от хора с „висши виждания"; действията им обаче са достъпни и за обикновения човек. А тези действия се проектират в облика или формата, която по време на живота съединява и консолидира минералните вещества и сили на физическото тяло. С настъпването на смъртта, тази форма постепенно изчезва и физическото тяло се превръща в част от останалия минерален свят. Обаче свръхсетивното виждане може да проследи всичко онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да проявят своето специфично и разрушително действие спрямо физическото тяло и да го наблюдава подробно като една самостоятелна част от човешкото същество. Нека да наречем тази самостоятелна част „етерно тяло" или „жизнено тяло". (Atherleib или Lebensleib)
към текста >>

Обаче свръхсетивното виждане може да проследи всичко онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да проявят своето специфично и разрушително действие спрямо физическото тяло и да го наблюдава подробно като една самостоятелна част от човешкото същество.
Невидимите сили, които водят непрекъснатата борба срещу разпадането на физическото тяло, могат да бъдат наблюдавани само от хора с „висши виждания"; действията им обаче са достъпни и за обикновения човек. А тези действия се проектират в облика или формата, която по време на живота съединява и консолидира минералните вещества и сили на физическото тяло. С настъпването на смъртта, тази форма постепенно изчезва и физическото тяло се превръща в част от останалия минерален свят. Обаче свръхсетивното виждане може да проследи всичко онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да проявят своето специфично и разрушително действие спрямо физическото тяло и да го наблюдава подробно като една самостоятелна част от човешкото същество. Нека да наречем тази самостоятелна част „етерно тяло" или „жизнено тяло". (Atherleib или Lebensleib)
към текста >>

От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество.
Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност. Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили. По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие. Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание. Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново. От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество. Можем да я наречем „астрално тяло" (Astralleib).
към текста >>

Без подобни разграничения, никой не може да постигне яснота върху истинските отношения в живота.
Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно. При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада. Без подобни разграничения, никой не може да постигне яснота върху истинските отношения в живота.
към текста >>

Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят.
Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка. Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят. Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения. Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения.
към текста >>

Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото.
За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават будността и сънят. Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото. И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания. И тъкмо от забравата израстват нови сили за възприемане на новото. Нека размислим върху едно толкова обикновено нещо, каквото е усвояването на писането. Детето забравя всички усилия, които е употребило, за да се научи да пише. Така това, което остава, е способността да пише.
към текста >>

Всъщност целият културен живот и всеки духовен стремеж на хората се състои в определена работа, чиято цел е да постигне именно това господство на Аза.
В известен смисъл, можем да разглеждаме последния като произлязъл от първия, ако той би превъзмогнал низшите влечения и би се обърнал към висшия живот. Така той чрез Аза е по действувал облагородяващо и одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар на целия душевен живот. Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това. По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа. Всъщност целият културен живот и всеки духовен стремеж на хората се състои в определена работа, чиято цел е да постигне именно това господство на Аза. Всеки наш съвременник е включен в тази работа, независимо дали иска или не, дали има или няма съзнание за това.
към текста >>

136. СЪНЯТ И СМЪРТТА GA_13 Въведение в Тайната наука

Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим загадката на живота без да спрем поглед върху смъртта.
Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим загадката на живота без да спрем поглед върху смъртта. У човек, който няма никакъв усет за значението на свръхсетивното познание, лесно могат да възникнат съмнения относно него и начина, по който това познание разглежда съня и смъртта. Впрочем Тайната Наука дълбоко уважава мотивите, които пораждат тези съмнения. Напълно естествено е да се твърди, че човек е създаден за активен и действен живот и цялата му продуктивност е свързана с отдаването на този активен, буден живот. Докато вглъбяването в състояния, каквито са сънят и смъртта, би могло да възникне само от известна склонност към безцелно мечтателство и не води до никъде другаде, освен до една празна и ненужна фантастика. Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество.
към текста >>

Разбира се, безусловно трябва да се съгласим, че обсъждането на това, което забулва съня и смъртта, е нещо болестно, ако то води до слабост и отдръпване от живота.
Разбира се, безусловно трябва да се съгласим, че обсъждането на това, което забулва съня и смъртта, е нещо болестно, ако то води до слабост и отдръпване от живота.
към текста >>

Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна носи името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име, носи отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота.
Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна носи името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име, носи отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота. Обаче този нездравословен елемент не е свързан с истинското свръхестествено познание. Напротив, истинското състояние на нещата е следното. Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят. Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него. Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят.
към текста >>

Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят.
Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна носи името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име, носи отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота. Обаче този нездравословен елемент не е свързан с истинското свръхестествено познание. Напротив, истинското състояние на нещата е следното. Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят. Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него. Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят. Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение. Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят. Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво.
към текста >>

Единствено науката за свръхсетивния свят прави възможно съществуването на познание за видимия свят; и ако тя се издига до своите истински форми, не само че не подкопава живота, а непрекъснато го укрепва и оздравява.
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво. Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот. И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят. За да напредва, всяко познание за видимото трябва винаги, отново и отново да се потопява в невидимото. Единствено науката за свръхсетивния свят прави възможно съществуването на познание за видимия свят; и ако тя се издига до своите истински форми, не само че не подкопава живота, а непрекъснато го укрепва и оздравява. Предоставен сам на себе си, животът отслабва и заболява.
към текста >>

По време на съня астралното тяло отново се връща в своята родина, за да внесе при събуждането нови сили в живота.
В този Космос се намира източникът на образите, чрез който човек поддържа формата на своето тяло. В този Космос той е включен напълно хармонично. В мига на пробуждането той се откъсва от тази всеобхватна хармония, за да стигне до външните възприятия. В мига на заспиването астралното тяло се прибира обратно в хармонията на Космоса. При събуждането си човек извлича от тази хармония толкова много сила за своите тела, че за известно време може да се лиши от пребиваването си там. По време на съня астралното тяло отново се връща в своята родина, за да внесе при събуждането нови сили в живота. Видимият израз на това, което астралното тяло донася със себе си при събуждането, е чувството за бодрост, което дава всеки здрав сън.
към текста >>

Обаче силата, която се употребява за тази цел, когато човек спи, остава и след смъртта, така че сега тя може да бъде употребена за друго, а именно за възприемането на собствените процеси на самото астрално тяло.
По-късно астралното тяло също се отделя от своето етерно тяло и продължава по своя път без него. Докато двете тела са свързани, човек се намира в едно състояние, при което може да възприема изживяванията на своето астрално тяло. Докато е налице физическото тяло, веднага след отделянето на астралното тяло, т.е. след заспиването то започва отвън своята работа, за да възстанови изразходваните сили на „употребените" физически органи. Когато при смъртта е отделено и физическото тяло, тази работа отпада. Обаче силата, която се употребява за тази цел, когато човек спи, остава и след смъртта, така че сега тя може да бъде употребена за друго, а именно за възприемането на собствените процеси на самото астрално тяло.
към текста >>

Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота.
Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота. Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност. Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот. Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание.
към текста >>

Той възприема живота си между раждането и смъртта като една разгърната пред него поредица от образи.
Първоначално той няма никакви изживявания. Връзката с етерното тяло му пречи да изживее нещо ново. Но това, което той притежава, е споменът за изминалия живот. Все още съществуващото етерно тяло позволява на този спомен да израсне като една жива и всеобхватна картина. Това е първото изживяване на човека след смъртта. Той възприема живота си между раждането и смъртта като една разгърната пред него поредица от образи. Докато човек е жив на Земята, споменът съществува само за будното съзнание; тогава той е свързан със своето физическо тяло. И този спомен съществува само дотолкова, доколкото това тяло позволява. Обаче душата не губи нито едно от своите впечатления, които е получила по време на живота си. Ако физическото тяло би било един съвършен инструмент, то би трябвало да изправя пред душата цялото и минало във всеки миг от живота. След смъртта тази пречка отпада.
към текста >>

Обаче душата не губи нито едно от своите впечатления, които е получила по време на живота си.
Все още съществуващото етерно тяло позволява на този спомен да израсне като една жива и всеобхватна картина. Това е първото изживяване на човека след смъртта. Той възприема живота си между раждането и смъртта като една разгърната пред него поредица от образи. Докато човек е жив на Земята, споменът съществува само за будното съзнание; тогава той е свързан със своето физическо тяло. И този спомен съществува само дотолкова, доколкото това тяло позволява. Обаче душата не губи нито едно от своите впечатления, които е получила по време на живота си. Ако физическото тяло би било един съвършен инструмент, то би трябвало да изправя пред душата цялото и минало във всеки миг от живота. След смъртта тази пречка отпада. Докато етерното тяло на човека е все още запазено, съществува и известна пълнота на спомена. Тази пълнота, това съвършенство на спомена обаче постепенно изчезва след като етерното тяло изгуби формата, която е имало по време на пребиваването си във физическото тяло, и която е подобна на физическото тяло. Тази е също причината, поради която след известно време астралното тяло се отделя от етерното тяло.
към текста >>

Ако физическото тяло би било един съвършен инструмент, то би трябвало да изправя пред душата цялото и минало във всеки миг от живота.
Това е първото изживяване на човека след смъртта. Той възприема живота си между раждането и смъртта като една разгърната пред него поредица от образи. Докато човек е жив на Земята, споменът съществува само за будното съзнание; тогава той е свързан със своето физическо тяло. И този спомен съществува само дотолкова, доколкото това тяло позволява. Обаче душата не губи нито едно от своите впечатления, които е получила по време на живота си. Ако физическото тяло би било един съвършен инструмент, то би трябвало да изправя пред душата цялото и минало във всеки миг от живота. След смъртта тази пречка отпада. Докато етерното тяло на човека е все още запазено, съществува и известна пълнота на спомена. Тази пълнота, това съвършенство на спомена обаче постепенно изчезва след като етерното тяло изгуби формата, която е имало по време на пребиваването си във физическото тяло, и която е подобна на физическото тяло. Тази е също причината, поради която след известно време астралното тяло се отделя от етерното тяло. То може да остане свързано с него само, докато трае неговата собствена, етерна форма, която е идентична с тази на физическото тяло.
към текста >>

По време на живота между раждането и смъртта, отделяне на етерното тяло от физическото може да настъпи само в изключителни случаи и само за кратко време.
По време на живота между раждането и смъртта, отделяне на етерното тяло от физическото може да настъпи само в изключителни случаи и само за кратко време. Ако например човек продължително натовари един от крайниците си, тогава част от етерното тяло може да се отдели от физическото. В този случай казва ме, че крайникът е „изтръпнал". Особеното усещане, което изпитваме, произлиза от отделянето на етерното тяло. (Разбира се, материалистичният начин на мислене и тук може да отрече действията на невидимия свят във видимия и да заяви: всичко това се дължи на продължителния натиск, който причинява физическото смущение.) В подобен случай свръхсетивното наблюдение може да установи как съответната част на етерното тяло се отделя от физическото. Когато човек изживява необикновена уплаха или нещо подобно, може да последва отделянето на голяма част от етерното тяло.
към текста >>

Защото образи те, които възникват в това необикновено състояние когато етерното тяло се отделя от физическото не винаги са в ясна и непосредствена връзка със събитията на живота.
Когато в подобни случаи други лица описват изживените образи по коренно различен начин, сякаш те нямат много общо със събитията на тяхното минало, това съвсем не противоречи на казаното. Защото образи те, които възникват в това необикновено състояние когато етерното тяло се отделя от физическото не винаги са в ясна и непосредствена връзка със събитията на живота. Едно точно наблюдение обаче винаги ще намери тази връзка с живота. Никакво възражение не представлява обстоятелството, че например някой е бил на косъм от удавяне и не е стигнал до описаните изживявания. Не трябва да забравяме, че това изживяване може да настъпи само тогава, когато етерното тяло е действително отделено от физическото и при това е запазило своята връзка с астралното тяло. Много често при внезапна уплаха настъпва едно разхлабване на връзката между етерното и астралното тяло и тогава също не се стига до изживяване на образи, защото какъвто е случаят при спането, при дълбокия сън без съновидения налице е пълно безсъзнание.
към текста >>

Едно точно наблюдение обаче винаги ще намери тази връзка с живота.
Когато в подобни случаи други лица описват изживените образи по коренно различен начин, сякаш те нямат много общо със събитията на тяхното минало, това съвсем не противоречи на казаното. Защото образи те, които възникват в това необикновено състояние когато етерното тяло се отделя от физическото не винаги са в ясна и непосредствена връзка със събитията на живота. Едно точно наблюдение обаче винаги ще намери тази връзка с живота. Никакво възражение не представлява обстоятелството, че например някой е бил на косъм от удавяне и не е стигнал до описаните изживявания. Не трябва да забравяме, че това изживяване може да настъпи само тогава, когато етерното тяло е действително отделено от физическото и при това е запазило своята връзка с астралното тяло. Много често при внезапна уплаха настъпва едно разхлабване на връзката между етерното и астралното тяло и тогава също не се стига до изживяване на образи, защото какъвто е случаят при спането, при дълбокия сън без съновидения налице е пълно безсъзнание.
към текста >>

В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло. По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
към текста >>

Два вида желания има в живота на Аза.
Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен. Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи. Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят. Два вида желания има в живота на Аза. Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата. С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят.
към текста >>

На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили.
Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен. Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа". Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа. Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни. Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят. Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света. Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза.
към текста >>

Ето защо по време на живота сетивните желания непрекъснато раждат нови желания.
Ето защо по време на живота сетивните желания непрекъснато раждат нови желания. И човек просто не забелязва, че той сам се обвива в един „пояждащ огън". Едва след смъртта се вижда ясно какво го е обгръщало още, докато е бил жив; а с виждането на този огън става ясно, че той носи в себе си нещо изцеляващо и благотворно. Който обича един човек, се чувствува привлечен към него не само от това, което може да усети чрез физическите органи. Обаче след смъртта, тази физическа страна на любимия не може да бъде повече възприемана. Тогава от любимия човек остава видима онази страна, за чието възприемане физическите органи бяха само едно средство.
към текста >>

Следващите изживявания след смъртта са и в друго отношение различни от тези по време на живота.
Следващите изживявания след смъртта са и в друго отношение различни от тези по време на живота. По време на пречистването човек живее, така да се каже, в обратна посока. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред.
към текста >>

Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане.
Следващите изживявания след смъртта са и в друго отношение различни от тези по време на живота. По време на пречистването човек живее, така да се каже, в обратна посока. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред.
към текста >>

Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина.
Следващите изживявания след смъртта са и в друго отношение различни от тези по време на живота. По време на пречистването човек живее, така да се каже, в обратна посока. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред.
към текста >>

В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо.
Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година. Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил. От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят. В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо. След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили. И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният.
към текста >>

Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта.
След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили. И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това. За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание. Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите.
към текста >>

Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза.
Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят. Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз. Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза. Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз. Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят.
към текста >>

Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта.
Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят. Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта.
към текста >>

Това е духовната придобивка, духовният плод на живота.
Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят. Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта.
към текста >>

Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее.
Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта.
към текста >>

Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението.
Всичко, което в сетивния свят можем да определим като „живот", в духовния свят то изгражда областта на морето. За сетивния поглед, животът проявява своите действия в растенията, животните и човека. За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния свят като потоци, реки и морета. Още по-добро е сравнението с кръвната циркулация в човешкото тяло. Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението. Тъкмо този „бликащ живот" се възприема същевременно и като духовен тътен, като духовно звучене.
към текста >>

Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта.
Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта.
към текста >>

Не, той е призован да работи и да преизгражда в духовен смисъл външния свят, също как то в живота между раждането и смъртта е призован да променя физическия свят.
Във всеки физически процес, свръхсетивното съзнание се добира до едно или друго откровение на скрития духовен свят. Според обикновеното наблюдение, промените в земния ландшафт се дължат на климата, слънчевата светлина и т.н. За свръхсетивното съзнание обаче, в светлинния лъч, който идва от Слънцето и пада върху растението, бушува силата на мъртвите хора. Свръхсетивното наблюдение вижда как човешки души витаят над растенията, как те променят почвата и т.н. След смъртта човек не е ангажиран само със себе си и с подготовката за своето предстоящо земно съществувание. Не, той е призован да работи и да преизгражда в духовен смисъл външния свят, също как то в живота между раждането и смъртта е призован да променя физическия свят.
към текста >>

Приятели, които са били дълбоко свързани в живота, ще си принадлежат и в духовния свят.
В хода на времето обаче любовта се променя. Сетивната връзка все повече се превръща в духовна. Тази връзка е изтъкана не само за физическия свят, но и за духовния свят. Този пример е валиден и в много други отношения. Това, което духовните Същества изплитат във физическия свят, остава да съществува и в духовния. Приятели, които са били дълбоко свързани в живота, ще си принадлежат и в духовния свят. След отхвърлянето на телата, те се оказват в една много по-дълбока връзка, отколкото по време на физическия живот. Като Духове, те представляват нещо много повече един за друг; откровенията им, изявявани вътрешно, вече описахме. Връзката изтъкана между двама души, ги среща отново и в следващия живот. Ето защо напълно вярно е да се говори, че след смъртта хората се срещат отново.
към текста >>

живота между раждането и смъртта.
живота между раждането и смъртта. Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития свят, чиито действия се проявяват във видимия физически свят. Но пред сетивното наблюдение трябва да възникне въпросът, дали след като навлиза чрез раждането в земния си живот, човек не донася със себе си и нещо от това, което свръхсетивното познание описва като процеси между смъртта и новото раждане. Ако някой намери охлювна черупка, в която няма и следа от живия охлюв, все пак ще признае, че черупката е възникнала в резултат от действията на един жив организъм, а не че тя е изградена само от физически сили. По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота. В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия.
към текста >>

По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота.
живота между раждането и смъртта. Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития свят, чиито действия се проявяват във видимия физически свят. Но пред сетивното наблюдение трябва да възникне въпросът, дали след като навлиза чрез раждането в земния си живот, човек не донася със себе си и нещо от това, което свръхсетивното познание описва като процеси между смъртта и новото раждане. Ако някой намери охлювна черупка, в която няма и следа от живия охлюв, все пак ще признае, че черупката е възникнала в резултат от действията на един жив организъм, а не че тя е изградена само от физически сили. По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота. В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия. С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание. Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване?
към текста >>

С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание.
Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития свят, чиито действия се проявяват във видимия физически свят. Но пред сетивното наблюдение трябва да възникне въпросът, дали след като навлиза чрез раждането в земния си живот, човек не донася със себе си и нещо от това, което свръхсетивното познание описва като процеси между смъртта и новото раждане. Ако някой намери охлювна черупка, в която няма и следа от живия охлюв, все пак ще признае, че черупката е възникнала в резултат от действията на един жив организъм, а не че тя е изградена само от физически сили. По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота. В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия. С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание. Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване?
към текста >>

Не трябва да се отрича, че от страна на тези, които говорят за духовни причини в живота, се внася не по-малко объркване по този въпрос.
Не трябва да се отрича, че от страна на тези, които говорят за духовни причини в живота, се внася не по-малко объркване по този въпрос. Често те говорят прекалено неясно и твърде общо. Несъмнено, когато твърдим, че металните части на часовника се сглобяват сами и се превръщат в часовник, означава също и друго: Че личността на един човек е просто сбор от наследствени признаци. От друга страна, много твърдения за духовния свят, по принцип не се различават от следното изказване:
към текста >>

Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят.
Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти.
към текста >>

Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота.
Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благодарение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа. Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност. И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите. Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност. Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно. Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота. Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго. Той сам разбира, че от
към текста >>

Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго.
Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност. И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите. Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност. Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно. Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота. Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго. Той сам разбира, че от
към текста >>

Ето защо, тези неща спадат към най-интимните области на живота.
При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността. Външните въздействия се поемат и преработват от човека. Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стойност. Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности. Разбира се, подобни факти не подлежат на „точни" доказателства, каквито например везните могат да представят за определени физически процеси. Ето защо, тези неща спадат към най-интимните области на живота. За човек с усет към всичко това, тези дискретни доводи имат по-голяма доказателствена сила дори от очевидния материален свят. Обстоятелството, че и животните могат да бъдат дресирани, т.е. чрез възпитание да заучават известни качества и способности, не представлява сериозно възражение за този, който е успял да вникне в същественото. Вярно е, че навсякъде по света има преходи, но все пак резултатите от една дресура в никакъв случай не могат да бъдат сравнявани с резултатите от обучението при човека. Твърди се още, че онези способности, които домашните животни придобиват при съвместния им живот с човека, се унаследяват, т.е., че веднага започват да се проявяват като нещо присъщо на вида, а не на индивида.
към текста >>

137. РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА GA_13 Въведение в Тайната наука

Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес.
Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес. В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки. За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят. Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене.
към текста >>

В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука. В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
към текста >>

И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел.
И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел. Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването. Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие.
към текста >>

След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн.
След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство:
към текста >>

След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението".
„Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло. След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението". Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство. Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението".
към текста >>

В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества.
За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества.
към текста >>

Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн.
Следователно тези сетивни органи са резултат от дейността на „Духовете на Огъня"; обаче в тяхното възникване участвуват не само те. Заедно с тях на Сатурн се появяват и други Същества. Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн. Те носят името „Духове на Любовта" (В езотеричното християнство „Серафими".) Без тях Духовете на Огъня не биха имали горепосоченото съзнание. Те наблюдават процесите на Сатурн с такова съзнание, което им позволява да ги пренасят като образи в Духовете на Огъня. Самите те се отказват от всякакви предимства, които биха могли да имат чрез наблюдаването на Сатурновите процеси, отказват се от всяка наслада, от всяка радост; те отдават всичко в името на Огнените Духове.
към текста >>

Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили.
Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път. Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн.
към текста >>

Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание.
Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път. Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн. Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание. То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*. То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение. Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията.
към текста >>

На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори".
То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение. Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията. Въпреки че не предлага на човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния свят. На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори".
към текста >>

Това е животът на „Синовете на живота", които, един вид, си служат с „човеците-фантоми", за да изживеят себе си.
Целият този живот се отразява в споменатите по-горе „човеци- фантоми". Ето защо пред духовния поглед те за стават като живи, обаче техният живот е само привиден. Това е животът на „Синовете на живота", които, един вид, си служат с „човеците-фантоми", за да изживеят себе си.
към текста >>

„Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества.
Настъпва един вид почивен период, пауза. Зародишът на човека преминава като в състояние на разтвореност; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване. Така и зародишът на човека лежи в лоното на света и очаква своето пробуждане. Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали при други условия способността да „обработват" по-нататък зародишите на човека. В своето етерно тяло. „Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества. „Духовете на Движението" сега са на степента, на която на Сатурн се намираха „Духовете на Мъдростта". Там тяхната най-низша съставна част беше астралното тяло. Сега те притежават етерно, или жизнено тяло. Съответно и другите духовни Същества напредват в своето развитие. Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн.
към текста >>

четвъртото поред планетарно въплъщение ще е постигнала своята цел и ще е навлязла в следващия планетарен период.
Сега стигаме до онази точка, където Слънчевият период се намира в средата на своето развитие. Това е моментът, когато „Духовете на Личността", които на Сатурн бяха постигнали своята човешка степен, се издигат до една по-висока степен на съвършенство. Те надхвърлят своята човешка степен и постигат съзнание, каквото нормално развитият съвременен човек на Земята все още не притежава.Той ще достигне това съзнание, когато Земята т.е. четвъртото поред планетарно въплъщение ще е постигнала своята цел и ще е навлязла в следващия планетарен период. Тогава човекът ще възприема около себе си не само това, което му предлагат днешните физически сетива, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните душевни процеси на обкръжаващите го Същества. Той ще притежава едно образно съзнание при пълно запазване на себесъзнанието. В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантастност. Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са израз на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци. Съвременният човек може да постигне такова „виждане" единствено по пътя на духовно-научното или антропософско обучение.
към текста >>

Има и такива, които остават зад тази цел.
За да опишем по-нататъшното Слънчево развитие, трябва да обърнем внимание на един изключително важен факт от мировата история. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички Същества постигат, целта на своето развитие. Има и такива, които остават зад тази цел. Така през епохата на Сатурн не всички „Духове на Личността" достигат предначертаната им за там човешка степен. Далеч не всички човешки физически тела постигат на Сатурн онази зрялост, която на Слънцето би им позволила да станат носители на самостоятелно етерно тяло. Последицата от това е, че на Слънцето идват Същества и формации, които не отговарят на тамошните условия. По време на Слънчевия период те трябва да наваксат това, което са пропуснали на Сатурн. Ето защо по време на Слънчевия период може да се наблюдава по свръхсетивен начин следното: Когато Духовете на Мъдростта започват вливането на етерното тяло, Слънчевият организъм някак помътнява.
към текста >>

След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими).
Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими). Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен.
към текста >>

По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн.
По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие.
към текста >>

Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота".
По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие.
към текста >>

Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло.
Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн. И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот. Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно.
към текста >>

Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето.
Обаче картината е друга. Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция. Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето. Наред с онези Лунни изживявания, които са изцяло под въздействие на Слънцето, възникват и самостоятелни Лунни изживявания; един вид размирни, бунтовни състояния против Слънчевите Същества. В тези състояния са въвлечени и различни царства, възникнали на Слънцето и Луната, и преди всичко предшествениците на човека. Така Лунното тяло включва в себе си духовно и материално два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е „изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път. Това разделяне на двата вида живот оказва влияние върху всички следващи процеси в хода на Лунното въплъщение.
към текста >>

Така Лунното тяло включва в себе си духовно и материално два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е „изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път.
Обаче картината е друга. Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция. Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето. Наред с онези Лунни изживявания, които са изцяло под въздействие на Слънцето, възникват и самостоятелни Лунни изживявания; един вид размирни, бунтовни състояния против Слънчевите Същества. В тези състояния са въвлечени и различни царства, възникнали на Слънцето и Луната, и преди всичко предшествениците на човека. Така Лунното тяло включва в себе си духовно и материално два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е „изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път. Това разделяне на двата вида живот оказва влияние върху всички следващи процеси в хода на Лунното въплъщение.
към текста >>

Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
към текста >>

Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето.
След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата. Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание. Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата.
към текста >>

За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен.
За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. На Луната човек все още не може да си служи със своите сетива за възприемането на външни предмети. Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн. Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на
към текста >>

Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната.
Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват.
към текста >>

По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота".
Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват.
към текста >>

Това Същество е един от „Синовете на Живота".
Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа. Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него.
към текста >>

Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота".
С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа. Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз". Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него.
към текста >>

Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи.
Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато
към текста >>

Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз".
Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от „Синовете на Живота" общия „групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато
към текста >>

„Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри.
„Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота".
към текста >>

Те отразяваха същността на „Синовете на Живота".
„Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло.
към текста >>

Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание".
В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло.
към текста >>

Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система.
В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло.
към текста >>

От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек.
От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек. Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет.
към текста >>

„Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло.
Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. „Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло. Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло работят по-висши духовни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението". Те действуват по гореописания начин от Слънцето.
към текста >>

Кулминационната точка от Лунното развитие е постигната в онзи момент, когато вложеното в човека астрално тяло е напреднало дотам, че неговото физическо тяло дава възможност на „Синовете на Живота" да осъществят своята човешка степен.
Кулминационната точка от Лунното развитие е постигната в онзи момент, когато вложеното в човека астрално тяло е напреднало дотам, че неговото физическо тяло дава възможност на „Синовете на Живота" да осъществят своята човешка степен. В този момент човешкото същество разполага с всичко, което тази епоха може да му предостави за неговото собствено развитие. Следващата, т. е. втората половина от Лунната епоха би могла да се определи като един отлив. Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта.
към текста >>

същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота".
същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така:
към текста >>

Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение".
същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така:
към текста >>

Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество.
същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така:
към текста >>

„Синовете на Живота" достигат своята човешка степен.
„Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно събитие, а след нея идва друга, която се характеризира с един вид „вживяване" в новите създания. С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете „отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници.
към текста >>

А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло. Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен. Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание. За навлизане в една по-висока степен на съзнание, те трябва да бъдат предварително подготвени.
към текста >>

Топлинната обвивка запалва живота в човешкото същество, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло.
На тази степен от своето развитие те докосват огнената Земя само с една точка от душевната си форма и това води дотам, че топлината сгъстява една част от тяхната астрална форма. По този начин в тях се възпламенява Земният живот. Следователно, с по-голямата си част те принадлежат към душевно-духовните светове; а само чрез съприкосновението си със Земния огън, те се обгръщат с истинска жизнена топлина. Ако желаем да си съставим сетивно-свръхсетивен образ за тези човеци в началото на физическата Земна епоха, би трябвало да си представим една душевна яйцевидна форма, която виси в обкръжението на Земята и в своята долна част е обвита, като чашка, подобно на желъд. Само че чашката е съставена изключително от топлина или огън. Топлинната обвивка запалва живота в човешкото същество, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло. В него възниква първата заложба на това, което по-късно ще се развие в т.н. Сетивна Душа. Бихме могли да кажем, че на тази степен човекът се състои от Сетивна Душа, астрално тяло, етерно тяло и от изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло работят духовните Същества, като са ангажирани в самото съществувание на човека; чрез Сетивната Душа той се чувствува свързан с тялото на Земята. Следователно през този период човекът има едно предимно образно съзнание, в което се изявяват онези духовни Същества, в чието лоно той е приютен; и само в една точка всред това съзнание се поражда усещането за собственото тяло.
към текста >>

И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук.
Сгъстяването на Земята напредва и с това описаната, структура на човешкото тяло става все по-отчетлива. След определен момент от планетарната еволюция, Земята е толкова сгъстена, че огнена е само една част от нея. Друга част приема субстанциалната форма на това, което можем да наречем „газ" или „въздух". Променя се и човекът. Сега вече той е не само в съприкосновение със Земната топлина, но към неговото огнено тяло се включва и въздушната субстанция. И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук. Неговото етерно тяло за почва да звучи. Същевременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на Разсъдъчната Душа.
към текста >>

Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността".
За да си представим какво става сега в човешката душа, нека обърнем внимание на това, че във въздушно-огненото тяло на Земята работят стоящите над човека Същества. В огнената Земя се открояват „Духовете на Личността", които са от огромно значение за човека. Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността". От друга страна, във въздухообразната част на Земята се изявяват онези Същества, които вече определихме като „Архангели" (в смисъла на християнския езотеризъм). След като е обгърнат от въздуха, човек долавя техните действия под формата на звук. А Разсъдъчната Душа си казва: „Ето, това са Архангелите". Но всичко, което на тази степен човек възприема от Земята, все още не е някакъв сбор от физически предмети; той просто живее всред топлинни усещания, които се издигат към него, и в звуци. И в тези топлинни потоци, в тези звукови вълни, той усеща „Духовете на Личността" и „Архангелите".
към текста >>

Сега, когато душата напуска тялото, то развиваше в себе си един вид продължение на живота.
Човешките тела бяха подобни на сенки. Но понеже бяха разпространени навсякъде, те попадаха под въздействията на Земята, които в различните и части имаха коренно различен характер. Докато по-рано телесните копия съответстваха на оживотворяващите ги човешки души и затова бяха общо взето почти еднакви по цялата Земя, сега между човешките форми настъпиха различия. С това се подготвя настъпилото по-късно различие между расите. След като телесният човек става самостоятелен, предишната силна връзка между Земния човек и духовно-душевния свят в известен смисъл се разхлабва. Сега, когато душата напуска тялото, то развиваше в себе си един вид продължение на живота.
към текста >>

Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях.
Това, което ставаше на Земята, до голяма степен зависеше от силите на човеците. Ако някой би наблюдавал природните процеси от гледна точка, разположена извън Земята, той би видял в тях не само независещи от човека събития, но и истински човешки действия. Много по-различно изглеждаха за Земния човек и звуковите възприятия. В началото на Земния живот те бяха възприемани като външни звуци. Докато въздушните образи отвън бяха възприемани до към средата на човешкия Земен живот, външните звуци можеха да бъдат чувани и след този период. Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях. От звуците, в него оставаха паметовите представи. А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите). Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята. Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята.
към текста >>

А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите).
Много по-различно изглеждаха за Земния човек и звуковите възприятия. В началото на Земния живот те бяха възприемани като външни звуци. Докато въздушните образи отвън бяха възприемани до към средата на човешкия Земен живот, външните звуци можеха да бъдат чувани и след този период. Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях. От звуците, в него оставаха паметовите представи. А в тях бяха откровенията на „Синовете на Живота" (Ангелите). Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята. Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята.
към текста >>

И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън.
На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно същество. Неговото астрално тяло, което „Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. „Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот. Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят. Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества.
към текста >>

През това време те изцяло попадаха в областта, обитавана от „Синовете на Живота" (Ангели), „Огнените Духове" (Архангели), „Духовете на Личността" и „Духовете на Формата".
През това време те изцяло попадаха в областта, обитавана от „Синовете на Живота" (Ангели), „Огнените Духове" (Архангели), „Духовете на Личността" и „Духовете на Формата". По същото време физическото и етерното тяло попадаха всред силовото поле на „Духовете на Формата", „Духовете на Движението", „Духовете на Мъдростта" и „Престолите" („Духовете на Волята"). По този начин вредните въздействия, които се натрупваха в човека през деня поради грешките на астралното тяло, бяха отстранявани.
към текста >>

Онези души, които слизаха от небесното пространство и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота.
Впоследствие всред човешките потомци се появиха и такива индивиди, които поемаха в се бе си души, слизащи за пръв път на Земята, както и други души, минали вече през многократни прераждания на Земята. В хода на Земното развитие, броят на младите души, слизащи за пръв път на Земята, ставаше все по-малък, а броят на превъплътените души непрекъснато растеше. За дълги периоди от време човешкият род се състоеше от тези два човешки вида. А на Земята човек продължаваше да се усеща свързан със своите предци чрез общия групов Аз. Докато индивидуалният Аз беше изживяван предимно в безплътното състояние между смъртта и едно ново раждане. Онези души, които слизаха от небесното пространство и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота. Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята. Другите прибавяха към споменатите условия и тези от своите предишни съществувания на Земята. Съдбата на първите души се определяше само от факти, лежащи извън новите земни отношения. Съдбата на превъплътените души, на душите минали през различен брой прераждания, се определяше също и от онова, което те бяха извършили в предишните си земни съществувания. Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма.
към текста >>

Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа.
Поради духовните влияния способностите на етерното тяло особено нараснаха. В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта. За този период от време самостоятелното логично мислене правеше своите първи крачки. За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични. Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество. Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа. Човек можеше да извлича от растенията силата на техния растеж и да я използува, както днес извлича сили от не живата природа, например енергията на въглищата, и я прилага в света на машините. (Подробности по този въпрос съдържа моята брошура „Нашите атлантски предшественици".)
към текста >>

Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели).
Развитието върху Атлантида фактически беше времето, когато човеците се разделиха на сатурнови, слънчеви, юпитерови и марсови. Преди бяха налице само предпоставките за това разделяне. Разграничаването на будното и сънно състояние у човека имаше особени последствия за атлантското човечество. Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до „Духовете на Личността". Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели). Защото по време на съня той можеше да остане свързан тъкмо с тази част на етерното тяло. Впрочем „Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята. Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят. Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа.
към текста >>

За тази цел те търсеха сподвижници всред непосветените, от които също изискваха едно недопустимо прилагане на свръхсетивните тайни в природния свят.
В изкушенията на низшите духовни Същества попадаха не само обикновени хора, но и част от Посветените. Те употребяваха споменатите свръхсетивни сили по неправилен начин и смущаваха развитието на човечеството. За тази цел те търсеха сподвижници всред непосветените, от които също изискваха едно недопустимо прилагане на свръхсетивните тайни в природния свят. Човечеството изпадна в невиждана поквара. Злото настъпваше по всички посоки. И понеже растителните и размножителни сили ако се откъснат от тяхната естествена среда и се приложат самоцелно влизат в тайнствена връзка с други сили, които действуват във въздуха и водата, се стигна до там, че делата на хората отприщиха могъщи и разрушителни природни сили.
към текста >>

Както през Атлантската епоха в правилната идея за прераждането можеха да вникнат само Посветените, така и в древна Индия за тази цел беше необходим допирът с великите Учители.
Друга особеност на древно-индийската култура е разделянето на хората в касти. Жителите на Индия бяха потомци на атлантците, а те принадлежаха към сатурновите, юпитеровите хора и т. н. С помощта на свръхсетивните учения хората разбираха, че една душа не случайно попада в една или друга каста, а че самата тя участвува в това решение. Подобно разбиране на свръхсетивните учения се улесняваше и от това, че у много хора можеше да се пробуди вътрешният спомен за прадедите, което впрочем лесно водеше до напълно погрешна идея за прераждането. Както през Атлантската епоха в правилната идея за прераждането можеха да вникнат само Посветените, така и в древна Индия за тази цел беше необходим допирът с великите Учители. Споменатата по-горе погрешна идея за прераждането намери възможно най-голямото разпространение всред народите, които след загиването на Атлантида се бяха разпръснали из Европа, Азия и Африка. И понеже част от атлантските Посветени се отклониха от верните пътища и издадоха тайните на неподготвени ученици, хората все повече смесваха истинската идея с погрешната. В голяма част от хората, като наследство от Атлантската епоха, остана един вид сумрачно ясновидство. Както по време на сън атлантците навлизаха в духовния свят, така и техните потомци изживяваха този духовен свят в абнормни междинни състояния между будността и съня. Тогава в тях възникваха образи от миналите епохи, в които бяха живели техните прародители.
към текста >>

Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики.
Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние. Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи. Можем да ги наречем магове. Това, което те бяха запазили като свръхсетивно познание и свръхсетивни сили от старите епохи, беше твърде незначително в сравнение със свръхсетивните възможности на човека от прадалечното минало. Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики. Луциферическият принцип беше застъпен в тези хора по твърде особен начин. Те бяха свързани с всичко, което отклонява човек от намеренията на висшите Същества, които сами биха ръководили човечестното, ако не беше се намесил Луцифер. Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят. Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции. И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул.
към текста >>

За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер.
При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност. Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер. Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата. А сега, въпреки тези качества, той отново трябваше да постигне това равнище. В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло. Но той знаеше и това, че преди този момент, духовните сили на Слънцето не можеха да бъдат намерени на Земята; ясновиждащото съзнание можеше да ги открие само в духовната част на Слънцето.
към текста >>

В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят.
Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят. Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества.
към текста >>

Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот.
Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти.
към текста >>

Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно.
Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно. Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света. А доколко той изживява това, зависи от победата му над Ариман. Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния свят. Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид.
към текста >>

Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка.
Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината. Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят. Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга.
към текста >>

А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота.
На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос.
към текста >>

От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята.
От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята. В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там.
към текста >>

Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят.
От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята. В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят.
към текста >>

Първата форма, в която това познание може да се излее, бихме определили като един всеобхватен идеал на живота.
Първата форма, в която това познание може да се излее, бихме определили като един всеобхватен идеал на живота. Като такъв, той се противопостави срещу онези форми на живот, които се обособиха в развитието на следатлантското човечество. По-горе описахме условията, при които човешките души слизаха на Земята в епохата на Лемурия. В душевен смисъл, хората могат да бъдат отнесени към различни Същества, които идвайки от други светове, се въплъщаваха в телесните потомци на древните лемурийци. Едно от последствията на това са и различните човешки раси. Поради тяхната различна карма, в превъплътените души възникнаха най-различни жизнени интереси.
към текста >>

То се проявява в живота по най-различен начин.
Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят. Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят. Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване. Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята.
към текста >>

За тази цел е необходимо от една страна да бъдат обхванати с понятия образите, които човек открива при духовното виждане, а от друга в наблюденията и изживяванията, свързани със сетивния свят, да се доберем до откровенията на Духа.
Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха. Защото това, което трябва да възникне в определено време от развитието на човечеството, то съзрява бавно още в предходните епохи. Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: Материалната култура и животът в духовния свят. За тази цел е необходимо от една страна да бъдат обхванати с понятия образите, които човек открива при духовното виждане, а от друга в наблюденията и изживяванията, свързани със сетивния свят, да се доберем до откровенията на Духа. Шестата културна епоха ще доведе хармонията между двете сфери до пълно съвършенство.
към текста >>

138. ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО) GA_13 Въведение в Тайната наука

От духовния свят в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота.
Но може да възникне и такъв случай, когато в определен момент от своя живот, без особена подготовка, даден човек открива, че в него се пробуждат тези по-висши органи. Настъпва един вид неволно себепробуждане. Подобен човек открива, че е преобразен в цялата си същност. Душевните му изживявания стават безкрайно богати. И той открива, че при никакво сетивно познание не може да усети такова щастие, такова умиротворение и вътрешна топлина, както при онова познание, което е недостъпно за физическите очи. От духовния свят в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота.
към текста >>

Съмнителната намеса в живота на ученика би била само тази, при която учителят предприема това преобразяване с помощта на средства, които не подлежат на съзнателен контрол от страна на ученика.
Обучението, което разглеждаме тук, дава на всеки, който има волята да се устреми към по-висока степен на развитие, подходящите средства, за да бъде предприето цялостното преобразяване на душата. Съмнителната намеса в живота на ученика би била само тази, при която учителят предприема това преобразяване с помощта на средства, които не подлежат на съзнателен контрол от страна на ученика. С такива средства обаче не си служи нито едно истинско ръководство на духовното развитие в нашата съвременност. Истинското ръководство не прави от ученика сляпо оръдие. То му дава правилата за поведение, а ученикът ги изпълнява. При това, когато е уместно, не се премълчава, защо се препоръчва едно или друго правило. Приемането на правилата и тяхното приложение от една личност, която търси духовното развитие, не трябва да става по механизмите на сляпата вяра.
към текста >>

Можем да си изградим вярна представа за действието на тези правила, преди да сме ги включили в живота си.
При това, когато е уместно, не се премълчава, защо се препоръчва едно или друго правило. Приемането на правилата и тяхното приложение от една личност, която търси духовното развитие, не трябва да става по механизмите на сляпата вяра. В тази област сляпата вяра трябва да бъде напълно изключена. Ако човек разглежда природата на човешката душа доколкото това е възможно без духовно обучение, а само чрез обикновеното самонаблюдение той може, след приемането на препоръчаните от духовното ръководство правила, да запита: По какъв начин действуват тези пра вила в душевния живот? При непредубедено и здраво човешко мислене, още преди каквото и да е обучение, на този въпрос може да се отговори достатъчно ясно. Можем да си изградим вярна представа за действието на тези правила, преди да сме ги включили в живота си. Но да изживеем това действие, можем само по време на обучението. Ако човек насочва със здравия си разум всяка своя крачка, тогава изживяването винаги се съпровожда с разбиране на това изживяване. Днес истинската Духовна Наука предлага само такива правила, спрямо които здравият разум може да упражни своите права. Ако човек има волята да се отдаде единствено на такова обучение и не се остави да бъде подведен от предразсъдъци в посоката на една сляпа вяра, за него ще изчезнат всякак ви опасения и съмнения. Възраженията срещу системно обучение за постигането на по-висше съзнание няма да го смущават.
към текста >>

Едно от тях може да възникне, ако някой сметне, че обучението има за цел да направи от човека някакво друго същество, и то във всеки миг от неговия живот.
Във връзка с обучението за свръхсетивно познание, за което става дума тук, важно е да се избегнат евентуални недоразумения. Едно от тях може да възникне, ако някой сметне, че обучението има за цел да направи от човека някакво друго същество, и то във всеки миг от неговия живот. Обаче тук нещата не опират до това, да се дадат общи предписания за живота, а да се опишат определени душевни процеси, които ако човек култивира в себе си му дават възможност да наблюдава свръхсетивния свят. Духовното обучение няма никакво непосредствено влияние върху онази част от социалната дейност на човека, която остава извън въпросното наблюдение на свръхсетивния свят. Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото.
към текста >>

Обаче тук нещата не опират до това, да се дадат общи предписания за живота, а да се опишат определени душевни процеси, които ако човек култивира в себе си му дават възможност да наблюдава свръхсетивния свят.
Във връзка с обучението за свръхсетивно познание, за което става дума тук, важно е да се избегнат евентуални недоразумения. Едно от тях може да възникне, ако някой сметне, че обучението има за цел да направи от човека някакво друго същество, и то във всеки миг от неговия живот. Обаче тук нещата не опират до това, да се дадат общи предписания за живота, а да се опишат определени душевни процеси, които ако човек култивира в себе си му дават възможност да наблюдава свръхсетивния свят. Духовното обучение няма никакво непосредствено влияние върху онази част от социалната дейност на човека, която остава извън въпросното наблюдение на свръхсетивния свят. Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане.
към текста >>

Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане.
Обаче тук нещата не опират до това, да се дадат общи предписания за живота, а да се опишат определени душевни процеси, които ако човек култивира в себе си му дават възможност да наблюдава свръхсетивния свят. Духовното обучение няма никакво непосредствено влияние върху онази част от социалната дейност на човека, която остава извън въпросното наблюдение на свръхсетивния свят. Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане. Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена воля. Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния свят е невъзможен или вреден. Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота. От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния свят, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически свят. Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията на свръхсетивния свят.
към текста >>

Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния свят е невъзможен или вреден.
Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане. Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена воля. Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния свят е невъзможен или вреден. Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота. От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния свят, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически свят. Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията на свръхсетивния свят.
към текста >>

Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота.
При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане. Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена воля. Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния свят е невъзможен или вреден. Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота. От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния свят, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически свят. Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията на свръхсетивния свят.
към текста >>

Във всеки случай тези средства за медитиране имат за цел да откъснат душата от сетивните възприятия и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатленията от физическите сетива остават без значение.
Процесът на душевното вглъбяване трябваше да бъде онагледен, като пример, с един символ. В духовното обучение могат да бъдат прилагани най-разнообразни образи от този род, а самите образи могат да бъдат изграждани по всевъзможни начини, могат да бъдат посочени също определени изречения, формули и отделни думи, в които ученикът да се вглъбява. Във всеки случай тези средства за медитиране имат за цел да откъснат душата от сетивните възприятия и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатленията от физическите сетива остават без значение. Истинската задача е да бъде даден тласък в развитието на дремещите душевни способности. Медитациите могат да се съсредоточат и само върху определени чувства, усещания и т.н. Подобни медитации се оказват особено резултатни.
към текста >>

Начинът, според който се постига тази власт, има двойна цел.
Истинското обучение винаги посочва на окултния ученик определени качества, които той трябва да развие с помощта на съответните упражнения. Но преди всичко: Власт на душата върху нейните мисли, чувства и воля. Начинът, според който се постига тази власт, има двойна цел. От една страна в душата трябва да се вложат до такава степен здравина, сигурност и равновесие, че тя да съхрани тези качества дори тогава, когато от нея се ражда вторият Аз. От друга страна и вторият Аз трябва да получи крепкост и вътрешна сигурност още в началото на своя път.
към текста >>

Душата би могла да остави мислите си да бродят произволно насам-натам, но ако не иска да влезе в конфликт с живота, тя трябва по възможно най-бърз начин да се съобрази с неговите корекции.
В духовното обучение, за човешкото мислене преди всичко са необходими яснота и обективност. В условията на физическия свят, животът е най-големият учител на човешкия Аз, що се отнася до неговото възпитание в дух на яснота и обективност. Душата би могла да остави мислите си да бродят произволно насам-натам, но ако не иска да влезе в конфликт с живота, тя трябва по възможно най-бърз начин да се съобрази с неговите корекции. Душата трябва да мисли в съответствие с динамичните процеси на живота. Ако човек отклони вниманието си от физическия сетивен свят, той се лишава и от принудителната му корекция. И ако в този случай неговото мислене не е в състояние да се превърне в свой собствен коректор, тогава човек е застрашен от грешки и заблуждения.
към текста >>

Душата трябва да мисли в съответствие с динамичните процеси на живота.
В духовното обучение, за човешкото мислене преди всичко са необходими яснота и обективност. В условията на физическия свят, животът е най-големият учител на човешкия Аз, що се отнася до неговото възпитание в дух на яснота и обективност. Душата би могла да остави мислите си да бродят произволно насам-натам, но ако не иска да влезе в конфликт с живота, тя трябва по възможно най-бърз начин да се съобрази с неговите корекции. Душата трябва да мисли в съответствие с динамичните процеси на живота. Ако човек отклони вниманието си от физическия сетивен свят, той се лишава и от принудителната му корекция. И ако в този случай неговото мислене не е в състояние да се превърне в свой собствен коректор, тогава човек е застрашен от грешки и заблуждения.
към текста >>

Ето защо ученикът е длъжен така да упражнява мисленето си, че то само да определя своята посока и цел.
Ето защо ученикът е длъжен така да упражнява мисленето си, че то само да определя своята посока и цел. Мисленето трябва да възпита в себе си вътрешна устойчивост и способността да се придържа строго към определен предмет. Ето защо съответните „мисловни упражнения" трябва да се предприемат не с далечни и сложни предмети, а с прости и близкостоящи. Ако човек си наложи месеци наред да насочва мислите си поне пет минути дневно към един най-обикновен предмет (например игла, молив и т.н.) и през това време да изключва всички мисли, които не са свързани с този предмет, той вече е постигнал твърде много. (Всеки ден може да се размишлява върху нов предмет, или дни наред върху един и същ.) Дори този, който се изживява като „мислител" в най-съвременния смисъл на думата, не трябва да пренебрегва подобен начин за „узряване" чрез духовното обучение. Когато човек концентрира известно време мислите си върху нещо, което му е добре познато, той може да е сигурен, че мисли обективно, предметно.
към текста >>

Който не може да се смее над нищо, е господар на живота си толкова малко, колкото и онзи, който е склонен към непрекъснат и немотивиран смях.
Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана. Трябва да се знае, че за целите на духовното обучение е важно не това, което човек изглежда, че притежава като качества и способности, а това, от което се нуждае и постига в резултат на редовни упражнения. Колкото и противоречиво да изглежда това изречение, то отговаря на истината. Животът може да е възпитал в нас едни или други качества; за духовното обучение са решаващи способностите, които човек сам е възпитал в себе си. Ако животът изправи даден човек пред напрежения и конфликти, той трябва да се освободи от тях; ако обаче животът е отредил някому спокойствие, той трябва така да се самовъзпита и така да разтърси душата си, че да се проникне от необходимите нови впечатления. Който не може да се смее над нищо, е господар на живота си толкова малко, колкото и онзи, който е склонен към непрекъснат и немотивиран смях.
към текста >>

С това изброихме пет качества, които ученикът може да възпита в себе си при правилно духовно обучение: контрол над мислите, контрол над волевите импулси, спокойствие спрямо удоволствието и страданието, положителност в оценката за света, непредубеденост в цялостното обхващане на живота.
С това изброихме пет качества, които ученикът може да възпита в себе си при правилно духовно обучение: контрол над мислите, контрол над волевите импулси, спокойствие спрямо удоволствието и страданието, положителност в оценката за света, непредубеденост в цялостното обхващане на живота. Ако в определен период от време човек се упражнява в постигането на тези качества, у него ще възникне и стремежът да ги приведе в пълна хармония. Той трябва да ги упражнява, така да се каже, успоредно по две и две, по три и едно и т.н., за да постигне съзвучие между тях.
към текста >>

Някой може да възрази, че след като през определени мигове човек се откъсва духом и тялом от света, той се отчуждава от живота и неговите задачи.
Многозначителното тук е, че окултният ученик е в състояние да издигне посочените способности до все по-високи степени на съвършенство. Той може да засили контрола над мислите и усещанията до там, че душата да постигне със свои сили периоди на съвършено вътрешно спокойствие. По време на тези периоди човек отстранява от Духа и душата си всичко онова, което напира от ежедневието като щастие и страдание, като грижи, задачи и изисквания. През такива моменти в душата трябва да се допусне единствено това, което самата тя иска да приеме в своите медитативни състояния. Впрочем тук лесно могат да се появят известни предразсъдъци. Някой може да възрази, че след като през определени мигове човек се откъсва духом и тялом от света, той се отчуждава от живота и неговите задачи. В действителност обаче това съвсем не е така. Ако в съответните медитативни периоди човек се отдава на вътрешно спокойствие, на мир и тишина, от тези състояния бликват толкова могъщи сили и за задачите на външния свят, че благодарение на тях той изпълнява житейските си задачи не по-зле, а определено по-добре.
към текста >>

И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека.
Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване. Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят. Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.)
към текста >>

Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много.
Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми. Всяка правилна медитация, която се практикува с оглед на имагинативното познание, оказва своето въздействие върху даден орган. (В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове? " са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много. Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния свят. В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите. (Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят. Тях той трябва да приеме с благодарност. Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят.
към текста >>

В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите.
(В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове? " са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много. Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния свят. В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите. (Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят. Тях той трябва да приеме с благодарност. Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят. Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи. Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че „не вижда още нищо", той не е изградил правилно отношение към висшите светове.
към текста >>

След като сме вникнали в онзи величествен процес, разиграл се със Земята и всички нейни обитатели, а именно отделянето на Слънцето, вече разбираме по свръхсетивен начин и всички подробности от живота на растенията.
" Но който е добре запознат с тези неща, той е наясно, че истинското познание в тази област е недостижимо без вникването в това, което на пръв поглед изглежда толкова ненужно. Едно описание на човешките състояния след смъртта остава напълно неразбираемо и без всякаква стойност, ако не го обхванем с понятия, извлечени тъкмо от тези далечни епохи. Дори най-простото наблюдение на даден човек в свръхсетивния свят, подсказва колко необходимо е да се познават тези неща. Когато например едно растение преминава от цъфтеж в плододаване, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда, как пред него метаморфозира едно астрално Същество, което по време на цъфтежа обгръща растението отгоре като облак. Ако оплождането не би станало, астралното Същество би приело съвършено друга форма. След като сме вникнали в онзи величествен процес, разиграл се със Земята и всички нейни обитатели, а именно отделянето на Слънцето, вече разбираме по свръхсетивен начин и всички подробности от живота на растенията. Преди оплождането, растението се намира в такова състояние, в каквото се е намирала цялата Земя преди отделянето на Слънцето. След оплождането растителният цвят изглежда така, както е изглеждала Земята, съхраняваща и Лунните сили след отделянето на Слънцето от нея. Ако вникнем в представите, които можем да извлечем от отделянето на Слънцето, ще вникнем и в самите процеси на оплождането. И тогава ще сме сигурни: Преди оплождането, растението се намира в слънчево състояние, а след оплождането в лунно състояние. Нещата са поставени така, че дори най-незначителният процес в света може да бъде разбран само тогава, когато в него разпознаваме отражението на величествените космически процеси.
към текста >>

Несъмнен напредък очаква този, който изгради здравия навик по-често да надниква в душата си и не толкова да се занимава със себе си, колкото в тишина и мир да се заеме с подреждането и преработването на получените в живота опитности.
Относно упражненията, водещи към Инспирация, ученикът трябва да е наясно, и то в много по-голяма степен отколкото при постигането на Имагинациите: той е длъжен да ги предприема, само когато наред с тях вземе и всички предварителни мерки за укрепването на разсъдъчната способност, чувствата и характера. Ако изпълни тези предварителни мерки, той получава двоен резултат. Първо, чрез упражненията, той няма да изгуби равновесието на своята личност в акта на свръхсетивното виждане; второ, наред с това той ще постигне способността действително да изпълнява изискванията на тези упражнения. Те ще ни се струват трудни само дотогава, докато постигнем точно определено състояние на душата, точно определени чувства и емоции. Разбиране и способност за упражненията, и то в скоро време, ще постигне този, който с търпение и постоянство развива в душата си подходящи качества за покълване на свръхсетивни познания. Несъмнен напредък очаква този, който изгради здравия навик по-често да надниква в душата си и не толкова да се занимава със себе си, колкото в тишина и мир да се заеме с подреждането и преработването на получените в живота опитности. Той ще забележи, че когато свързва една житейска опитност с друга, обогатява своите представи и чувства. Ще установи до каква голяма степен може да напредва в новото не само с новите си впечатления и изживявания, но и като оставя старите да работят в него. Който оставя своите впечатления, дори своите мнения, да си взаимодействуват така, сякаш неговите симпатии и антипатии, неговите лични интереси и чувства изобщо не влияят върху тях, той подготвя особено добра почва за свръхсетивните познавателни сили. В действителност той изгражда това, което можем да наречем богат вътрешен живот. Но преди всичко, важен е балансът, равновесието на душевните качества.
към текста >>

С помощта на такива изводи винаги научаваме нещо, винаги прибавяме нещо към нашето разбиране за живота.
Такава опитност може да накара човек да размишлява в две посоки. Той може просто да си каже: Сега, след като разбрах това, аз вече не мога да уважавам тази личност както по-рано. Но той може да си зададе и въпроса: Как е възможно тази уважавана личност да допуска такъв недостатък? И не мога ли да си представя, че този недостатък е не само недостатък, а нещо което е предизвикано от трудния живот на този човек и може би направо от неговите забележителни качества? След като човек си задава подобни въпроси, може би ще стигне до извода, че забелязаният недостатък изобщо не променя неговото уважение. С помощта на такива изводи винаги научаваме нещо, винаги прибавяме нещо към нашето разбиране за живота. Несъмнено зле би се отразило на окултния ученик обстоятелството, че добрите страни на подобен светоглед могат да го подведат и тласнат към всеопрощаване на хора с подобни склонности, или към навика да оставя без последствие всевъзможни нарушения около себе си, понеже това носи известни предимства за неговото вътрешно развитие. До последното не се стига само тогава, когато човек възпита в себе си усета не просто да укорява недостатъците, а да ги разбира; a подобно поведение заслужава всеки конкретен случай, независимо дали този, който съди, печели или губи нещо. Изводът е напълно верен: Човек може да научи нещо не като осъжда един недостатък, а само чрез опита си да го разбере. Обаче ако поради разбирането някой иска да изключи неодобрението, той също няма да стигне далеч. Тук става дума не за едностранчивост в една или друга степен, а за съразмерност и равновесие на душевните сили.
към текста >>

Колкото по-голяма е способността на един човек да насочва вниманието си върху определени процеси и събития от живота които не са му познати от преди толкова по-голям шанс има да изгради в себе си предпоставки за издигане в духовния свят.
Колкото по-голяма е способността на един човек да насочва вниманието си върху определени процеси и събития от живота които не са му познати от преди толкова по-голям шанс има да изгради в себе си предпоставки за издигане в духовния свят. Нека си послужим с друг пример. Даден човек стига до такава ситуация в живота, когато трябва да реши: да извърши или да не извърши определено действие. Разумът диктува: Направи го! Но нещо неуловимо в неговите чувства го спира. Възможно е човек да не обърне внимание на този необясним нюанс в своите чувства и просто да извърши действието според основанията на разума.
към текста >>

Даден човек стига до такава ситуация в живота, когато трябва да реши: да извърши или да не извърши определено действие.
Колкото по-голяма е способността на един човек да насочва вниманието си върху определени процеси и събития от живота които не са му познати от преди толкова по-голям шанс има да изгради в себе си предпоставки за издигане в духовния свят. Нека си послужим с друг пример. Даден човек стига до такава ситуация в живота, когато трябва да реши: да извърши или да не извърши определено действие. Разумът диктува: Направи го! Но нещо неуловимо в неговите чувства го спира. Възможно е човек да не обърне внимание на този необясним нюанс в своите чувства и просто да извърши действието според основанията на разума. Но възможен е и другият вариант: Човек да се вслуша в това неясно предупреждение и да не предприеме действието. Ако после проследи не щата, може да се окаже, че ако би следвал своя разум, щеше да предизвика нещастие, и че отказът от действие е истинска благословия.
към текста >>

Тези упражнения изискват от ученика да премахне от своето съзнание не само образите, които е създавал при постигане на Имагинацията, но и живота в своята собствена душевна дейност, в която се е вглъбявал по пътя към Инспирацията.
Тези упражнения изискват от ученика да премахне от своето съзнание не само образите, които е създавал при постигане на Имагинацията, но и живота в своята собствена душевна дейност, в която се е вглъбявал по пътя към Инспирацията. Следователно, в този случай той не трябва да има в душата си буквално нищо от предварително известните му външни и вътрешни изживявания. И ако след отстраняването на външните и вътрешни изживявания съзнанието му продължава да е празно, т.е., ако то изобщо изчезне и той потъне в безсъзнание, по това би могъл да разбере, че все още не е достатъчно зрял, за да предприеме упражненията за Интуицията, и че трябва да продължи с упражненията за Имагинация и Инспирация. Но рано или късно идва време, когато след отстраняването на външните и вътрешни изживявания, съзнанието не остава празно, а в него откриваме нещо, спрямо което човек също може да медитира. Обаче това „нещо" е от съвсем особено естество. В сравнение с всички предишни опитности, то е действително нещо ново.
към текста >>

Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят.
Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата. Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно. И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света. Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят. Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят.
към текста >>

Върху тези факти вече се спряхме при разглеждането на живота след смъртта.
Той става пленник на формата, която чрез „Пазача на прага" е изправена пред душата му. Важното при това изживяване е, че човек няма усещането да е пленник. Напротив, той смята, че изживява нещо съвсем друго, формата, която „Пазачът на прага" предизвиква, може да породи в душата на наблюдателя впечатлението, че в образите на тази степен от развитието той обхваща всички възможни светове, че е стигнал върха на познанието и няма нужда от никакви други стремежи. Вместо пленник, той ще се чувства като без мерно богат притежател на всички мирови тайни. Обстоятелството, че може да се породи едно изживяване, диаметрално противоположно на истинското състояние на нещата, не ще учуди онзи, който се замисли, че в момента, когато то настъпва, човек стои вече в душевно-духовния свят, а особеност на този свят е, че събитията в него могат да изглеждат напълно обратно. Върху тези факти вече се спряхме при разглеждането на живота след смъртта.
към текста >>

Описаният тук път към познание на свръхсетивните светове е от такова естество, че по него може да тръгне всеки, независимо от мястото, което заема в съвременните условия на живота.
Описаният тук път към познание на свръхсетивните светове е от такова естество, че по него може да тръгне всеки, независимо от мястото, което заема в съвременните условия на живота. Когато става дума за подобен път, трябва да се замислим, че през всички епохи на Земята, целта на познанието е една и съща, но изходните точки на човека през всяка от тях са различни. Ако днес човек иска да поеме по пътя към свръхсетивните области, той не може да стори това, например от изходната точка на древно-египетския Посветен. Ето защо упражненията на окултните ученици в древен Египет не могат да бъдат препоръчани на съвременния човек. От онова време насам човешките души са минали през различни прераждания и това напредване от едно прераждане в друго има дълбок смисъл и значение. Душевните способности и качества не са едни и същи в различните прераждания.
към текста >>

139. НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО GA_13 Въведение в Тайната наука

Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим, че това твърдение е валидно дори за ежедневието.
Относно данните, засягащи бъдещето, духовният изследовател се намира в по-друго положение, отколкото в случая, когато става дума за данни, засягащи миналото. Засега човек не може да се изправя пред бъдещите събития с онази безпристрастност, с която гледа миналото. Това, което ще се случи в бъдещето, пробужда човешките чувства и воля; миналото се изживява по съвсем друг начин. Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим, че това твърдение е валидно дори за ежедневието. Този факт се засилва до неимоверна степен при скритите явления на живота и външно приема най-неочаквани форми; но това са неща, върху които може да се произнесе само човек, стигнал до свръхсетивното наблюдение. Поради тази причина познанието върху подобни неща е свързано и с точно определени граници.
към текста >>

Този факт се засилва до неимоверна степен при скритите явления на живота и външно приема най-неочаквани форми; но това са неща, върху които може да се произнесе само човек, стигнал до свръхсетивното наблюдение.
Относно данните, засягащи бъдещето, духовният изследовател се намира в по-друго положение, отколкото в случая, когато става дума за данни, засягащи миналото. Засега човек не може да се изправя пред бъдещите събития с онази безпристрастност, с която гледа миналото. Това, което ще се случи в бъдещето, пробужда човешките чувства и воля; миналото се изживява по съвсем друг начин. Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим, че това твърдение е валидно дори за ежедневието. Този факт се засилва до неимоверна степен при скритите явления на живота и външно приема най-неочаквани форми; но това са неща, върху които може да се произнесе само човек, стигнал до свръхсетивното наблюдение. Поради тази причина познанието върху подобни неща е свързано и с точно определени граници.
към текста >>

По време на Четвъртата следатлантска епоха, когато хората бяха длъжни да укрепват своите разум и чувства, подобно познание не можеше да проникне дълбоко в живота на човечеството.
Така при тези нови Посветени възникна едно познание, което обхващаше всичко, което беше предмет на древното Посвещение; обаче в центъра на това познание светеше висшето знание за тайната на Христовото събитие. По време на Четвъртата следатлантска епоха, когато хората бяха длъжни да укрепват своите разум и чувства, подобно познание не можеше да проникне дълбоко в живота на човечеството. Ето защо тогава то съществуваше като „скрито знание". После настъпи новата или Пета следатлантска епоха. Нейната главна особеност се свежда до бурното развитие на разсъдъчната способност, до нейния могъщ разцвет в съвременната епоха, който ще продължи и занапред. Тази епоха се разви постепенно, започвайки от 12-ти, 13-ти век, за да прогресира все по-бързо от 16-ти век до днес. Влиянията в Петата следатлантска епоха стимулираха главно разсъдъчната способност, докато митологиите, преданията и знанието основаващо се на вяра, престанаха да имат власт над човека.
към текста >>

140. ЗА ЖИВОТА НА ЧОВЕКА СЛЕД СМЪРТТА GA_13 Въведение в Тайната наука

ЗА ЖИВОТА НА ЧОВЕКА СЛЕД СМЪРТТА
ЗА ЖИВОТА НА ЧОВЕКА СЛЕД СМЪРТТА
към текста >>

Но тези неща зависят и от това, какви сили човек взема със себе си, какви сили пренася той от земния живот в живота след смъртта.
Те намират своя външен израз например в това, че онази точка на небосвода, в която Слънцето изгрява в началото на всяка пролет, очертава пълна окръжност за около 26,000 години. Тази пролетна точка се придвижва от една небесна област в друга. В хода на 1/12 от тази окръжност, т.е. приблизително за 2,100 години, условията на Земята се променят до такава степен, че в поредното си въплъщение човешката душа може да изживее нещо действително ново. Но понеже човешките опитности са различни в зависимост от това, дали човек се въплъщава като жена или мъж, то през посочения период по правило стават две прераждания, едното като мъж и другото като жена. Но тези неща зависят и от това, какви сили човек взема със себе си, какви сили пренася той от земния живот в живота след смъртта. Ето защо на изнесените тук данни трябва да се гледа по такъв начин, че макар и по принцип да са напълно верни, в отделните случаи те, естествено, ще показват всевъзможни отклонения. Времето, през което човешкият Аз пребивава в духовния свят между смъртта и новото раждане, зависи от споменатите космически условия само донякъде. От друга страна то зависи и от степените на развитие, през които човек минава между смъртта и новото раждане. След известно време тези състояния довеждат „Аза" до такава духовна нагласа, че в своите вътрешни духовни изживявания той не намира вече никакво удовлетворение. Възниква копнежът за една промяна в съзнанието, чрез която Азът отново ще има своето отражение във физическите изживявания.
към текста >>

141. ФАЗИТЕ НИ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ GA_13 Въведение в Тайната наука

След раждането на „Аза", човек се включва в специфичните условия на света и на живота, развивайки там своята дейност според контролираните от „Аза": Сетивна Душа, Разсъдъчна
В посочения период тази обвивка се разкъсва. Настъпва „раждането" на етерното тяло. Човекът продължава да е обгърнат от своята астрална обвивка, която отпада между дванадесетата и шестнадесетата година (по времето на половото съзряване); Настъпва „раждането" на астралното тяло. По-късно се ражда и истинският „Аз". (Най-важните педагогически принципи, които могат да се извлекат от тези свръхсетивни факти, са изложени в моята книга „Възпитанието на детето от гледна точка на Духовната Наука"). След раждането на „Аза", човек се включва в специфичните условия на света и на живота, развивайки там своята дейност според контролираните от „Аза": Сетивна Душа, Разсъдъчна
към текста >>

А в по-нататъшния ход на живота етерното тяло започва да се изхранва от физическото тяло.
Душа и Съзнаваща Душа. После настъпва период, през който етерното тяло се развива по обратен път и осъществява обратно развитие на това, което е представлявало до седмата година. Докато по-рано астралното тяло се развива така, че най-напред проявява това, което носи в себе си като заложба при раждането, то след раждането на „Аза", същото се обогатява чрез изживяванията във външния свят и от определен момент нататък започва да се изхранва духовно от своето собствено етерно тяло. То буквално консумира етерното тяло. А в по-нататъшния ход на живота етерното тяло започва да се изхранва от физическото тяло. С това е свързан и упадъкът на физическото тяло в старческата възраст.
към текста >>

Понеже в духовен смисъл то се ражда фактически едва между дванадесетата и шестнадесетата година, а през последния период на живота трябва да се изхранва от силите на етерното и физическото тяло, онова, което то може да осъществи чрез своите собствени сили, ще се развие по-бавно, отколкото, ако не би било свързано с физическо и етерно тяло.
Така човешкият живот се разделя на три части: през първата част имаме бурно развитие на физическото и етерното тяло; следва периодът, през който се развиват астралното тяло и „Азът"; и накрая етерното и физическото тяло претърпяват период на обратно развитие. Обаче астралното тяло участвува във всички процеси между раждането и смъртта. Понеже в духовен смисъл то се ражда фактически едва между дванадесетата и шестнадесетата година, а през последния период на живота трябва да се изхранва от силите на етерното и физическото тяло, онова, което то може да осъществи чрез своите собствени сили, ще се развие по-бавно, отколкото, ако не би било свързано с физическо и етерно тяло. След смъртта, когато физическото и етерно тяло отпадат, периодът на пречистването (виж гл. III.) протича приблизително така, че обхваща една трета от времето, през което човек е живял на Земята между раждането и смъртта.
към текста >>

142. ЗА ПОСТИГАНЕТО НА СВРЪХСЕТИВНИ ПОЗНАНИЯ GA_13 Въведение в Тайната наука

Разбира се, този път не е лесно осъществим при съвременните, условия на живота.
Напротив, той води към възможно най-голямото задълбочаване на чувствения живот. Но „пътят на чувството" се обръща непосредствено към чувствата и всред тях търси начини за издигане до познанието. Той се основава на това, че едно чувство ако човешката душа му се отдаде напълно за определено време може да се превърне в познание, в образно виждане. Ако например душата се изпълни седмици наред,месеци или по-дълго време с чувството на смирение, съдържанието на това чувство се превръща в един вид възприятие. Задълбоченото и постоянно укрепване на определени чувства, също може да се окаже един от пътищата към свръхсетивните светове. Разбира се, този път не е лесно осъществим при съвременните, условия на живота. Той изисква на всяка цена усамотяване, оттегляне от задачите на деня. Защото впечатлението от всекидневния живот неизбежно смущават всичко онова, което душата постига при вглъбяването си в определени чувства. Напротив, описаният в тази книга път на познание, може да се приложи независимо от условията и трудностите, които предлага съвременният живот.
към текста >>

143. НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ОСОБЕНИ СЪБИТИЯ И СЪЩЕСТВА В ДУХОВНИЯ СВЯТ GA_13 Въведение в Тайната наука

Една от опитностите, до която човек ще стигне при наблюдението в духовния свят е тази, че проникването в свръхсетивните области, които са желани най-силно, идва като награда едва тогава, когато той е предпочел сериозните и тежки пътища, насочени единствено към всеобщите въпроси на познанието, търсейки отговор за смисъла и целта на живота.
Ако някой иска да наблюдава отделни подробности без да е минал през правилното обучение, може да стане жертва на много заблуждения. Дори първата крачка: вникването в начина, по който трябва да се тълкуват впечатленията от особените свръхсетивни явления, е невъзможна без напреднало духовно обучение. Обучението, което в свръхсетивните светове води до наблюдението на това, което е описано в настоящата книга, дава възможност да се проследи и животът на отделен човек след смъртта; а не на последно място възможността да се наблюдават и разбират всички духовно-душевни Същества, които действуват както в скритите, така и във видимите светове. Обаче сигурното наблюдение на отделните процеси и Същества е възможно само въз основа на познанието върху все общите духовни явления, които засягат всеки човек. Който се устремява към едното, а пропуска другото, се заблуждава. Една от опитностите, до която човек ще стигне при наблюдението в духовния свят е тази, че проникването в свръхсетивните области, които са желани най-силно, идва като награда едва тогава, когато той е предпочел сериозните и тежки пътища, насочени единствено към всеобщите въпроси на познанието, търсейки отговор за смисъла и целта на живота. Ако човек следва тези пътища в един чист, неегоистичен стремеж към познание, той е вече узрял да наблюдава и подробности, чието съзерцание по-рано би представлявало само задоволяване на егоистични нужди, дори и съответният човек да ни убеждава, че се стреми да проникне в духовния свят само от любов, например към свой близък, който вече не е между живите. Проникването в особените процеси и Същества на свръхсетивния свят може да постигне само този, чийто сериозен интерес към общовалидните духовно-научни познания го издига до възможността да приема и частните случаи като една обективна научна истина.
към текста >>

144. Съдържание GA_14 Четири мистерийни драми

Сценични картини от живота като епилог на „Портата на посвещението“
Сценични картини от живота като епилог на „Портата на посвещението“
към текста >>

145. Пролог GA_14 Четири мистерийни драми

Но у мен винаги се надига огорчение, когато трябва да гледам как с всяка изминала година чувствата ти все повече се отдалечават от нещата в живота, които ми се струват стойностни.
Вярно е, често съм го казвала. Но у мен винаги се надига огорчение, когато трябва да гледам как с всяка изминала година чувствата ти все повече се отдалечават от нещата в живота, които ми се струват стойностни.
към текста >>

Ала нещо в мен ме кара да се противопоставям на начина, по който разглеждаш живота.
Ах, често умът ми казва, че имаш право. Ала нещо в мен ме кара да се противопоставям на начина, по който разглеждаш живота.
към текста >>

Стремях се да се доближа до низините и до висините на живота.
Понеже толкова отдавна ме познаваш, би трябвало все пак да знаеш колко се борих, за да се освободя от начин на живот, който ден след ден преследва единствено предписанията на традицията и общественото мнение. Опитвах се да разбера защо толкова много хора трябва да страдат привидно незаслужено. Стремях се да се доближа до низините и до висините на живота. С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа отговор от тях. Нека вземем например това, което ни се предлага в този момент. Аз осъзнах какво е истинско изкуство. Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност. Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова изкуство, долавям истинския пулс на времето.
към текста >>

Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност.
Опитвах се да разбера защо толкова много хора трябва да страдат привидно незаслужено. Стремях се да се доближа до низините и до висините на живота. С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа отговор от тях. Нека вземем например това, което ни се предлага в този момент. Аз осъзнах какво е истинско изкуство. Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност. Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова изкуство, долавям истинския пулс на времето. И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност.
към текста >>

Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота.
Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш. Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество. На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство. Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота. Защото не се задоволява никакъв глад, не се избърсват сълзи, не се пресушава изворът на моралната деградация, когато на сцената се показва само външната страна на глада, на просълзените лица, на пропадналите хора. Начинът, по който обикновено се показва всичко това, стои неизмеримо далеч от същинските глъбини на живота и отношенията между отделните души.
към текста >>

Начинът, по който обикновено се показва всичко това, стои неизмеримо далеч от същинските глъбини на живота и отношенията между отделните души.
На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство. Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота. Защото не се задоволява никакъв глад, не се избърсват сълзи, не се пресушава изворът на моралната деградация, когато на сцената се показва само външната страна на глада, на просълзените лица, на пропадналите хора. Начинът, по който обикновено се показва всичко това, стои неизмеримо далеч от същинските глъбини на живота и отношенията между отделните души.
към текста >>

Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота.
Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота. Ние наистина вървим в различни посоки. Тази вечер ще трябва да се откажа от моята приятелка. (Изправя се.) Сега трябва да тръгвам. Мисля, че си оставаме старите приятелки.
към текста >>

146. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

духовната ти цел.
духовната ти цел.
към текста >>

Апатия живота ми изпълва.
Апатия живота ми изпълва.
към текста >>

смъртта се гаври с истинския смисъл на живота;
смъртта се гаври с истинския смисъл на живота;
към текста >>

за повторението на живота –
за повторението на живота –
към текста >>

въздействието му в живота.
въздействието му в живота.
към текста >>

способни творческата мощ в живота
способни творческата мощ в живота
към текста >>

оказват се в живота
оказват се в живота
към текста >>

на най-големите загадки във живота,
на най-големите загадки във живота,
към текста >>

целта и смисъла в живота.
целта и смисъла в живота.
към текста >>

в живота ѝ изчезва.
в живота ѝ изчезва.
към текста >>

и от живота Му последва,
и от живота Му последва,
към текста >>

в живота ми настъпват.
в живота ми настъпват.
към текста >>

Ала в живота с всичките стремежи,
Ала в живота с всичките стремежи,
към текста >>

остатъка си от живота
остатъка си от живота
към текста >>

Ако познавахте живота ѝ,
Ако познавахте живота ѝ,
към текста >>

С житейската ѝ нова цел
С житейската ѝ нова цел
към текста >>

което в глъбините на живота
което в глъбините на живота
към текста >>

аз чувствам силите в живота.
аз чувствам силите в живота.
към текста >>

Но характерно за живота, който водим,
Но характерно за живота, който водим,
към текста >>

Една картина от живота,
Една картина от живота,
към текста >>

но също знам, че те стоят в живота,
но също знам, че те стоят в живота,
към текста >>

със пълната им радост от живота
със пълната им радост от живота
към текста >>

живота си със моята съдба,
живота си със моята съдба,
към текста >>

живота на човека, свързан с нас в любов.
живота на човека, свързан с нас в любов.
към текста >>

147. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

загадките в живота си да нося,
загадките в живота си да нося,
към текста >>

над всичко във живота се простира,
над всичко във живота се простира,
към текста >>

донесено ти от живота,
донесено ти от живота,
към текста >>

148. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

от мене даровете на живота,
от мене даровете на живота,
към текста >>

през раждането е донесъл във живота,
през раждането е донесъл във живота,
към текста >>

за тъмната страна в живота.
за тъмната страна в живота.
към текста >>

живота възприема като плод на множество животи.
живота възприема като плод на множество животи.
към текста >>

149. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

В развоя на живота
В развоя на живота
към текста >>

да черпя за живота
да черпя за живота
към текста >>

щом истински е отразена във живота.
щом истински е отразена във живота.
към текста >>

за тази цел да не говорим.
за тази цел да не говорим.
към текста >>

до истинската цел.
до истинската цел.
към текста >>

какво е нужно на живота ти.
какво е нужно на живота ти.
към текста >>

въпросите за истинските ценности в живота,
въпросите за истинските ценности в живота,
към текста >>

ще стигнете до изворите на живота.
ще стигнете до изворите на живота.
към текста >>

150. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

най-висшите загадки на живота,
най-висшите загадки на живота,
към текста >>

признаващ силите в живота
признаващ силите в живота
към текста >>

какъвто е в живота.
какъвто е в живота.
към текста >>

151. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

каквато е в живота.
каквато е в живота.
към текста >>

152. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

като сърцевината на живота,
като сърцевината на живота,
към текста >>

живота на звука.
живота на звука.
към текста >>

да може да го води във живота
да може да го води във живота
към текста >>

в живота на един човек,
в живота на един човек,
към текста >>

пристъпващ във живота,
пристъпващ във живота,
към текста >>

А Щрадер, още млад в живота,
А Щрадер, още млад в живота,
към текста >>

в живота трябваше да превъзмогнем.
в живота трябваше да превъзмогнем.
към текста >>

за да напредваш във живота.
за да напредваш във живота.
към текста >>

153. Интермецо GA_14 Четири мистерийни драми

А това означава да не съдим за първото, изхождайки от самото него, ако искаме да внесем в съжденията си чувствата, с които посрещаме събитията в живота.
Мила моя София, в това отношение ме разбираш неправилно. Аз много добре мога да правя разлика между творение на изкуството и самата действителност. А това означава да не съдим за първото, изхождайки от самото него, ако искаме да внесем в съжденията си чувствата, с които посрещаме събитията в живота. Това, което този път ме развълнува така дълбоко, е само съвършеното художествено представяне на един дълбок житейски проблем. И с пълна яснота успях да осъзная как изкуството може да се издигне до своята висота само когато се придържа към пълнокръвния живот. Когато се отдалечи от него, творенията му стават неистинни.
към текста >>

Винаги съм се възхищавала от хората на изкуството, съумели да постигнат напълно достоверно изобразяване на това, което наричаш истина в живота.
Мога да те разбера напълно, когато говориш така. Винаги съм се възхищавала от хората на изкуството, съумели да постигнат напълно достоверно изобразяване на това, което наричаш истина в живота. И вярвам, че именно в наше време мнозина са постигнали майсторство в това. Само че именно най-големите произведения в тази област оставиха в душата ми известно неприятно чувство. Дълго време не можех да си го обясня. Но един ден в мен проблесна светлина, която ми донесе отговор.
към текста >>

154. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

на всяка степен от живота.
на всяка степен от живота.
към текста >>

живота му предишен на Земята,
живота му предишен на Земята,
към текста >>

155. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

на висша цел в човешкото ми слабо същество.
на висша цел в човешкото ми слабо същество.
към текста >>

От мен самия цел ще се разкрие –
От мен самия цел ще се разкрие –
към текста >>

чрез тебе, висша цел.
чрез тебе, висша цел.
към текста >>

156. Единадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Съдбата ти бе в тясна връзка със живота
Съдбата ти бе в тясна връзка със живота
към текста >>

каквото на живота трябва те да поднесат.
каквото на живота трябва те да поднесат.
към текста >>

157. ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА. Сценични картини от живота като епилог на „Портата на посвещението“ GA_14 Четири мистерийни драми

Сценични картини от живота
Сценични картини от живота
към текста >>

Духовните и душевните преживявания на хората, изобразени в драмата „ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА“, са продължение на представените от мен картини на живота в „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“.
Духовните и душевните преживявания на хората, изобразени в драмата „ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА“, са продължение на представените от мен картини на живота в „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“.
към текста >>

Начинът на повтаряне на живота (на събития от 14-ти век в настоящето) не трябва да се разбира като нещо всеобщо валидно, а като такова, което може да се случи само в повратна точка на времето.
Събитията от Шеста, Седма, Осма и Девета картина са съдържание на духовното ретроспективно виждане на Капезий в предишния му живот. Същото (както показва изложението) изживяват същевременно Мария и Йохан, но не и Щрадер, чието предишно въплъщение се съзира само от Капезий, Мария и Йохан. Картините от ретроспективното виждане в 14-ти век са резултати на имагинативното познание и като такива представляват по отношение на историята идеализирано описание на житейски отношения, които във физическия свят могат да бъдат познати само от техните следствия. Начинът на повтаряне на живота (на събития от 14-ти век в настоящето) не трябва да се разбира като нещо всеобщо валидно, а като такова, което може да се случи само в повратна точка на времето. Оттам и конфликтите, представени тук като последствия от минал живот, са възможни само за такъв период от време.
към текста >>

158. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

целта и смисъла в живота.
целта и смисъла в живота.
към текста >>

В живота си тогава срещнах
В живота си тогава срещнах
към текста >>

към изворите на живота се отправят.
към изворите на живота се отправят. – – – –
към текста >>

Прозрях най-висшия си дълг в живота,
Прозрях най-висшия си дълг в живота,
към текста >>

праизворите на живота
праизворите на живота
към текста >>

Усещам как в живота ми нещата,
Усещам как в живота ми нещата,
към текста >>

доверието към живота.
доверието към живота. – – – –
към текста >>

в илюзията на живота.
в илюзията на живота.
към текста >>

четейки книгата ви за живота,
четейки книгата ви за живота,
към текста >>

Висока цел ми той показа.
Висока цел ми той показа.
към текста >>

159. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

на работата ми целта в живота.
на работата ми целта в живота.
към текста >>

във стари сфери на живота.
във стари сфери на живота. – – – –
към текста >>

следите на живота да намериш.
следите на живота да намериш. – – – –
към текста >>

от колелото на живота
от колелото на живота
към текста >>

водят си живота;
водят си живота;
към текста >>

160. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

във дейност, полза носеща в живота.
във дейност, полза носеща в живота.
към текста >>

до първоизточника на живота.
до първоизточника на живота.
към текста >>

към друга цел да се насоча.
към друга цел да се насоча.
към текста >>

реално истината във живота,
реално истината във живота,
към текста >>

тъй както случва се понякога в живота,
тъй както случва се понякога в живота,
към текста >>

срещу живота трябваше да се изправя.
срещу живота трябваше да се изправя.
към текста >>

вземи ме цял, машина на живота,
вземи ме цял, машина на живота,
към текста >>

161. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

когато си самотен във живота.
когато си самотен във живота.
към текста >>

поднасям питието на живота
поднасям питието на живота
към текста >>

най-силна вяра във живота.“
най-силна вяра във живота.“
към текста >>

загадки във живота те връхлитат.
загадки във живота те връхлитат.
към текста >>

и в лабиринти на живота.
и в лабиринти на живота.
към текста >>

лъчите на любов в живота...“
лъчите на любов в живота...“
към текста >>

по пътя си в живота,
по пътя си в живота,
към текста >>

живота ти сърдечен.
живота ти сърдечен.
към текста >>

162. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

за всичко претърпявано в живота.
за всичко претърпявано в живота.
към текста >>

Избраха си сами те цел в живота,
Избраха си сами те цел в живота,
към текста >>

163. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

със пълна вяра във живота.
със пълна вяра във живота.
към текста >>

„Живота си и личното ще трябва да пожертва
„Живота си и личното ще трябва да пожертва
към текста >>

че заедно с имота и живота,
че заедно с имота и живота,
към текста >>

да се родят в живота само могат,
да се родят в живота само могат,
към текста >>

Науката и ходът на живота
Науката и ходът на живота
към текста >>

Но само ако тази цел, която братята ни имат,
Но само ако тази цел, която братята ни имат,
към текста >>

А искаш ли живота им да влееш в световете,
А искаш ли живота им да влееш в световете,
към текста >>

164. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

живота си с готовност жертва.
живота си с готовност жертва.
към текста >>

за дълговете ни в живота.
за дълговете ни в живота.
към текста >>

Не можем като висша цел в живота
Не можем като висша цел в живота
към текста >>

165. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

познанието, нужно ни в живота.
познанието, нужно ни в живота.
към текста >>

в живота трябваше да ме подкрепя.
в живота трябваше да ме подкрепя.
към текста >>

поставили си като цел да следват
поставили си като цел да следват
към текста >>

В живота ни съдбовни сили сякаш
В живота ни съдбовни сили сякаш
към текста >>

че пак си свързан с него във живота.
че пак си свързан с него във живота.
към текста >>

166. Десета картина GA_14 Четири мистерийни драми

картина от живота, не тъй смътна
картина от живота, не тъй смътна
към текста >>

Живота си сънува ти.
Живота си сънува ти.
към текста >>

167. Единадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Желаете да търсите живота,
Желаете да търсите живота,
към текста >>

А интервалът между два живота
А интервалът между два живота
към текста >>

С противоречията на живота
С противоречията на живота
към текста >>

168. Дванадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

преобразяваща в дела живота.
преобразяваща в дела живота.
към текста >>

При всяка стъпка във живота
При всяка стъпка във живота
към текста >>

Заблудата в живота си съзирам.
Заблудата в живота си съзирам.
към текста >>

ще съумее на духа живота
ще съумее на духа живота
към текста >>

Живота си той както е изграждал,
Живота си той както е изграждал,
към текста >>

сега поставя като цел пред мене.
сега поставя като цел пред мене.
към текста >>

Ще знае що е нужно на живота,
Ще знае що е нужно на живота,
към текста >>

169. Тринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

към изворите пълни на живота.
към изворите пълни на живота.
към текста >>

Като изследовател на живота
Като изследовател на живота
към текста >>

да се достигнат висини в живота,
да се достигнат висини в живота,
към текста >>

на своето познание в живота.
на своето познание в живота.
към текста >>

в живота си предишен на Земята
в живота си предишен на Земята
към текста >>

за вечността живота на Земята.
за вечността живота на Земята.
към текста >>

живота си предишен на Земята
живота си предишен на Земята
към текста >>

чиито нишки на живота трябва
чиито нишки на живота трябва
към текста >>

да се преплитат с моите в живота.
да се преплитат с моите в живота.
към текста >>

И в него са втъкани три живота.
И в него са втъкани три живота.
към текста >>

170. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА. Душевни процеси в сценични картини GA_14 Четири мистерийни драми

Духовните и душевни процеси на хората, представени в сценичната поредица от картини „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“, представляват продължение на представените по-рано от мен картини от живота в „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“ и „ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА“.
Духовните и душевни процеси на хората, представени в сценичната поредица от картини „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“, представляват продължение на представените по-рано от мен картини от живота в „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“ и „ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА“. Всички заедно образуват едно цяло.
към текста >>

Начинът на повторение на живота по отношение на „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ не трябва да се приема като всеобщо валиден закон, а като нещо, което може да се случи в повратна точка на времето.
Събитията от „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ се развиват приблизително тринадесет години след тези от „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“. Начинът на повторение на живота по отношение на „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ не трябва да се приема като всеобщо валиден закон, а като нещо, което може да се случи в повратна точка на времето. Например това, което се случва в Осма картина между Щрадер и дванадесетте човека, е възможно само в такава повратна точка на времето. Духовните същества, които се явяват в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“, не са алегории или символи. За този, който познава духовния свят като реалност, съществата в него са толкова действителни, колкото и физическите хора в сетивния свят. Който приема тези същества за алегории или символи, разбира погрешно цялостния начин на представяне на събитията в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“. Това, че духовните същества нямат човешки облик, какъвто трябва да имат на сцената, се разбира от само себе си.
към текста >>

171. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

в живота водят битка с лични сили.
в живота водят битка с лични сили.
към текста >>

не е съдържал ценност за живота.
не е съдържал ценност за живота.
към текста >>

материалният триумф в живота
материалният триумф в живота
към текста >>

НАГОРЕ

4.7189950942993